Решение № 312 от 18.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 838/2015 г.

Решение № 312 от 18.09.2015 г. на ВКС по н. д. № 838/2015 г., I н. о., НК, докладчик председателят Евелина Стоянова Постъпило е искане от осъдения Д. А. Т. за възобновяване на внохд № 2985/14 г. на Софийския градски съд, с което на плоскостта на чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК са релевирани всички основания по чл. 348, ал. 1 НПК и се иска оправдаване по възведеното обвинение. Пред ВКС осъденият, редовно призован, не се явява, а защитникът му - адв. К., поддържа искането. Прокурорът при Върховната касационна прокуратура не намира основания за възобновяване на наказателното дело. За да се произнесе Върховният касационен съд, първо наказателно отделение взе предвид следното: С присъда по нохд № 12536/13 г. Районният съд-гр. София осъдил Т. на основание чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 и чл. 54 НК на шест месеца лишаване от свобода с отлагане на изпълнението на наказанието за срок от три години. Направените по делото разноски са възложени в тежест на подсъдимия. С решение № 1030 от 21.10.2014 г., постановено по внохд № 2985/14 г., образувано по жалба на подсъдимия, СГС потвърдил присъдата на СРС. Като съобрази горното, доводите на страните и след проверка Върховният касационен съд, първо наказателно отделение установи: Искането е допустимо, а разгледано по същество - неоснователно. Най-напред трябва да се посочи, че всички възражения, развити в искането за възобновяване на наказателното дело, преди това са били поставени на вниманието на въззивната инстанция и видно от мотивите на решението на СГС са получили отговор, съответен на изискванията на чл. 339, ал. 2 НПК. Срещу изложените от въззивния съд съображения (л. 3 от мотивите), в искането, инициирало образуването на настоящото производство, липсват каквито и да било оспорващи ги, по същество, доводи. Поддържането пред ВКС на идентични, с тези пред СГС, възражения, очертава само несъгласието на осъдения с резултата от въззивното производство, но не разкрива причините за това. Нещо повече, в искането изрично е заявено, че твърдяното от искателя противоречие в показанията на св. Д., не е отчетено от първоинстанционния съд. ВКС няма как да си позволи подобно игнориране на дейността на въззивния съд, доколкото тъкмо тя е предмет на проверка по реда на глава тридесет и трета от НПК. Декларативно заявеното в искането, че въззивният съд "изцяло е споделил мотивите на първоинстанционния съд, без задълбочено да анализира доказателствата по делото и възраженията във въззивната жалба", не дава основание за друг извод, различен от произтичащия от казаното по-горе. Вече бе посочено, че липсва нарушение на чл. 339, ал. 2 НПК и мотивите на въззивното решение убедително указват на това. Оспорените от искателя и защитата му показания на свидетелките Х. и Д., са били преценени внимателно и прецизно, при съобразяване, че първата е и пострадала от инкриминираното по делото деяние. Като не е установил вътрешно противоречие и нелогичност в показанията на коментираните свидетели, а тъкмо обратното, както и това, че същите показания намират опора и в останалите, събрани по делото доказателства, решаващият съд не е имал основание да не ги кредитира. В рамките на фактите приети за установени от въззивния съд, които при липсата на касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 НПК, са пределите на настоящата проверка по приложението на закона, ВКС установи, че се съдържат признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 НК, поради което и правилно е ангажирана наказателната отговорност на искателя. Осъденият чрез действия и думи е обективирал закана за убийство спрямо св. Х., която лично е претърпяла последиците от действията и възприела словесната закана. Стореното от искателя е могло да възбуди основателен страх за осъществяването на заканата и той е съзнавал не само съдържанието й, но и че тя е възприета от св. Х. като действителна заплаха. За съставомерността по чл. 144, ал. 3, във връзка с ал. 1 НК не е необходимо св. Х. действително да се е изплашила, какъвто е настоящият случай, а само да съществува основание, че заканата би могла да се осъществи. В тази насока правилно съдът по същество е съобразил указанията, съдържащи се в ТР № 53/89 г. на ОСНК на ВС (ВКС) на РБ. Наложеното наказание не е очевидно несъответно на обстоятелствата по чл. 348, ал. 5, т. 1 НПК и като такова е справедливо. Данните по делото не позволяват приложението на института на смекчената наказателна отговорност, тъй като от тях не се установява наличието на многобройни и/или изключителни смекчаващи вината обстоятелства. Това указва, че правилно наказанието на искателя е индивидуализирано в рамките на предвиденото от закона, като определеното по размер наказание лишаване от свобода - малко над законовия минимум, е съответно на обстоятелствата, очертани в чл. 54, ал. 1 НК. Правилно и законосъобразно е приложението на чл. 66 НК, щом съдът по същество е достигнал до извод, че при наличието на формалните условия, за поправянето на подсъдимия не е наложително той ефективно да изтърпи определеното му наказание лишаване от свобода. Водим от горното, като не установи основания за възобновяване на наказателното дело, Върховният касационен съд, първо наказателно отделение