Решение № 322 от 6.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2009 г.

Решение № 322 от 6.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1316/2009 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Стойчо Пейчев Производството е по чл. 290 ГПК. С определение № 429 от 27.04.2010 г. е допуснато касационно обжалване на въззивното решение № 462 от 17.06.2009 г. по гр. дело № 85/2009 г. на В. окръжен съд, с което е оставено в сила решението от 25.01.2006 г. по гр. дело № 594/2005 г. на Мездренския районен съд, с което е допусната съдебна делба на УПИ № Х* в кв. 11 по плана на с. Х., общ. Роман, незастроен, с площ от 630 кв. м., при граници и съседи: улици от две страни, УПИ ХVI-427 и УПИ ХVIII-58 между Р, В. Л. П. и А. Л. Б., при квоти по 1/3 ид. ч. за всеки от съделителите. Като основание за допускане на касационното обжалване е послужил чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, доколкото при новото разглеждане на делото въззивната инстанция не се е съобразила с указанията в отменителното решение № 1* от 19.01.2009 г. по гр. дело № 3467/2007 г. на ВКС, IV г. о. относно легитимацията на страните като съсобственици, след като не е съобразено обстоятелството, че с изключване на имота от регулация по силата на 216-то ПМС, той е придобил статут на земеделски имот и като такъв е бил заварен от новия регулационен план, приет през 1993 г. С касационната жалба на А. Л. Б. се поддържат оплаквания за нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост с искане за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на предявения иск за делба. Ответниците по касация Р. Л. В. и М. П. М. са на становище, че жалбата е неоснователна. Ответниците по касация И. П. А. и В. П. И. не са ангажирали становище по жалбата. Върховният касационен съд, състав на II г. о. провери заявените с жалбата основания за отмяна на въззивното решение и преди да се произнесе, взе предвид следното: За да потвърди решението за допускане на съдебна делба, въззивният съд е приел, че процесният имот е годен обект за делба, доколкото е индивидуализиран достатъчно конкретно по вид, размер и съседи, като евентуалните неуредени регулационни отношения не са съотносими към предмета на делото, а факта на неприлагане на регулацията от 1993 г. е само основание за промяна на регулационния план по предвидения за това ред. Прието е за неоснователно възражението на ответницата/сега касатор/ за придобиване на собствеността по давност, тъй като предвид забраната на чл. 86 ЗС /ред. до 17.04.1990 г./, до включването на имота в регулация със заповед № 245/06.10.1993 г., давност изобщо не е текла, а владението, установено след смъртта на майката на страните -. 02.1995 г., било прекъснато с предявяване на установителния иск за собственост от страна на Р. В. срещу Община Р. през 1997 г. Съдът се е позовал на влязлото в сила решение по гр. дело № 389/1997 г. на Мездренския районен съд, с което е бил уважен иска срещу общината, като е прието, че неправилно с включването му в регулация имотът е бил записан като общински, а не на името на Л. И. П. и Т. В. Т. на страните по делото. Върховният касационен съд, състав на II г. о. намира жалбата срещу въззивното решение за неоснователна поради следните съображения: Първата група оплаквания срещу въззивното решение са свързани с твърдението, че УПИ № Х* в кв. 11 по плана на с. Х. с площ 630 кв. м. по регулация и 730 кв. м. неурегулирани, не е годен обект за делба, тъй като имотът не бил индивидуализиран по площ, граници и съседи, като жалбоподателката се позовава на § 8, ал. 1 ЗУТ, според който след изтичане на сроковете по § 6, ал. 2 и 4 отчуждителното действие на влезлите в сила, но неприложени дворищнорегулационни планове за изравняване на частите в съсобствените парцели и за заемане на придадените имоти или части от тях се прекратява. В тази насока, решението е постановено в съответствие с приетото от ВКС, IV г. о. в отменителното решение № 1273/2008 г. от 19.01.2009 г. по гр. дело № 3467/2007 г., според което от факта, че дворищната регулация не е приложена в срока по § 6, ал. 2 от ПЗР на ЗУТ не следва, че липсва годен обект за делба, след като имотът не е престанал да съществува, индивидуализиран е по достатъчно конкретен начин по плана и затова, ако е съсобствен, би трябвало да може да бъде поделен. Настоящият състав на ВКС, II г. о. споделя изцяло застъпеното с отменителното касационно решение, както и с обжалваното въззивно решение разбиране. Неоснователно е и оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, изразяващо се в несъобразяване с тълкуването на закона, дадено от ВКС, IV г. о. в отменителното решение, в което е посочено, че с изключване на имота от регулацията по силата на 216-то ПМС, той е придобил статут на земеделски имот и като такъв е бил заварен от регулационния план, приет през 1993 г., а за да се върне на предишните собственици/респективно да се легитимират същите като собственици към настоящия момент/ следва да им е бил възстановен от поземлената комисия, тъй като новото включване в регулация не води до възстановяване на собствеността в лицето на бившите собственици. Именно, констатираното от настоящия състав несъобразяване на изводите на въззивния съд с указанията на ВКС, IV г. о. по приложение на закона, дадени с отменителното решение от 19.01.2009 г. по гр. дело № 3467/2007 г. е послужило като основание по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на постановеното при новото разглеждане на делото от окръжния съд решение. Настоящият състав на ВКС, II г. о. споделя по принцип разбирането, застъпено в отменителното решение относно последиците от изключването на имота от регулацията по силата на Постановление № 216 от 08.11.1961 г. на Министерския съвет за подобряване градоусторойственото планиране на населените места и увеличаване фонда на обработваемата земя /ДВ, бр95 от 1961 г./. С изключване на имота от регулация, той губи своята индивидуалност по силата на чл. 7 и чл. 12 от Примерния устав на ТКЗС и от същия момент се променя предназначението му, като се превръща в селскостопански имот. Обстоятелството, че по-късно такъв имот отново се включва в регулацията, след като веднъж е бил изключен по реда на ПМС № 216 от 08.11.1961 г., не създава права на първоначалния собственик в реални граници, нито пък би могъл да бъде предмет на разпоредителна сделка между последния и трето лице. Третото лице не би могло да придобие и по давност включения отново в регулацията имот, защото упражняваната фактическа власт не може да се охарактеризира като владение, което предполага отнемане на фактическата власт от ТКЗС и прекратяване на правото на кооперативно земеползуване /арг. от чл. 86 ЗС/. Следователно, при последващо включване в регулация собствеността на предишния собственик не се възстановява в старите реални граници, а имотът се записва като собственост на ТКЗС или на общината, а оттук произтича необходимостта от възстановяването му по реда на ЗСПЗЗ. В случая е безспорно, че процесният имот е бил записан като общинска собственост при влизане на новия градоустройствен план на с. Х. през 1993 г. Съществено за изхода на спора относно статута на процесния имот е обаче обстоятелството, че с влязло в сила на 23.12.1997 г. решение от 02.12.1997 г. по гр. дело № 389/1997 г. на Мездренския районен съд е бил уважен предявения от Р. Л. В. срещу Община Р. установителен иск, че парцел **** в кв. 11 по плана на с. Х. от 630 кв. м., урегулиран и неурегулиран е собственост на наследниците на Л. И. П. и Т. В. Т. Съгласно чл. 220, ал. 1 ГПК (отм.), решението, с което е уважен иска за установяване правото на собственост срещу общината е задължително не само за страните по гр. дело № 389/1997 г. на МРС, респ. за техните наследници и правоприемници, но и за всички други съдилища и учреждения в страната. Предвид на това, съдът, който разглежда делото за делба на съсобствен /по наследство/ имот е длъжен да зачете съдебното установяване по влязлото в сила решение, в което е отречено правото на собственост на общината по отношение на спорния имот и е прието, че последният неправилно е бил записан като общински при влизане на новия градоустройствен план на с. Х. в сила. Обратното разбиране не би съответствало на правилото на чл. 229, ал. 1 ГПК (отм.), с оглед правната сигурност и стабилност на признатите с влязло в сила решение права. Поначало, въззивният съд непрецизно е приел, че с факта на предявяване на установителния иск за собственост от Р. Л. В. срещу Община Р. през 1997 г. е било прекъснато течението на придобивната давност в полза на А. Л. Б.. Доколкото искът не е бил предявен срещу последната и тя не е била страна по гр. дело № 389/1997 г. на МРС, подаването на исковата молба срещу общината не може да има за последица предвиденото в чл. 116, б. "б", предл. първо ЗЗД действие. Независимо от това, крайният извод, че жалбоподателката не е придобила собствеността по давност е правилен, като се има предвид, че упражняваната от нея фактическа власт върху имота не би могла да се характеризира като необезпокоявана. Напротив, от представената по в. гр. дело № 300/2006 г. на В. окръжен съд молба /л. 7/ на Р. Л. В. до кметския наместник на с. Х. с вх. № 53/17.03.2000 г. е видно, че същата е заявила претенция да й се окаже съдействие, за да може да стопанисва и обработва своята 1/3 идеална част от имота. На гърба на молбата има отговор от А. Л. Б. от 27.03.2000 г., съгласно който сестра й следва да представи пред кметството документ, че баща им Л. И. П. и майка им Т. В. П. дават на Р. Л. В. 1/3 част от парцела. В обобщение, правилно и законосъобразно е прието, че процесният имот е съсобствен между страните по делото и е допусната съдебна делба при равни права - по 1/3 идеална част за всяка от тях. Липсват основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, поради което обжалваното решение следва да бъде оставено в сила. Жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на ответницата по касация Р. Л. В. разноски за настоящата инстанция в размер на 400/четиристотин/лева. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1, пр. първо ГПК Върховният касационен съд, състав на II г. о.