Решение № 2344 от 5.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8328/2014 г.

Решение № 2344 от 5.03.2015 г. на ВАС по адм. д. № 8328/2014 г., III о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от областния управител на област София против решение № 2970/7.05.2014 г., постановено от Административния съд София-град по адм. д. № 10500/2013 г. С обжалваното решение, по жалба на Снежанка Ценева е отменена заповед № РI - 083/9.09.2013 г. на областния управител на област София и преписката е изпратена на областния управител на област София със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. Със същото решение ответникът е осъден да заплати на жалбоподателката съдебни разноски. В касационната жалба се твърди неправилност на решението и се иска отмяната му. Наведени са всичките касационни основания, визирани в чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Претендира се юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба е направено евентуално искане, при отхвърляне на жалбата да се измени обжалваното решение в частта за разноските чрез намаляването им до законоустановения минимум съобразно разпоредбите на Наредба № 1 от 1 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Ответникът - Снежанка Ценева чрез пълномощника си по делото оспорва касационната жалба и иска отхвърлянето й. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за неоснователност на касационната жалба. С обжалваната заповед, издадена от областния управител на област София, на Снежанка Ценева е признато правото на обезщетение в пълен размер съгласно чл. 6 от ЗПГРРЛ за репресията "изселване" за необезщетения срок от 30 месеца. В мотивите към заповедта е посочено, че спрямо Снежанка Ценева е била осъществена репресия "изселване" по политически причини за времето от 17.07.48 г. до 03.02.54 г. съгласно удостоверение № 21882/12.05.1994 г. на МВР. Жалбоподателката е останала недоволна от установения в заповедта срок на репресията. Според нея репресията е продължила до 23.04.1963 г., когато със заповед № 647 от същата дата на министъра на вътрешните работи е отменена заповед № 370/1948 г. по отношение на Антон Щерев и семейството му. Административният съд е уважил жалбата кредитирайки заповед № 647/23.04.1963 г. на министъра на вътрешните работи, приемайки, че датата в нея е автентична и съдържанието й е установимо, без вторични документи, издавани впоследствие, каквото е удостоверението на МВР от 12.05.1994 г. Решението на административния съд е неправилно. То е постановено при допуснати от съда съдопроизводствени нарушения, които са съществени, тъй като се отразяват на крайния резултат по спора. В производството пред административния съд са били предмет на преценка два официални документа - заповед № 647/23.04.1963 г. на министъра на вътрешните работи и удостоверение изх. № 21882/12.05.1994 г. на МВР. Посочените документи не съдържат противоречиви данни. Видно от удостоверението е, че в него като забележка е посочено, че софийското жителство на Снежана Антонова Щерева й е възстановено на 23.04.1963 г. Посочената дата е датата на която е издадена заповед № 647 на министъра на вътрешните работи, с която се отменя заповедта за отнемане правото на софийски жители на Антон Щерев и семейството му. От съвместната преценка на двата документа следва изводът, че отнемането на софийското жителство на Антон Щерев и семейството му е отменено на 23.04.1963 г. Удостоверението съдържа информация, която заповедта не съдържа, а именно, че Снежана Щерева е била изселена от гр. София в гр. Добрич за времето от 17.07.1948 до 3.02.1954 г. Съдът необосновано е формирал извод, че крайният срок на репресивната мярка съвпада с дата на заповедта, с която се отменя заповедта за отнемане правото на софийски жители на Антон Щерев и семейството му. Видно от обжалваната заповед е, че правото на обезщетение е признато на жалбоподателката за репресията "изселване", а не за отнемане на правото й на софийско жителство. От значение за спора е, какъв е периодът след заповед № 370/5.07.1948 г., до заповед № 647/23.06.1963 г., през който жалбоподателката не е пребивавала в гр. София. Това обстоятелство е установимо чрез информация, съдържаща се в регистрите за населението за гр. София и гр. Добрич относно жалбоподателката за въпросния период. Съдът в изпълнение на задължението си по чл. 171, ал. 4 АПК е следвало да укаже на страните необходимостта от ангажиране на доказателства във връзка с това съществено за спора обстоятелство. Като не го е направил, съдът е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело до неизясняване на спора от фактическа страна. Предвид изложеното, обжалваното решение следва да се отмени, а делото се върне за ново разглеждане от друг съдебен състав на административния съд, който да се съобрази с указанията на касационната инстанция и даде възможност на страните да направят доказателствени искания за ангажиране на доказателства за посоченото обстоятелство. Воден от горното и на осн. чл. 222, ал. 2, т. 1 АПК, Върховният административен съд