Решение № 10699 от 21.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6449/2021 г.

Производството е по реда на чл.208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Д. Йълмаз, гражданин на Република Турция, действащ със съгласието на законния си представител - баща С. Йълмаз. Жалбата е срещу решение 105 от 12.05.2021 г., постановено по адм. дело 92/2021г. от Административен съд Сливен. С него е отхвърлена жалбата на Д. Йълмаз против заповед 343з-254 от 02.02.2021г. на началник група Миграция при Областна дирекция на МВР Сливен, с която на Д. Йълмаз на основание чл.40, ал.1, т.5 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ е наложена принудителна административна мярка (ПАМ) Отнемане на правото на пребиваване в Република България". В касационната жалба и представеното допълнително становище към нея се съдържат твърдения за неправилност на обжалваното съдебно решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила касационни отменителни основания по чл.209, т.3 от АПК. Иска се отмяната на обжалваното решение. Ответникът - началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с писмено становище оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да остави в сила обжалваното съдебно решение. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че обжалваното решение е правилно, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл.211, ал.1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд Сливен е образувано по жалба на Д. Йълмаз срещу заповед 343з-254 от 02.02.2021г. на началник група Миграция към ОДМВР Сливен, с която на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ на жалбоподателя е наложена принудителна административна мярка по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ Отнемане на правото на пребиваване в Република България". С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата като неоснователна. От фактическа страна съдът е установил, че с решение 647914 от 01.02.2019г. на директора на Дирекция Миграция при МВР, издадено на основание чл.25, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, на оспорващия Д. Йълмаз, [дата на раждане] , в Република Турция, е разрешено право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България. Съгласно цитираната норма разрешение за постоянно пребиваване могат да получат малолетните и непълнолетните деца на български граждани или на постоянно пребиваващи в страната чужденци, които не са встъпили в брак, като в случая резрешението е издадено, предвид обстоятелството, че бащата на Д. Йълмаз е получил разрешение за постоянно пребиваване в Република България. Видно от приобщеното по делото удостоверение за постоянен адрес изх. 363 от 08.03.2019г. по описа на Община Сливен, оспорващият е със заявен постоянен адрес град Сливен, [улица]-[номер], считано от 07.03.2019г. Съгласно удостоверение за настоящ адрес изх. 747 от 08.03.2019г. по описа на Община Сливен, оспорващият има заявен настоящ адрес в Република Турция от 07.03.2019г. На 18.11.2020г. е извършена проверка от служител на Група Миграция при ОД на МВР Сливен, при която е снето сведение от Н. Веизова, предоставила жилището си под наем на родителите на чужденеца. Съгласно сведението оспорващият учи в гр.Истанбул, родителите му също работят и живеят там, редовно си плащат наема, имат ключ от жилището и вещи в жилището. Родителите му имат роднини в [населено място], общ.Котел и целта на семейството била да се установи трайно в България, за да може оспорващия да учи в България. Проверката е обективирана в докладна записка рег. 343р-14020 от 18.11.2020г., към която са приложени сведение от Н. Веизова, справка за пътуване на Д. Йълмаз от 01.01.2019г. до 01.02.2021г. Съгласно приложената справка за периода след 01.02.2019г. /датата на издаване на разрешението за постоянно пребиваване/, оспорващият е престоял в Република България общо 9 дни, като в първата година от издаване на разрешението е престоял общо 7 дни. Установено е, че въз основа на резултатите от проверката, е образувано административно производство, на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, и на оспорващия, чрез законния му представител С. Йълмаз, е изпратено съобщение по чл.26 от АПК рег. 343000-12237 от 18.12.2020г. Съобщението е връчено по реда на чл.18а ал.9 от АПК чрез залепване на входната врата на адрес гр.Сливен, [улица]-[номер], за което е съставен протокол рег. 343р-15539 от 22.12.2020г. Със съобщението е дадена възможност на оспорващия да изрази своите възражения, като такива не са постъпили в дадения срок. На 29.01.2021г. е проведено изслушване на непълнолетния Д. Йълмаз, в присъствието на баща му С. Йълмаз, както и на социален работник, съгласно изискванията на чл.15 от ЗЗДет. Изготвен е протокол 343р-1574/29.01.2021г., в който представителят на Дирекция Социално подпомагане Сливен дава становище, че няма възражения за налагане на ПАМ. На 02.02.2021г. от началника на Група Миграция при ОД на МВР Сливен, е издадена оспорената в производството пред административния съд заповед 343з-254, с която на оспорващия Д. Йълмаз, на основание чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, е наложена ПАМ по чл.39а, т.1 от ЗЧРБ Отнемане на правото на пребиваване в Република България. В заповедта е посочено, че от административния орган е установено, че оспорващият в едногодишен срок след разрешението за пребиваване не се е установил и не пребивава на територията на страната. От фактическа страна от органа е прието, че: за периода от 01.02.2019г. до датата на проверката чужденецът е пребивавал на територията на Република България общо 9 дни, като през първата година след разрешението е пребивавал едва 7 дни, а част от престоя му е за свързан с приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на пребиваване; лицето е установено и трайно живее и учи на територията на Република Турция, където е и настоящия му адрес; не е установено членове на семейството на чужденеца да се намират и да живеят на територията на страната; лицето е ученик и завършва средното си образование в Република Турция. Направен е извод, че чужденецът се е установил на територията на Република Турция, където е и обичайното му пребиваване, както и че същият никога не се е установявал на територията на Република България след разрешеното постоянно пребиваване, а престоите му са кратки и инцидентни. Органът е посочил, че не е изпълнено условието за получаване на постоянното пребиваване, а именно в едногодишен срок да се установи и да пребивава на територията на Република България, каквото е изискването на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ. Административният орган е приел и че по смисъла на §1, т.4б от ДР на ЗЧРБ, същият се явява уязвимо лице, но като е отчел обстоятелствата, че социалните, културни и семейни му връзки са с Република Турция, е счел, че не се накърнява благосъстоянието и социалното му развитие и издаването на заповедта не накърнява висшия му интерес, за което се е съобразил и със становището на присъствалия при изслушването по реда на чл.15 от ЗЗДет. социален работник, обективирано в протокол 343р-1574/29.01.2021г. Първоинстанционният съд е приел, че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган в кръга на делегираните му със заповед 343з-320/14.02.2018г. на директора на ОДМВР Сливен правомощия, в предвидената в закона форма с изложени фактически и правни основания, и при спазване на административнопроизводствените правила. Съдът е счел, че оспореният административен акт е издаден и в съответствие с относимите материалноправни разпоредби на чл.40, ал.1, т. 5 от ЗЧРБ, а при постановяването му са отчетени и обстоятелствата по чл.44, ал.2 от ЗЧРБ. Съдът е приел, че действително оспорващия не се е установил на територията на страната, а освен това липсват и данни, че той изобщо е имал намерение да се установи да живее в България. По тези съображения съдът е достигнал до извод, че оспорената заповед за налагане на ПАМ е законосъобразна и е отхвърлил жалбата срещу нея. Обжалваното решение е правилно. Разрешението за постоянно пребиваване на Д. Йълмаз е издадено на основание чл.25, ал.1, т. 3 от ЗЧРБ. Цитираната норма предвижда, че разрешение за постоянно пребиваване могат да получат чужденците малолетни и непълнолетни деца на български гражданин или на постоянно пребиваващ в страната чужденец, които не са встъпили в брак. Съгласно разпоредбата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ, послужила като правно основание за издаване на оспорената заповед, правото на пребиваване на чужденец в Република България се отнема, когато в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г, както и по отношение на членове на семейство на чужденец по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13 и 16 от ЗЧРБ. По делото няма спор, че на Д. Йълмаз е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България по реда на чл.25, ал.1, т.3 от ЗЧРБ при по-благоприятни условия от предвидените в Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25 ноември 2003 година относно статута на дългосрочно пребиваващи граждани от трети страни, без да е било необходимо да се удовлетворяват условията на чл.4 т.1 от нея, каквато възможност е предвидена в чл.13 от същата. От доказателствата по делото се установява, че Йълмаз не се е установил на територията на България. За период от около две години е пребивавал в България само 9 дни, като по-голямата част от пребиваванията са свързани с приключване на процедурата във връзка с предоставеното му право на пребиваване. Налице е единствено регистриране на оспорващия на адрес в гр.Сливен, но по данни на собственика на имота, Д. Йълмаз не се е настанявал трайно на адреса, а живее със семейството си в гр.Истанбул, Турция, където учи. При това положение напълно обосновано и административният орган, и първоинстанционният съд са достигнали до извод, че чужденеца не се е установил и не пребивава на територията на страната в рамките на посочения в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ едногодишен срок след получаване на разрешението за пребиваване. Ето защо е налице визираната в чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ предпоставка за отнемане на правото на пребиваване на чужденец в Република България - в едногодишен срок след разрешението чужденецът не се е установил и не пребивава на територията на страната, освен в случаите по чл.25, ал.1, т.6, 7, 8, 13, 16 и чл.25г. По делото не се твърди и няма данни да е налице някое от предвидените в цитираната разпоредба изключения. Извършена е и дължимата преценка, предвидена в чл.44, ал.2 от ЗЧРБ и компетентният орган е отчел продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, както и принадлежността му към някоя от категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход. Неоснователен е доводът на касатора, че поради пандемията от Ковид-19 не е успял да се установи трайно в Република България. Този довод не следва да бъде споделен, тъй като видно от данните по делото на Д. Йълмаз е издадено решение 647914 от 01.02.2019г. от директора на Дирекция Миграция при МВР, на основание чл.25, ал.1, т.3 от ЗЧРБ, с което му е разрешено право на постоянно пребиваване в Република България. При това положение едногодишният срок по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ за установяване в Република България изтича на 01.02.2020г. Установено е, че в този период касаторът Д. Йълмаз е бил в Република България само седем дни. Относно доводите на касатора, че не е успял да се установи в Република България поради ограниченията зароди пандемията от Ковид-19, следва да се посочи, че тези ограничения са въведени след едногодишният срок по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ /след 01.02.2020г./. Така е, защото в Република България ограничения са въведени едва на 13.03.2020г. - с решение на Народното събрание от 13 март 2020г. на основание чл.84, т.12 от Конституцията на Република България и във връзка с разрастващата се пандемия от COVID-19 е обявено извънредно положение върху цялата територия на Република България, считано от 13 март 2020г. до 13 април 2020г. Решението на НС е обнародвано същия ден в ДВ бр.22 от 13 март 2020г. Това решение е повече от година след издаденото разрешение за постоянно пребиваване на касатора. Като през тази една година Д. Йълмаз не е имал проблеми с пътуванията, не имало и ограничения във връзка с пандемичната обстановка в страната поради Ковид-19. Относно ограничителните мерки в Турция следва да се посочи, че представените с касационната жалба доказателства са за ограничения в Турция след едногодишният срок по чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ /след 01.02.2020г./ - съответно от 30.11.2020г. и 27.10.2020г. Касаторът Д. Йълмаз не е предприел необходимите мерки да пребивава трайно на територията на Република Турция. В този смисъл инцидентните пребивавания на територията на страната на Д. Йълмаз през едногодишния период /общо 7 дни/, не могат да обосноват извод за установяване, още по-малко пък за трайно такова. Културните, социалните и семейните връзки на чужденеца са с Република Турция, където е обичайното му пребиваване и центърът на жизнените му интереси. По делото липсват данни за установяване на територията на Република България, поради което правилно е прието от първоинстанционния съд, че са налице обстоятелствата на чл.40, ал.1, т.5 от ЗЧРБ за отнемане на издаденото разрешение за постоянно пребиваване. Неоснователно е и възражението на касатора, че съдът не е взел предвид обстоятелството, че чужденеца е непълнолетен и може да пътува само със законния си представител. Следва да се посочи, че законът не изисква от административния орган да следи дали чужденците непълнолетни лица, получили постоянно пребиваване на територията на страната, пътуват със законните си представители, за да осъществят постоянното си пребиваване на територията на Република България, а изисква същите да са се установили и да пребивават на територията й, което както бе посочено по-горе, означава да живее на територията на страната. При наличие на желание от негова страна, оспорващият е могъл да се установи със семейството си в България в имота в гр.Сливен. Вместо това липсват данни, че Д. Йълмаз изобщо има намерение да се установи да живее в Република България, предвид инцидентните му престои в страната и обстоятелството, че цялото му семейство живее в Турция. Нещо повече, ако законните представители на касатора са искали той да се установи трайно в Република България, са могли да му окажат необходимото съдействие както в пътуванията от Република Турция до Република България, така и в трайното установяване на територията на страната. А такива данни не са налице по делото. По изложените съображения и мотивите на първоинстанционния съд, които настоящия касационен съд споделя и препраща към тях на основание чл.221, ал.2, изр.2 от АПК, настоящият състав на ВАС намира, че обжалваното съдебно решение е съобразено с материалния и процесуалния закон, обосновано е и не страда от релевираните с касационната жалба пороци. Затова то следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл.221, ал.2, предл.1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,