Решение № 10495 от 21.10.2026 г. на ВАС по адм. д. № 5957/2026 г.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на заместник-директора на ОДМВР – Благоевград, чрез процесуалния представител юрисконсулт В. Янева срещу решение № 11722/25.03.2026 г., постановено по адм. дело № 13305/2025 г., по описа на Административен съд – София-град. С него по жалба на А. К., гражданка на Украйна, е отменен отказ с рег. № 244р-33500 от 26.11.2025 г. на заместник директора на ОДМВР – Благоевград за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България. В касационната жалба се твърди, че решението е както частично недопустимо, така и неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. Развити са подробни доводи в касационната жалба. Искас се да бъде отменено съдебното решение и да бъде постановено решение по същество, с което се отхвърли жалбата на лицето срещу постановения отказ за издаване на разрешение за продължително пребиваване. Претендира се присъждане на разноски и е направено възражение за прекомерност на разноските на ответната страна. Ответникът – А. К., чрез процесуалния представител адвокат В. Вътев, в отговор на касационната жалба и в проведеното пред настоящата инстанция заседание счита, че последната е неоснователна и че първоинстанционното съдебно решение е правилно и като такова следва да бъде оставено в сила. Претендира присъждане на разноски по делото по представен списък. Върховен административен съд, четвърто отделение, като взе предвид разпоредбите на чл. 218 и сл. от АПК, приема за установено следното: Касационната жалба е допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество, е основателна по следните съображения: Предмет на първоинстанционен контрол пред Административен съд – София-град е бил отказ с рег. № 244р-33500 от 26.11.2025 г. на заместник-директора на ОДМВР – Благоевград за издаване на разрешение за продължително пребиваване в Република България, постановен спрямо А. К., гражданка на Украйна. Административният орган, въз основа на извършени проверки на декларирания от украинската гражданка адрес, е установил, че заявителката на продължително пребиваване не може да бъде намерена на въпросния адрес. Информацията, че чужденката не живее там, е била потвърдена и от свидетели. Вследствие на горното, административният орган е приел, че не са налице предпоставките за издаване на разрешение за продължително пребиваване по чл. 24, ал. 1, т. 18 от ЗЧРБ и е постановил отказ на основание чл. 10, ал. 1, т. 23 от ЗЧРБ – във връзка с невярно декларирани данни. С решението по делото административният съд е отменил издадения административен акт и е върнал преписката на административния орган за ново произнасяне, вкл. и за събиране на нови доказателства, с оглед установяване на обективната истина. Извършен е и разпит на свидетел – съпругът на К., в съдебно заседание, като същият е потвърдил, че със съпругата си не живеят на декларирания адрес. За да постанови този резултат, съдът е анализирал фактическата обстановка по делото и наличните доказателства и е достигнал до извод, че административният орган не е установил и не е доказал по несъмнен начин основанията за постановения отказ по смисъла на чл. 26, ал. 1, вр. чл. 10, ал. 1, т. 23, предл. второ от ЗЧРБ. Решението е неправилно. Постановено е в разрез с данните по делото, събрани от представените в административната преписка доказателства и събраните такива в съдебното производство. Касационните оплаквания са сведени до оспорване преценката на съда по отношение на фактическите установявания и тези оплаквания са основателни. Няма спор за подаденото заявление от чужденеца за издаване на виза за дългосрочно пребиваване и основанието за това. Не се спори по приложимите норми. Спорни са фактите, които двете страни интерпретират. Отказът е издаден с посочено основание чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 1, т. 23, предл. второ от ЗЧРБ. Макар и в разпоредителната му част да е посочено друго (неотносимо към настоящия казус) основание – по чл. 24, ал. 1, т. 7 от ЗЧРБ, от мотивите може да бъде изведено, че основанието е по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 1, т. 23, предл. второ от ЗЧРБ. Отказът е мотивиран с факти относно разминаването на посочените в заявлението обстоятелства с тези от реалността. Заявителката К. е посочила в заявлението си, че ще пребивава в гр. Гоце Делчев, община Гоце Делчев, област Благоевград, [улица]. Видно от доказателствата по делото – в частност докладна записка с рег. № 244р-32060 от 12.11.2025 г., докладна записка с рег. № 244р-33246 от 24.11.2025 г., обяснение от 21.11.2025 г., справка от АИС „Граничен контрол“ за влизания във и излизания от страната в периода 2020-2025 г. и свидетелски показания на Д. Р., обективирани в протокол от 10.02.2026 г. от проведено пред първоинстанционния съд заседание по адм. дело № 13305/2025 г., може да бъде обособен извод в подкрепа на мотивите, с които е постановен отказа, а именно, че А. К. е декларирала неверни данни относно адреса си на пребиваване в Република България. Настоящата касационна инстанция следва да обърне внимание и на факта, че приложената декларация от бащата на Д. Р., че ще осигури жилище на сина си и съпругата му в [населено място], датира от 2020 г. Не е ясно защо ако от този момент лицата реално пребивават там, А. К. не е посочила именно този адрес в заявлението си. Релевантна за настоящия казус е последната декларация за осигурено жилище, която датира от 2025 г. и касае именно адреса, на който не е намерена украинската гражданка при извършените проверки. Изискването за представяне на доказателства за осигурено жилище по смисъла на чл. 24, ал. 2 от ЗЧРБ вр. чл. 14, ал. 1, т. 3 от ППЗЧРБ не е фиктивно. Действително, законът и правилникът за прилагането му не съдържат изискване чужденецът да пребивава за определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. Фиктивното изпълнение на въведените от законодателя изисквания противоречи на целта на закона, като във всеки различен случай административният орган следва да извършва обстойна, задълбочена и обоснована преценка на тези обстоятелства. Целта на наложеното нормативно изискване за наличие на жилище за чужденеца, кандидатстващ за получаване на право на продължително пребиваване или продължаване на срока на пребиваване в Република България, е по време на престоя си той да не натоварва социалната и финансова система на страната, в която връзка са въведени и изискванията за представяне на съответни доказателства. Гореизброените доказателства, разгледани в своята съвкупност, формулират обосновано предположение, че А. К. не обитава жилището в гр. Гоце Делчев, община Гоце Делчев, област Благоевград, [улица]. Това обосновано предположение, от своя страна, води до безпротиворечив извод, че представянето на неверни данни относно адреса на пребиваване в страната е предпоставка за отказ за предоставяне на право на продължително пребиваване. Доколкото извършената на място проверка и събраната в тази връзка информация опровергават твърденията на чужденеца за осигурен постоянен адрес на територията на Република България, на който същият реално пребивава, е налице пречка за предоставяне на право на пребиваване. Налага се извод, че с представената декларация за осигуряване на адрес се цели чужденецът формално да отговори на изискванията за представяне на документи, без реално да пребивава на територията на страната. В допълнение към горното, не е и без значение наличната информация, че за периода 2020-2025 г. чужденката има отразени 2 бр. влизания в България и едно излизане. Тази информация сочи към нетрайност на установяването, а от там и към липса на намерение за реално продължително пребиваване. Решението на административния съд като неправилно следва да бъде отменено и да се постанови решение по същество, с което жалбата на лицето срещу постановения отказ за издаване на виза за продължително пребиваване в Република България да бъде отхвърлена. С оглед изхода на спора, на касатора се дължат разноски и за двете съдебни инстанции, като видно от жалбата се прави конкретното искане да бъдат заплатени разноски в размер на по 100 евро за всяка инстанция, представляващи юрисконсултско възнаграждение по смисъла на чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ във вр. с чл. 78, ал. 8 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение