Решение № 154 от 21.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60338/2016 г.

Решение № 154 от 21.06.2017 г. на ВКС по гр. д. № 60338/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Велислав Павков Производството е по реда на чл. 290 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение № 1330/27.06.2016 г., постановено по гр. д. № 1758/2016 г., постановено от Софийски апелативен съд, 2-и състав. Ответниците оспорват касационната жалба, с писмен отговор, като в открито съдебно заседание не се явяват, като с писмени молби оспорват касационната жалба. Касационното обжалване е допуснато с определение № 214/1.03.2017 г. на състава на ВКС. Процесуалноправен въпрос, обосновал допустимостта на касационното обжалване е задължението на съда да посочи дължимия размер на обезщетението за претърпени неимуществени вреди за всеки един от ищците по делото, приетия процент съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносния резултат и посочване на обезщетението за всеки един от ищците, намалено с приетия размер на съпричиняването. Касационното обжалване е допуснато в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК - поради противоречие на процедирането по този процесуалноправен въпрос от страна на въззивния съд с възприетото от ВКС с решение № 39/16.07.2010 г., постановено по т. д. № 551/2009 г. на II т. отд. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК. По отговора на правния въпрос, състава на ВКС приема следното: При определяне на обезщетение за вреди, при настъпването на които пострадалия е допринесъл със своето поведение, решаващия съд следва на посочи размера на обезщетението, което се дължи на ищеца /ищците/, съобразявайки претърпените вреди, независимо дали са имуществени или неимуществени, като с оглед събраните по делото доказателства и възраженията на ответника, да направи извод за наличието на съпричиняване, като определи приноса на пострадалия, като след това посочи размера на обезщетението, което ще следва да се присъди, като отчете приетия размер на съпричиняването. В този смисъл е и трайната и задължителна практика на ВКС, цитирана от касатора и в посоченото решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, която се споделя и от настоящия състав. По касационната жалба, състава на ВКС приема следното: Правилен е изводът на въззивния съд, че поведението на пострадалия не е предмет на присъдата, когато не е съставомерно, т. е. не е елемент от фактическия състав на престъпното деяние, поради което е разгледал направеното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат. От данните по делото е установено, че велосипедистът се е движел не най - вдясно на платното за движение, а на около 2 м. по-навътре в платното, поради което настоящият състав на ВКС счита изводът на въззивния съд, че това станало причина за сблъсъка му с товарния автомобил - ако се е движел до 1 м вдясно, ударът не би настъпил, за правилен. Състава на ВКС споделя извода на въззивния съд, че при посочените данни налице е съпричиняване от страна на пострадалия поради нарушение на чл. 15, ал. 1 ЗДвП, като това съпричиняване е в размер на 25 %, доколкото на първо място вината на водача на товарния автомобил е установена с влязла в сила присъда и не е предмет на настоящия граждански процес. Безспорно е, че към момента на злополуката, пострадалия е управлявал велосипеда с 2.76 промила алкохол в кръвта, като от данните по делото следва да се приеме за установено, че поведението на велосипедиста е било повлияно от приетия алкохол, с което е станал причина за произшествието, тъй като безспорно е, че количество алкохол, довело до степента на алкохолно опиянение, е довело водача на велосипеда до състояние, да не може да прецени в каква близост до края на пътното платно да осъществява движението си. Всички тези обстоятелства, наред с приетото по-горе съпричиняване, водят до извод настоящия състав за наличие на общо съпричиняване в размер на 50 % от страна на пострадалия при произшествието наследодател на ищците. От показанията на разпитаните по делото свидетели се установява безспорно, че ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта на пострадалия при произшествието син на първата ищца, втората ищца - М. Б., фактически съжителствувала със загиналия при ПТП, както и на неговите две деца. По отношение на иска на М. Б., съдът приема, че нейните неимуществени вреди са обезщетени с изплащането на обезщетението от ответника в размер на 35 000 лева, доколкото макар тази ищца да е съжителствувала с пострадалия, те са били разведени и не се установява тя да е претърпяла вреди в по-голям размер, освен че е останала сама да отглежда двете деца, предвид липсата на помощ от страна на загиналия, с когото е продължила да съжителства, като размера на горното обезщетение следва да се приеме за справедлив, предвид критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД, основен при определяне на обезщетения за неимуществени вреди. Горния извод се налага и от обстоятелството, че по делото са събрани свидетелски показания от които следва да се приеме, че пострадалия не е помагал на ищцата в отглеждането на децата, имали са конфликти на тази тема, като макар да са съжителствали към момента на произшествието заедно, за един продължителен период от време пострадалия е изтърпявал наказание лишаване от свобода и безспорно по делото е, че той и тази ищца не са успели да изградят здраво и задружно семейство, резултат от което е и последвалото прекратяване на брака. Общия размер на дължимото обезщетение, състава определя на 70 000 лева за тази ищца, като с оглед приетия размер на съпричиняването от 50 %, с изплащането на обезщетението от застрахователя на сумата от 35 000 лева, нейните вреди са обезщетени. По отношение на останалите ищци, безспорно се установява, че майката на пострадалия е била в отлични отношения със сина си, както и че тя изключително тежко е преживяла неговата смърт, както и че двете му деца, в сравнително ниска възраст, са били лишени от бащини грижи, все още не могат да преживеят загубата на баща си, като безспорно са установени негативните преживявания във връзка с тази загуба, от събраните по делото доказателства. Безспорно обаче е и обстоятелството, че пострадалия не е полагал грижи както по отглеждането, така и по възпитанието на децата си, доколкото, както се посочи по-горе, същия е пребивавал за значителен период от време в затвора, като не може да се приеме, че между децата и баща им /пострадалия/ не са изградени връзка, които да водят съда до извод за висок размер на обезщетението. Всички тези обстоятелства, съобразени с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, водят съда до извод, че сумата от по 60 000 лева за всеки един от тези трима ищци е справедливо обезщетение за претърпените от тях неимуществени вреди. Намалени с приетия от съда процент на съпричиняване, основателния размер на дължимото обезщетение следва да е в размер на по 30 000 лева за всеки един от тях. Предвид изплатеното от застрахователя обезщетение, обезщетението е изплатено напълно от него и предявените искове и на тези ищци следва да се отхвърлят като неоснователни. В часттта, с която се присъдени лихви върху изплатеното обезщетение от страна на застрахователя, решението на въззивния съд не е обжалвано и е влязло в сила. С оглед изхода на спора, в полза на ответника по делото следва да се присъдят направените за трите инстанции разноски, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК. Разноските за производството пред ВКС са в размер на 10363 лева, които следва да се присъдят. Следва да се присъдят и разноските, сторени пред въззивната инстанция, в размер на 10308 лева. По отношение на съдебните разноски, направени от ответника пред първата инстанция, в размер на 485 лева, представляващи депозит за експертиза и разпит на свидетел и такса за съдебно удостоверение, същите следва да се присъдят. По отношение на заплатеното от ответника адвокатско възнаграждение за първата инстанция в размер на 18 384 лева, ищците са направили възражение за прекомерност. Цената на предявените искове е 440 000 лева, по които е осъществена процесуална защита от ответника. Съгласно Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималния размер на адвокатското възнаграждение съобразно цената на предявените искове е 10 330 лева, като на основание чл. 78, ал. 5 ГПК възнаграждението за тази инстанция следва да се намали до този размер. За заплатеното възнаграждение пред останалите инстанции, ответниците не са правили възражение за прекомерност. Общия размер на дължимите на ответника разноски, които следва да се присъдят, е 31486 лева. Водим от горното, състава на ВКС