Решение № 9045 от 30.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14688/2013 г.

Решение № 9045 от 30.06.2014 г. на ВАС по адм. д. № 14688/2013 г., I о., докладчик съдията Милена Златкова Производството е по реда на чл. 208 – чл. 228 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационната жалба на директора на Дирекция „Обжалване и данъчно-осигурителна практика” – С. при ЦУ на НАП против решение № 5820 от 17.09.2013 г. на Административен съд – София–град /АССГ/, постановено по адм. д. № 4760/2013 г., с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № [ЕГН]/12.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - С., потвърден в обжалваната част с решение № 610/01.04.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика "- С. при ЦУ на НАП. В касационната жалба се твърди, че решението е незаконосъобразно, поради допуснати съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон, съставляващи отменителни касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора съдът е игнорирал посоченото правно основание на чл. 69, ал. 1 ЗДДС за отказ на правото на данъчен кредит и е изложил доводи само за чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС. Действието на договора е прекратено и дружеството се е отказало да придобие собствеността на автомобила. Налице е и признание на жалбоподателя, че по времето на неговото действие автомобилът не е използван във връзка с неговата икономическа дейност. Претендира се отмяна на обжалваното решение и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба – [фирма] със седалище и адрес на управление: [населено място], [улица], офис 4 оспорва същата чрез управителя и представляващ дружеството Д. Ц. Г.. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение, след като прецени допустимостта на касационната жалба и наведените в нея отменителни касационни основания, съгласно чл. 218, ал. 1 от АПК, както и съответствието на решението с материалния закон в изпълнение изискването на чл. 218, ал. 2 от АПК, приема за установено следното от фактическа и правна страна на спора: Касационната жалба, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК и от надлежна страна срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт, неблагоприятен за нея, е допустима, а разгледана по същество, основателна. Предмет на съдебен контрол пред АССГ е бил РА № [ЕГН]/12.10.2012 г., издаден от орган по приходите при ТД на НАП - С., потвърден в обжалваната част с решение № 610/01.04.2013 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика "- С. при ЦУ на НАП. Със същия на ревизираното дружество е отказано право на приспадане на данъчен кредит в общ размер 3 191. 66 лв. по фактури, издадени от [фирма] с предмет лизингови вноски в изпълнение на договор за финансов лизинг за лек автомобил „Фолксваген Пасат”. Първоинстанционният съд е отменил РА, като е изложил следното в мотивите на своето решение: Не е налице основанието на чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС за отказ на правото на данъчен кредит, тъй като в случая намира приложение § 51, ал. 2 от ПЗР на ЗИД на ЗДДС /ДВ бр. 95/09г./. Възражението на ответника по жалбата, че предназначението на автомобила е за дейности, различни от икономическата дейност на лицето, също е неоснователно. Видно от удостоверение за съдебна регистрация в предмета на дейност на дружеството е включена транспортна дейност и спедиторски услуги. Процесният автомобил е признат за Д. в счетоводството на жалбоподателя, заведен е по сметка 205 „Транспортни средства” и са начислявани амортизации. Съдът се е позовал и на решение на С. по дело С-118/11. Настоящата касационна инстанция намира за неправилни изводите на АССГ. За да се откаже право на приспадане на данъчен кредит на основание чл. 70, ал. 1, т. 4 ЗДДС за придобит лек автомобил, е необходимо да са изпълнени условията на чл. 69 или 74. В случая обаче се оспорва именно наличието на предпоставката по чл. 69, ал. 1, т. 1 ЗДДС, а именно използването на автомобила за целите на извършваните от регистрираното лице облагаеми доставки. От фактическа страна е установено, че договорът за финансов лизинг № 02117001120-0768/2006 е прекратен на 30.12.2010 г., поради изтичането на неговия срок. Страните са подписали споразумение, според което лизингополучателят е изплатил всички лизингови вноски съгласно погасителния план и лихви, неустойки, такси и др. Лизингополучателят се е отказал от опцията да придобие автомобила, с оглед на което лизингодателят има право да се разпорежда с него. Основателен е доводът на касатора, че в писменото възражение на дружеството, подписано от управителя и представляващ същото Д. Г., се потвърждава, че автомобилът е бил нает с цел да се отдава под наем, но това не се е случило. Няма сключени договори и отчетени приходи. Същият не е в движение от 2008 г. Представено е решение на СРС от 10.05.2012 г., видно от мотивите на което със стокова разписка от 04.11.08 г. ревизираното дружество е предало на [фирма] за съхранение 4 броя гуми и джанти от лек автомобил „Фолксваген”, модел „Пасат” – предмет на договор за лизинг, сключен с [фирма] през 2006г., които не са върнати. Налице е частен свидетелстващ документ, които се ползва с доказателствена сила, доколкото издателят му удостоверява неизгодни за себе си факти. Според настоящия съдебен състав в случая следва да намери приложение решение на С. от 22 март 2012 по дело С-153/11, според което придобиването на актива от данъчнозадълженото лице именно в това му качество е определящо за прилагането на системата на ДДС и следователно на механизма на приспадане. Въпросът дали данъчнозадълженото лице действа в това си качество е фактически и следва да се преценява с оглед всички данни по случая, сред които са естеството на дадена стока и периодът, който е изтекъл от нейното придобиване до нейното използване за целите на икономическата дейност на това данъчнозадължено лице /т. 41/. Доказателства за отдаването на автомобила под наем от ревизираното дружество не са представени и за периода от началото на 2007 г. до м. октомври 2008 г. /включително/. Предаването на гумите и джантите от автомобила на друго дружество за съхранение изключва не само възможността същият да бъде използван във връзка с икономическата дейност, но и намерението да бъде използван, което налага извод, че сключвайки договора за финансов лизинг данъчнозадълженото лице не е действало в това си качество и не са налице условията за признаване на правото на приспадане на ДДС по издадените му от [фирма] фактури. С оглед на изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. последно и чл. 222, ал. 1 АПК решението на АССГ следва да бъде отменено, поради неправилно приложение на материалния закон и вместо него да се постанови друго по съществото на спора, с което да се отхвърли жалбата против РА. При този изход на спора за първоинстанционното производство на касатора следва да се присъди юриконсултско възнаграждение в размер на 330 лв. Водим от горното, Върховният административен съд, първо отделение