Решение № 2473 от 11.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 7995/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на Изпълнителния директор на Агенция за социално подпомагане, чрез процесуален представител, против решение 8735/14.06.2024 г. постановено по адм. д. 11233/2023 г. по описа на Административен съд София - град. С решението е отменена Заповед ЧР-СП-2 96/06.11.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция социално подпомагане, с която на основание чл. 12 от Закона за държавния служител, е прекратено служебното правоотношение на С. Т. И. за длъжността "Главен социален работник в отдел Социална закрила, Дирекция Социално подпомагане Сердика, обл. София - град, по причина - прекратяване в срока за изпитване. Касаторът твърди, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния закон. Развива подробни съображения в подкрепа на тезата, че е налице първоначално назначаване на лицето като държавен служител и законосъобразно е прекратено служебното му правоотношение в срока за изпитване. Иска отмяна на решението и присъждане на разноски за двете инстанции. Ответникът - С. Т. И., чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. В писмен отговор и в съдебно заседание, излага съображения в подкрепа на атакуваното решение. Претендира оставяне на оспореното решение в сила и присъждане на разноски за касационното производство по представен списък. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна, а разгледана по същество за неоснователна по следните съображения. За да отмени Заповед ЧР-СП-2 96/06.11.2023 г. на Изпълнителния директор на Агенция социално подпомагане решаващия състав на административния съд е приел, че същата е незаконосъобразна, поради издаването й в противоречие с целта на закона. Извел е извод за недобросъвестно упражняване на правомощията на органа по назначаването в условията на оперативна самостоятелност. Посочил е, че предоставената от закона възможност за преценка трябва винаги да бъде използвана в рамките на закона и в изпълнение на неговата цел. Отклонението от това правило води до превратно упражняване на власт, а нарушаването на изискванията за упражняване на оперативната самостоятелност прави акта несъответен на целта на закона. Решението е правилно. При установена в пълнота фактическа обстановка, АССГ е достигнал до законосъобразни изводи, довели до отмяната на обжалваната пред него заповед. По делото няма спор по фактите. Установено е, че И. е била назначена с трудов договор ЧР-3 631 от 09.09.2016 г. на длъжността Социален работник, в отдел Социална закрила, Дирекция Социално подпомагане Сердика, обл. София град, Агенция за социално подпомагане гр. София. След спечелен от И. конкурс, на основание чл. 9, ал. 2, вр. с чл. 10д, ал. 4 и 12, ал. 1 от Закона за държавния служител (ЗДСл), е назначена със Заповед ЧР-СП-1 3573 от 22.11.2022 г. на длъжност "Главен социален работник" в отдел Социална закрила, Дирекция Социално подпомагане Сердика, обл. София град, Агенция за социално подпомагане гр. София, считано от 23.11.2022 г. Като на същата дата със Заповед ЧР-ТП-4 321 е прекратено трудовото й правоотношение на основание чл. 327, ал. 1, т. 9 от Кодекса на труда (КТ) поради постъпването й на държавна служба, считано от 23.11.2022 г. Прави впечатление, че и двете длъжности тази по трудово правоотношение (Социален работник) и тази по служебно правоотношение (Главен социален работник) са в един и същи отдел, в една и съща дирекция и в едно и също направление на администрацията на АСП. Нещо повече от събраните по делото доказателства в това число и приетото по делото заключение на съдебно-икономическа експертиза (СИЕ) е налице значително припокриване на функциите на двете длъжности като основните цели са почти идентични. Разлика в областите на дейност няма. В тази връзка решаващият съд правилно приема, че е налице трансформация на длъжност от трудово на служебно правоотношение, като към характеристиката на Социален работник се добавени тези за длъжността Главен социален работник. И двете длъжности са експертни по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба за прилагане на Класификатора на длъжностите в администрацията. В случая формално са изпълнени материалноправните предпоставки за прекратяване на служебното правоотношение по чл. 12, ал. 1 ЗДСл. В действителност обаче длъжността, от която И. е била освободена на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл с процесната заповед, не би могла да се приеме че е нова за нея. Независимо от възложените с длъжностните характеристики функции, служителите и работниците са изпълнявали конкретните дейности, възложени им с изрични заповеди на директора на АСП. Видно от представените по делото такива следва да се приеме, че И. в течение на три години, предхождащи назначаването й на държавна служба е изпълнявала функции и задължения, присъщи за длъжността Главен социален работник. В този немалък период от време, органът по назначението е имал възможност да се убеди в способността или неспособността на И. да изпълнява точно тези функции. В случая прилагането на чл. 12, ал. 1 ЗДСл не покрива вложения от законодателя замисъл, да даде на органа по назначаване възможност за преценка относно наличието на необходимите професионални и служебни качества у служителя и освобождаване на последния при тяхната липса. Прекратявайки служебното правоотношение на основание чл. 12, ал. 1 ЗДСл, със служител, който е изпълнявал идентични функции в течение на години, административният орган е шиканирал с предоставената от закона му възможност и не се е съобразил с действителната цел на цитираната разпоредба. Като е отменил обжалваната пред него заповед, Административен съд София - град е постановил валидно, допустимо и правилно решение, което не следва да бъде касирано. При този изход на делото, основателна се явява претенцията на ответника за присъждане на деловодни разходи за тази инстанция в техния претендиран и доказан размер от 1400 (хиляда и четиристотин) лева представляващи заплатен адвокатски хонорар съгласно представен договор за правна помощ. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2 АПК Върховният административен съд, второ отделение,