Решение № 7041 от 31.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 574/2010 г.

Решение № 7041 от 31.05.2010 г. на ВАС по адм. д. № 574/2010 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "ОУИ" - София против решение № 45 от 30.10.2009 г., постановено от Административен съд - София град по адм. д. № 3675/2008 г. в частта, в която е прогласен за нищожен РА № 100800001/15.02.2008 г., издаден от ТД на НАП - Кюстендил. Касаторът поддържа наличието на касационните основание, визирани в чл. 209, т. 2 и т. 3 от АПК. В касационната жалба се изразява становището, че главният извод на съда, а именно за несъобразяване на органите по приходите, извършили ревизията с разпоредбата на чл. 1, ал. 1 изр. първо от Протокол 1 към ЕКПЧ за част от установените с него задължения обосновава материалната незаконосъобразност на РА, но не и неговата нищожност. Посочено е също така, че за разлика от обсъждания от административния съд случай по делото "Булвест", в конкретния случай не била налице безспорна и категорично установена фактическа обстановка, потвърждаваща реалността на извършените доставки по фактурите, по които е отказан данъчен кредит. Изтъква се също така, че несъответствието на индивидуалния административен акт с целта на закона не е основание за обявяване на нищожността на РА, а само за отмяната му като незаконосъобразен. Изтъква се също така, че съдът неоснователно е разширил проверката си за валидността на акта и по отношение на този порок, поради което решението му в тази част и на посоченото основание се явява недопустимо. В случай, че се приеме за правилно извършването на служебна проверка за валидността на акта се излагат съображения за неправилност на постановеното решение в обжалваната част. Иска се обезсилване на решението в атакуваната част или отмяната му. Ответникът по касация - "Рапид" ООД чрез процесуалния си представител оспорва касационната жалба с искане за потвърждаване на съдебното решение в обжалваната му част. Представителят на Върховна административна прокуратура изразява становище за допустимост, но за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, първо отделение в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, а досежно основателността и приема следното: Административният съд София - град /АССГ/ е бил сезиран с жалба от "Рапид" ООД против РА № 100800001/15.02.2008 г., издаден от ТД на НАП - Кюстендил в частта, в която на ревизираното лице не е признато право на данъчен кредит в размер на 54 179,01 лв. по доставки от ЕТ "Йорданка Николова - Иво Атанасов" и "Иво Антов-И" ЕООД. Петитумът на жалбата е съдържал искане за отмяната на РА в посочените части като незаконосъобразен и необоснован. АССГ е извършил служебно проверка за допустимост на производството, приемайки, че жалбата до съда е просрочена, тъй като е налице хипотезата на чл. 156, ал. 5 от ДОПК. Във връзка с този извод, съдът е прекратил производството по делото относно проверката за законосъобразност на РА в обжалваната част, но е приел, че следва да се произнесе " по наличие на основания за обявяване на нищожността му - по валидността на РА и допустимостта на постановеното с него, във връзка с правомощията на съда по чл. 160, ал. 2 ДОПК вр. чл. 146 АПК". Извършвайки проверка по валидността на РА в обжалваната му част, административният съд е приел, че с изключение на установеното за м. 08.2002 г. в останалата атакувана част, РА е нищожен. Съдът е формирал извод, че в тази част РА не съответства на целта на закона, като несъответствието е толкова съществено, че сочи на превратно упражнена власт от ревизиращите органи, с което е постигнат недопустим правен резултат. Прието е, че е допуснато нарушение на чл. 1, ал. 1 от Протокол 1 към ЕКПЧ, което води до недопустимост на постановеното, обосноваваща нищожността на РА в разглежданата част. До този решаващ извод административният съд е достигнал приемайки, че правото на данъчен кредит на ревизирания субект по въпросните фактури е отказано поради липса на начисляване на ДДС по фактурите при доставчиците. Съдът е установил, че за същите месечни периоди на доставчиците са извършени ревизии, приключили с ДРА, които са били известни на ревизиращия екип, извършил процесната ревизия. Установено е от съда, че с ДРА, издаден на ЕТ "Йорданка Николова - Иво Атанасов" е определен ДДС по по-голяма част от фактурите, по които с процесния РА се отказва на жалбоподателя право на данъчен кредит. За фактурите, които не били посочени изрично като номера в ДРА на този доставчик не е налице спор, че са намерили отражение в СД и дневниците за продажби. По отношение на другия доставчик е прието същото. Въз основа на установеното, съдът е заключил, че с издаването на РА, жалбоподателя ще заплати два пъти един и същ данък, а така също държавата потенциално може да събере дължимия данък по фактурите, както от доставчика, така и от получателя по фактурите. Съдът е приел за недопустима данъчна практика по тълкуването и прилагането на закона, при която след като е начислен данъка за доставчика като задължение към бюджета по реално осъществена облагаема сделка с издаването на акт на органите по приходите, по отношение на получателя да счита данъка по същата сделка за неначислен и да не се признае на това основание правото му на данъчен кредит. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав приема следното: По въпроса - може ли съда при сезиране с жалба за незаконосъобразност на РА, при преценка за нейната недопустимост поради просрочието и да се произнесе по валидността на атакувания акт. Съдебното производство е диспозитивно - чл. 126 от АПК, чл. 6, ал. 1 от ГПК, т. е. производство пред съд може да се образува само при сезиране на съда от заинтересована страна. Съгласно чл. 6, ал. 2 от ГПК, към който препраща чл. 144 от АПК, обемът на защитата, предоставяна от съда се определя от страните. Това означава, че съдът е длъжен да се произнесе по искането /жалбата/, с което е сезиран. Ако се произнесе не по цялото искане, тогава е налице непълно решение, което при наличието на законоустановените предпоставки може да бъде допълнено. Ако произнасянето от съда е свръх искането, с което е сезиран е налице, така наречения "свръх петитум" и решението подлежи на обезсилване в тази част. От посочените разпоредби следва, че съдът не е свободен в преценката си кога и по какво да се произнася, а дължи произнасяне само когато е сезиран и по искането, с което е сезиран. Изборът относно момента, в който да бъде предоставена защитата от съда е на лицето, търсещо защита, а не на съда. В конкретния случай, административният съд без да е сезиран с искане за обявяването на РА в оспорената му част като нищожен се е произнесъл по валидността на РА, обявявайки го за нищожен в оспорената част. Подобно процедиране е недопустимо с оглед именно на посочените по горе процесуални разпоредби. Когато е сезиран с допустима жалба, с която се иска отмяна на РА като незаконосъобразен, съдът е длъжен да се произнесе и по валидността на оспорения акт по аргумент от чл. 168, ал. 1 и ал. 2 от АПК. Когато обаче е пропуснат срока за обжалване на административния акт относно неговата законосъобразност, недопустимо е във връзка с тази жалба, съдът по своя инициатива да се произнася по валидността на акт. По този начин, съдът може да предизвика последици, които не са желани от лицето, засегнато от административния акт. Така например, ако административният акт бъде преценен като валиден и жалбата се отхвърли, в тежест на жалбоподателя ще бъдат определени разноските на ответника, направени в съдебното производство. При наличието на правни познания или след консултация с адвокат, преценката относно изхода на производство по обжалване на валидността на акта е възможна и предвидима. Заинтересованата страна, може да иска избягването именно на неблагоприятните последици отхвърляне на жалбата и. Друга възможна причина, за да не се иска прогласяване нищожността на РА би могла да бъде желанието на заинтересованото лице да се възползва от възможността да инициира производство по чл. 133 от ДОПК. Също така, заинтересованото лице може да се въздържа от иницииране на съдебно производство за обявяване нищожността на РА от съображения да не настъпят последиците на чл. 172, ал. 1, т. 2 от ДОПК - спиране на погасителната давност, при обжалването на акта, с който е определено задължението. Изброените обстоятелства са само примери за възможните мотиви /които в никакъв случай не изчерпват възможните житейски ситуации/ на заинтересованото лице да не направи искане за обявяване нищожността на засягащия го акт. По изложените съображения, настоящият съдебен състав счита, че без изрично изразена воля от жалбоподателя, в случай като процесния, недопустимо е съдът по собствена инициатива да се произнася относно валидността на оспорения акт. В конкретния случай обаче, с оглед процесуалното поведение на жалбоподателя следва да се приеме, че волята му е била съдът да се произнесе по валидността на оспорената част от РА, поради което постановеното решение от административния съд в обжалваната му част не е недопустимо. Решението е неправилно. Основателно е възражението на касатора, че установеното от административния съд нарушение при прилагане на материалния закон от органите по приходите касае законосъобразността на обжалвания РА, но не и неговата валидност. Целта на едно ревизионно производство е установяване на задълженията за данъци и задължителни осигурителни вноски - чл. 110, ал. 2 от ДОПК. В този смисъл с издаването на процесния РА законоустановената цел е постигната. Възможността за отказът да бъде признато право на данъчен кредит е правен институт имащ за цел да предотврати неблагоприятните последици, ощетяването на фиска от данъчни измами. В конкретния случай с отказът на данъчен кредит, направен с обжалвания РА е преследвана именно тази цел - да не се допусне ощетяване на фиска. Доколко, с резултата по РА е спазен баланса между държавния интерес и интереса на ревизирания субект е въпрос, касаещ съобразяване на различни материалноправни норми, поради което е въпрос от значение за законосъобразността на РА, но не и за неговата действителност. Съображенията на съда, развити в обжалваното решение са логични, разумни и с висока степен на вероятност успешно биха обосновали незаконосъобразност на РА в оспорените му части. Изтъкнатите съображения обаче не могат да обосноват извод за нищожност на РА в оспорената част. По тези съображения обжалваното решение следва да бъде отменено, а вместо това жалбата за обявяване нищожността на РА в оспорената му част отхвърлена. С оглед изхода на спора, искането на директора на дирекция "ОУИ" - София за присъждане на разноски следва да се уважи, като му се присъди юрисконсултско възнаграждение в минималния размер на адвокатско възнаграждение съобразно обжалвания интерес, т. е. 1534 лв. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК Върховният административен съд