Решение № 107 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г.

Решение № 107 от 10.07.2012 г. на ВКС по т. д. № 998/2011 г., II т. о., ТК, докладчик съдията Росица Божилова Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на "П. Б. /България/" АД против решение № 125/09.06.2011 г. на Варненски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав, по т. д. № 204/2011 г. с което е обезсилено решение № 11/04.01.2011 г., постановено по т. д. № 1621/2009 г. на Варненски окръжен съд, в частта, с която [фирма] и З. Н. О. са осъдени солидарно да заплатят на "П. Б. /България /" АД сумата от 22 547,91 лв., неиздължен остатък по договор за банков кредит № 056- 432816/17.03.2008 г., обявен за предсрочно изискуем, ведно със законната лихва от предявяване на иска, като е прекратено производството поради недопустимост на иска. К. навежда касационно основание за неправилност на обжалваното въззивно решение, предвид необоснованост на извода за недопустимо изменение на първоначалния иск, с оглед изменение както на обстоятелствената част, така и на петитума на исковата молба. Ответните страни - [фирма] и З. О. - оспорват касационната жалба, поддържайки като правилни изводите на въззивния съд за предприето от ищеца недопустимо едновременно изменение на основанието и петитума на иска, обусловило прекратяването на производството, с обезсилване постановеното първоинстанционно решение. С определение № 134/27.02.2012 г. на Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ търговско отделение, въззивното решение е допуснато до касационно обжалване, на основание т. 1 от ТР № 1/2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС вр. с чл. 293, ал. 4 вр. с чл. 270, ал. 3 пр. трето ГПК, като вероятно недопустимо. Върховен касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, съобразно основанията, наведени в касационната жалба и доводите на страните, след проверка на въззивното решение по чл. 290 ГПК, намира следното: Производството е образувано по пасивно субективно съединени искове, с правно основание чл. 422 ГПК, предявени от "П. Б. /България/ " АД против [фирма] и З. О., в качеството им на солидарни длъжници по сключен с ищеца договор за паричен кредит, задълженията на ответниците по който са предявени, при условия на обявена предсрочна изискуемост възстановяването на кредита, по реда на чл. 417, т. 2 ГПК - въз основа извлечение от сметки и за които е постановена заповед за изпълнение на парично задължение № 3964/15.07.2009 г. по ч. гр. д № 7383/2009 г. на Районен съд Варна, ГК и изпълнителен лист, въз основа разпореждане за незабавно изпълнение. В хода на първоинстанционното производство е представено определение на Варненски окръжен съд, ТО, № 61/08.01.2010 г. по ч. т. д. № 1522/2009 г., с което е отменено разпореждането за незабавно изпълнение, на основание чл. 419 ГПК и е обезсилен издадения изпълнителен лист. С оглед последното, очевидно заблуден, че се касае за отмяна на заповедта за изпълнение на парично задължение /необжалваема в частта, в която е уважено заявлението, съгласно чл. 413, ал. 1 ГПК/, ищецът е предприел изменение на иска си от установителен в осъдителен - за осъждане ответниците да заплатят дължимите на основание договора за кредит главница и мораторна лихва за забава, допуснато с определение на съда, на основание чл. 214, ал. 1 ГПК, в открито съдебно заседание от 13.10.2010 г. Първоинстанционният съд е уважил исковете, солидарно осъждайки ответниците до размера на сумата от 22 547, 91 лв., ведно със законната лихва върху същата от предявяването на иска, на основание чл. 430 вр. с чл. 432 ТЗ и отхвърлил в останалата част иска за главница, както и иска за мораторна лихва изцяло. За да обезсили първоинстанционното решение в обжалваната му част и прекрати производството, въззивният съд е изложил мотиви за недопустимо, с оглед нормата на чл. 214, ал. 1 предл. първо и второ ГПК / едновременно изменение на основание и петитум/, изменение на предявените от касатора пасивно субективно съединени искове, от такива с правно основание чл. 422 ГПК в осъдителни - с правно основание чл. 430 вр. с чл. 432 ТЗ. Предходно на този си извод е изложил мотиви за липса на правен интерес за ищеца от предявяването на осъдителен иск, тъй като е отменено единствено разпореждането за незабавно изпълнение, в процедура по обжалване от длъжниците, на основание чл. 419 ГПК, не и самата заповед за незабавно изпълнение. По допустимостта на въззивното решение настоящият състав намира, че порокът на същото, за който ще изложи съображения по-долу, обуславя неправилност, а не недопустимост, тъй като произнасянето на въззивния съд е в съответствие с правното основание на разгледания от първоинстанционния съд иск, след допуснатото му изменение по реда на чл. 214 ГПК. Преценката на въззивния съд относно допустимостта на изменението касае правилността на решението. По правилността му следва да се съобрази следното: Въззивната инстанция, проверявайки допустимостта и правилността на първоинстанционното решение, осъществява контрол и върху правилността на определенията по чл. 214 ГПК, неподлежащи на самостоятелно обжалване в хода на производството, съобразявайки на самостоятелно основание процесуалните предпоставки за допустимост на изменения иск, вкл. неправилността на определението за допускане на изменението на иска, при липсата им, като обуславящо порок на решението. Неосъществяването на този контрол е съществено нарушение на съдопроизводствените правила, относими към преценката на допустимостта на иска, във всяка фаза от развитието на производството. Такъв е и настоящият случай, при който е постановено изменение на иска от установителен, с правно основание чл. 422 ГПК, в осъдителен - чл. 432 вр. с чл. 430 ТЗ, при липса на правен интерес от това. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка от рода на положителните, за която съдът следи служебно. В случая, фактът на постановена заповед за изпълнение на парично задължение по реда на чл. 417 ГПК, обусловила предявяването на иска по чл. 422 ГПК и съществуването й към момента на постановяване определението по чл. 214, ал. 1 ГПК, установими по делото, е предпоставял служебно упражняване от първоинстанционния съд на контрол относно наличие на правен интерес, при така поисканото изменение на иска, и недопускането му, поради липса на такъв. Постановеното недопустимо изменение на иска, спрямо което въззивният съд упражнява инстанционен контрол, е предпоставяло обезсилване решението на първоинстанционния и връщане на делото, за произнасяне по предявения установителен иск по чл. 422 ГПК. Преценката на правния интерес от предявяването на изменения иск се извършва в цялост, с оглед основанието и петитума му и щом съдът е установил липса на такъв, то това предпоставя недопустимост на изменението на иска в цялост, а оттук извод за недопустимо решение и дължимо произнасяне по първоначалния иск. В случая, обаче, въззивният съд е обезсилил решението и като последица от прието за недопустимо изменение и на основанието и на петитума на първоначалния иск, е прекратил производството. Прекратяването съдът е обосновал с липса на произнасяне от първоинстанционния съд по непредявен иск, а по нов, макар недопустимо изменен иск. В съчетание с обезсилване на първоинстанционното решение поради липса на правен интерес, този му извод се явява необоснован. Решението е вътрешно противоречиво и непоследователно: от една страна се отрича правен интерес от изменения иск и следователно същият е недопустим на това основание, от друга се съобразява произнасянето на първоинстанционния съд по изцяло нов, в резултат на недопустимо изменение на основанието и петитума иск, като изключващо хипотезата на произнасяне по непредявен иск, респ. връщане на делото за ново разглеждане. Преди всичко не може да бъде споделен извода за изменение на основанието на първоначалния иск по чл. 422 ГПК/ наред с изменението на петитума от установителен към осъдителен/, с така предявения иск по чл. 432 вр. с чл. 430 ТЗ. Основанието на иска се обуславя от обстоятелствата, въз основа на които страната твърди защитимо с упражняването му свое субективно право и тези обстоятелства - както по иска с правно основание чл. 422 вр. с чл. 417, т. 2 ГПК, така и по иска с правно основание чл. 432 вр. с чл. 430ТЗ, са обстоятелствата по сключен и обявен за предсрочно изискуем договор за кредит, респ. изискуемо вземане на ищеца - кредитодател спрямо солидарно задължените ответници - кредитополучатели, на основание договора. Заповедта за изпълнение на парично задължение и възражението на длъжника по чл. 414 ГПК, са предпоставки за упражняване правото на иск по чл. 422 ГПК и преценими с оглед допустимостта му, вкл. момента на предявяването му, не и спрямо неговата основателност. Следователно, изводът че е налице изменение на основанието на първоначалния иск, е неправилен. Като е обезсилил първоинстанционното решение, формирайки извод за недопустимост на изменението по чл. 214, ал. 1 ГПК при предпоставки, различни от действителните - изменение и на основанието и на петитума на първоначалния иск, с оглед което е прекратил производството, въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да се отмени изцяло. При новото разглеждане на делото въззивният съд следва да се произнесе по допустимостта на изменението на иска единствено с оглед предявеното изменение на петитума на първоначалния иск, съобразявайки и задължението си служебно да следи за правния интерес, в качеството му на абсолютна процесуална предпоставка за допустимост на изменения иск и предвид установимата му по делото липса към момента на исканото изменение. Водим от горното, Върховен касационен съд, ТК, състав на второ търговско отделение