Решение № 4720 от 18.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2016 г.

Решение № 4720 от 18.04.2017 г. на ВАС по адм. д. № 8740/2016 г., III о., докладчик съдията Албена Радославова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационната жалба от А. С. Й., изтърпяващ наказание "лишаване от свобода" в Затвора - Бобов дол чрез процесуалния му представител адв. Д. Вулева срещу Решение № 2736 от 21.04.2016 г., постановено по адм. дело № 9832/2015 г. по описа на Административен съд - С. град. К. твърди неправилност на съдебното решение поради постановяването му при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, в противоречие с материалноправните разпоредби и необоснованост - касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Моли съдебното решение да бъде отменено като, вместо него, ВАС да постанови друго по съществото на спора с което да отмени отказа на ВПД Главен директор на ГД"ИН", обективиран в писмо изх. № 6377/25.06.2015 г. Редовно призован за съдебно заседание, А. Й. се явява лично и с адв. Вулева, която поддържа касационната жалба, а по същество твърди неправилност на съдебното решение по съображения, подробно развити устно в заседанието и в депозирани по делото писмени бележки. Ответникът, главният директор на Главна дирекция" Изпълнение на наказанията"- гр. С., редовно призован, не се явява и не изпраща представител. От пълномощника му юриск. Дойчинова по делото е постъпило писмено становище с подробно развити в тях съображения за неоснователност на касационната жалба, съответно- за правилност на атакуваното с нея съдебно решение. Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за недопустимост на касационната жалба предвид новелата на чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС, евентуално - за недопустимост на обжалвания съдебен акт. Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното: С обжалваното решение първоинстанционният съд е отхвърлил жалбата на А. Й. срещу изричния отказ на ВПД Главен директор на ГДИН при МП да премести Й. от Затвора - Бобов дол в Затвора - гр. С., обективиран в писмо рег. № 6377 от 25.06.2015 г и потвърден от Министъра на правосъдието в производство по чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС с негова Заповед № ЛС-04-1199/28.08.2015 г. За да стигне до този резултат, съдът е приел за установено, че жалбоподателят изтърпява наказание "лишаване от свобода" за извършени от него тежки престъпления, едно от които - по чл. 116 от НК, за срок над 20 г., като е започнал изтърпяването на това наказание на 06.03.1990 г. и към 30.10.2015 г. е изтърпял наказание ЛС в размер на 17 г., 00 м., 18 дни, като му остава да излежи още 02 г., 11 м., 12 дни. За този период от време жалбоподателят е бил преместван от затвора - С. в затвора - Бобов дол, след това - в затвора - П. и отново в затвора - Бобов дол, където е настанен на основание чл. 57, ал. 2 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража /ЗИНЗС/ и т. 6.2 от Заповед № ЛС-04-656 от 30.05.2009 г. на Министъра на правосъдието (л. 28) с оглед обстоятелството, че Й. от началото на изтърпяване на наказанието "лишаване от свобода" до 07.05.2015 г. е с постоянно местожителство - гр. К. Установено е, че със заявление от 21.05.2015 г., адресирани до Главния директор на ГДИН при МП, А. Й. е поискал преместване в Затвора -гр. С. с мотива, че считано от 07.05.2015 г. е променил постоянния си адрес, който вече е гр. С., район"И.", за което представя и надлежни доказателства -удостоверение за постоянен адрес /л. 40/. Искането не е било удовлетворено по съображения, изложени в изричен отказ - писмо рег. № 6377 от 25.06.2015 г. Отказът е обжалван по административен ред и потвърден от Министъра на правосъдието. Въз основа на изложените от оспорващия факти и събраните в хода на производството доказателства, които са обсъдени подробно в тяхната взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните, съдът е направил извод за допустимост на оспорването досежно законосъобразността на отказа. По същество съдът е намерил оспорването за неоснователно, тъй като административният орган е упражнил законосъобразно правомощията си, действайки при условията на оперативна самостоятелност. Съдът е развил съображения, че разпоредбата на чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС, на която Й. се е позовал в заявлението си, е приложима при първоначално разпределение на лишените от свобода към началото на изтърпяване на наказанието им. Именно по причина на постоянното местожителство на Й. - гр. К. и в съответствие с чл. 57, ал. 2 от ЗИНЗС същият е преведен за изтърпяване на наказанието си в Затвора - гр. Б. дол. Съдът е заключил, че в конкретния случай не е налице нито една от хипотезите, изброени алтернативно в чл. 62 от ЗИНЗС за преместване на Й. в затвора - С. Промяната в постоянния адрес на лишения от свобода, извършена след като същият е започнал изтърпяване на наказанието, не фигурира сред изчерпателно изброените хипотези за преместване по чл. 62 от ЗИНЗС. В заявлението си Й. не сочи като основание промяна в постоянния адрес на свои близки и лица, с които провежда свиждания, поради което не е налице и хипотезата на чл. 62, ал. 1, т. 5 от ЗИНЗС. Навеждането на подобни твърдения/неподкрепени с каквито и да било доказателства/ едва в хода на съдебното обжалване, т. е. след постановяване на изричния отказ на главния директор на ГДИН не могат да бъдат взети предвид при преценка на законосъобразността му. При вмененото на съда задължение за служебна проверка за допустимост на съдебното решение съгласно чл. 218, ал. 2 от АПК, настоящият състав на ВАС, III отделение намира, че АССГ е постановил едно недопустимо решение, тъй като към датата на постановяването му и с оглед действалата към този момент редакция на чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС, А. Й. не е имал право на жалба пред съд. Видно от чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС / в редакцията й преди изменението с ДВ бр. 13/2017 г., в сила от 07.02.2017 г./ по волята на законодателя, съдът не разполага с правомощия по контрол върху заповедите на главния директор на ГДИН по преместване на затворник от един затвор в друг. Това е специфична дейност, предоставена по закон изключително в дискреционната власт на Министерството на правосъдието, в частност - на директора на ГД "Изпълнение на наказанията". На тези основания съдебен контрол върху постановените от Директора на ГД"ИН" актове, респ. върху контролните актове на Министъра на правосъдието е недопустим, тъй като същият е изключен по силата на закона. Преценката на административния орган дали да разпореди преместване или не, е изцяло по целесъобразност, поради което актовете на главния директор на ГД ИН, респективно на министъра на правосъдието при условията на чл. 145, ал. 2, т. 2 от АПК не подлежат на съдебен контрол за законосъобразност. /В този смисъл определение № 5686 от 26.04.2011 г. на ВАС по адм. дело № 15612/2010 г., 5-членен с-в/ Едва след изменението на разпоредбата, в сила от 07.02.2017 г., е предвидено, че заповедите за преместване или отказът за преместване подлежат на оспорване по реда на Административнопроцесуалния кодекс пред административния съд по местоизпълнение на наказанието, като решението на съда е окончателно. Новелата на чл. 62, ал. 3 от ЗИНЗС /изм. с ДВ бр. 13/2017 г./ съставлява норма със смесен характер - тя едновременно за първи път създава субективно право на жалба пред съд и посочва реда за упражняване правото на жалба- по реда на АПК пред административния съд по местоизпълнение на наказанието, като това решение е окончателно. В частта си, в която създава право на жалба, нормата няма обратно действие, поради което АССГ се е произнесъл по несъществуващо за А. С. Й. както към датата на предявяването на жалбата, така и към датата на постановяване на съдебното решение субективно право на оспорване пред съд. Предвид гореизложеното съдебното решение като недопустимо следва да бъде обезсилено, а производството по делото - прекратено. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 3, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение