Решение № 15908 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 820/2018 г.

Решение № 15908 от 19.12.2018 г. на ВАС по адм. д. № 820/2018 г., III о., докладчик председателят Галина Христова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на Национална здравноосигурителна каса гр. София, чрез процесуалния й представител, срещу Решение № 6982 от 23.11.2017 г., постановено по адм. дело № 7776/2016 г. от Административен съд София-град (АССГ) в осъдителната му част, с която е присъдено, в полза на Е. Величкова, обезщетение за понесени неимуществени вреди в размер на 20 000 лева, причинени й в резултат на отменен, като незаконосъобразен, мълчалив отказ на директора на СЗОК по заявление вх. № 94-П-385 от 04.04.2014 г. и сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди вследствие отмяната на писмо изх. № 20-22-217 от 21.05.2014 г. на управителя на НЗОК по заявление вх. № 94-П-385 от 04.04.2014 г., както и да заплати понесените от ищцата разноски по делото в размер общо на 1 643 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 1 333 лева.

В жалбата се излагат доводи за неправилността и незаконосъобразността на решението, като постановено в противоречие с материалния закон и необоснованост, касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му в обжалваната част и постановяване на друго по съществото на спора с което предявения иск да се отхвърли изцяло. Претендира юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът – Е. Величкова, чрез пълномощника си по делото, адв. Х. Николова изразява становище за неоснователност и недоказаност на касационната жалба. Не претендира разноски за касационната инстанция и възразява срещу искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение.

Процесуалният представител на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че вреди за ищцата са настъпили вследствие на липсата на надлежно и в срок произнасяне от страна на административният орган по отправената молба за помощ на основание чл. 56, ал. 3 ЗЗО (отм.); след м. февруари 2015 г., когато необходимият за лечението й лекарствен продукт е включен в позитивния лекарствен списък. Именно този отказ е провокирал страдания, изразяващи се в болезнено чувство на безсилие, отчаяние и страх от реална опасност за живота. При пълна доказаност на предявения иск по основание, размерът на присъденото обезщетение е определен съобразно чл. 52 ЗЗД при отчитане на всички относими обстоятелства. Прокурорът счита, че при постановяване на съдебното решение не са допуснати твърдяните в касационната жалба нарушения на съдопроизводствените правила.

Искането на ответника съдът да приеме при условията на евентуалност, че е налице хипотеза по чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, е отправено едва в писмената защита, представена няколко дни след последното съдебно заседание по делото, поради което и с оглед на доказателствата, които не дават основание за подобен извод, необсъждането на това искане, не съставлява съществено процесуално нарушение, водещо до отмяна на съдебния акт.

Досежно оплакванията за непроизнасяне от съда по възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение и по искането за присъждане на юрисконсултско възнаграждение, видно от протокола от с. з. проведено на 06.11.2017 г. и от писмената защита, такова възражение и искане не са били направени. Независимо от това, за пълнота и прецизност следва да се отбележи, че присъденото адвокатско възнаграждение е определено съобразно разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ.

При тези съображения моли решението на съда, като правилно и обосновано, да бъде оставено в сила.

Настоящата инстанция, като взе пред вид доводите на страните и доказателствата по делото, намери за установено следното:

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК, от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна при следните съображения:

На 23.03.2015 г. Е. Величкова е сезирала АССГ с искова молба, с която е предявила иск, с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, срещу Национална здравноосигурителна каса (НЗОК), с който претендира да й бъде заплатено обезщетение в размер на 120 000 лева, за неимуществени вреди, изразяващи се в постоянно притеснение, безпокойство, страх, напрежение от обективната реална опасност за живота й, настъпили в резултат на мълчалив отказ на директора на СЗОК да разреши провеждане на лечение в чужбина, заявено с молба вх. № 94-П-385 от 04.04.2014 г., който е отменен, като незаконосъобразен, с Решение № 183 от 12.01.2015 г., постановено по адм. дело № 5625/2014 г. от АССГ, 24 с-в и преписката е върната на административния орган за ново произнасяне с указания по приложението на материалния закон, както и от отменения, като нищожен, с Решение № 1475 от 11.03.2015 г., постановено по адм. дело № 10770/2014 г. от АССГ, 36 с-в, изричен отказ на управителя на НЗОК обективиран в писмо с изх. № 20-22-217 от 21.05.2014 г., да се произнесе по преписката съобразно указанията на съда, както и разноски по делото.

С обжалваното решение административният съд е уважил частично, като основателен и доказан, иска за причинени неимуществени вреди, до размера от 20 000 лева, причинени на г-жа Величкова в резултат на отменен, като незаконосъобразен, мълчалив отказ на директора на СЗОК по заявление вх. № 94-П-385 от 04.04.2014 г. и сумата от 20 000 лева, представляващи обезщетение за понесени неимуществени вреди вследствие отмяната на писмо изх. № 20-22-217 от 21.05.2014 г. на управителя на НЗОК по заявление вх. № 94-П-385 от 04.04.2014 г., както и за понесените от ищцата разноски по делото в размер общо на 1 643 лв., от които адвокатско възнаграждение в размер на 1 333 лева, държавна такса – 10 лева и възнаграждение за назначеното по делото вещо лице – 300 лева.

Решението, в обжалваната му част, е валидно, допустимо и правилно.

Касаторът счита, че съдът от първата инстанция не е обсъдил възраженията му за: 1. Наличие на "... хипотезата на чл. 5, ал. 2 ЗОДОВ, във връзка с неизпълнение на основно задължение, а именно пациентът да се грижи за собственото си здраве"; 2. Възражението му за разместване на доказателствената тежест, направено в съдебно заседание, проведено на 19.06.2017 г.; 3. Възражението му за прекомерност на адвокатското възнаграждение; 4. Искането му за присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Затова счита, че решението на съда е необосновано и е постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Предвид правомощията на настоящата инстанция по чл. 218, ал. 1 АПК, възраженията са неоснователни.

І. Посочените от касатора процесуални нарушения не са налице.

1. Необосноваността обхваща грешките на съда при формиране на неговото вътрешно убеждение в насоките, които не са нормирани от закона. Проявни форми на тези грешки са: неправилно прилагане на правилата на логическото мислене, на опитните правила, на каузалните връзки между явленията; наличието на вътрешни противоречия в мотивите на съда, респ. противоречието между диспозитив и мотиви; липсата на причинна връзка между доказателствения и юридическия факт. Необосноваността на която и да било от фактическите констатации на съда, върху която е изградено решението е достатъчна, за да послужи като основание за обжалване на съдебното решение.

В конкретния случай съдът е установил правилно фактическата обстановка по делото, описал я е подробно, събрал е относимите за правилното решаване на спора доказателства, обсъдил ги е в тяхната съвкупност, взаимна връзка и във връзка с възраженията на страните и след правилния им анализ е извел своите обосновани правни изводи.

В чл. 28 от Конституцията на страната е закрепено основно човешко право – правото на живот, а доброто здраве е основна предпоставка на живота. Затова държавата закриля здравето на гражданите (чл. 52, ал. 3 КРБ) и финансира от държавния бюджет тяхното здравеопазване (чл. 52, ал. 2 от Конституцията). Съгласно текста на чл. 29, ал. 1 от Конституцията на РБ никой не може да бъде подлаган на мъчение, на жестоко, безчовечно или унижаващо отношение. Всяко решение на НЗОК трябва да бъде съобразено с тези основни конституционни права на българските граждани, което в случая не е направено. Касае се за нарушаване на основното право на живот по чл. 2 ЕКПЧОС и чл. 28 от Конституцията на РБ, застрашено от незаконосъобразни откази на дължащите активно поведение органи и институции, натоварени от закона да осигуряват адекватно и своевременно лечение.

Основното човешко право на здравеопазване предполага държавата да осигури на всеки свой гражданин достъп до най-високия достижим стандарт на здравеопазване, тъй като опазването на здравето на гражданите е национален приоритет и се гарантира от държавата чрез прилагане на принципите, inter alia, на равнопоставеност и приоритет на промоцията на здраве и интегрираната профилактика на болестите - чл. 2, т. 1 и т. 3 от Закона за здравето. Принципът на равнопоставеност гарантира възможност за ползване на здравни грижи от всички граждани на справедлива основа. Принципът на достъпност гарантира наличността и възможността за използване на здравната помощ там и тогава, където и когато е необходима. Принципът на качествена здравна помощ гарантира на нуждаещите се здравна помощ, която е медицински най-подходящата, предоставена своевременно и по най-щадящия за болния начин. В настоящия случай това задължение на държавата не е изпълнено.

При описаните от съда факти за конкретния случай е цинизъм да се твърди, че пострадалата виновно е допринесла за увреждането си, след като г-жа Величкова е направила всичко възможно след като заболяването й е диагностицирано да приложи адекватно на състоянието й лечение с цел да постигне ремисия.

Затова настоящата инстанция намира, че решението на съда е обосновано и изводите на съда са задълбочени и подкрепени с доказателствата по делото.

1. Процесуалната норма се нарушава, когато съдът не се съобразява с нея, макар и предпоставките за нейното прилагане да са възникнали. За да е съществено, процесуалното нарушение трябва да засяга процесуална норма, която е гаранция за правилността на решението, т. е. нарушението на тази норма да може да се отрази върху правилността на решението.

Твърдението на касатора за разместване на доказателствената тежест също е голословно. Доказателствената тежест не означава, че съдът може да основе констатациите си за даден факт само на доказателствата, представени от страната, която носи доказателствената тежест. Съгласно принципа за "дирене на обективната истина" съдът може да основе констатациите си за всеки факт върху наличните доказателства, без да има значение дали те са представени от страната, която носи доказателствената тежест относно конкретния факт, от противната страна или служебно са събрани (издирени) от съда. След като фактът е доказан, пък било то и с доказателства, представени не от страната, която носи доказателствената тежест относно конкретния факт, съдът го приема и може да изгради вътрешното си убеждение върху този факт.

В случая фактите са установени от съда и кореспондират на неговите правни изводи. Възраженията на ответната страна, направени по отношение на доказателствата, представени с молба от 09.05.2017 г. на процесуалния представител на страната и приложени на л. 93, 94 и 95 на т. І от делото, са взети предвид от решаващия съд и тези доказателства не са коментирани в мотивите му, т. е. нямат отношение към формираното му вътрешно убеждение.

1. Не основателно се твърди, че съдът не е отчел възражението на ответника за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Съдът точно е приложил чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, като е присъдил само частта от изплатеното адвокатско възнаграждение съответна на уважената част от иска.

1. Претенцията за изплащане на юрисконсултско възнаграждение е неоснователна и правилно не е обсъждана от съда.

В производството по ЗОДОВ ищецът не дължи на ответника заплащане на юрисконсултско възнаграждение. Разпоредбите на чл. 10, ал. 2 и ал. 3 ЗОДОВ, тълкувани в тяхната взаимовръзка, се явяват специални по отношение на общите разпоредби на чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 144 и чл. 143 АПК. Липсата на изрична уредба в ЗОДОВ, която да предвижда отговорност на ищеца за заплащане на юрисконсултско възнаграждение на ответника при пълно или частично отхвърляне на иска/исковете му, означава, че такова не се дължи.

На основанията, посочени в чл. 218, ал. 2 АПК обжалваното решение се преценява като валидно, допустимо и правилно.

Съгласно разпоредбата на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразен акт на техни органи или длъжностни лица. За да възникне законовата отговорност следва да е налице отменен по надлежния ред акт, реално причинена вреда, произтичаща от него, както и да е налице пряка причинна връзка между незаконосъобразния акт и настъпилата вреда.

При правилно установена фактическа обстановка, събрани в достатъчен обем доказателства и след техния анализ съдът правилно е приложил нормата на чл. 52 ЗЗД като е приел предявения от г-жа Величкова иск за частично основателен и доказан в размера от общо 40 000 лева.

Настоящата инстанция счита, че за някои обстоятелства, като твърдяните в процеса неимуществени вреди, събирането на доказателства не е необходимо.

От всички приложени по делото писмени и гласни доказателства, становища от компетентни медицински органи по отношение на здравословното състояние на ищцата и съдебно-медицинска експертиза, съдът е извел обоснован извод за основателност и доказаност на претенцията при наличието на всички комулативно изискуеми предпоставки за ангажиране на безвиновната отговорност на държавата. Не е необходимо да се събират доказателства за емоционалното състояние на ищцата, след като безусловно е доказана безусловната необходимост от прилагане на конкретен и наличен препарат за лечение, чрез който има шанс да се забави хода на болестта. Притеснението и страхът за живота, безсилието пред административното бездушие, чиито отказ е причина страданието и болестта да прогресират не се нуждаят от доказване. Всеки интелигентен човек, след като получи диагноза от такъв характер би бил наясно както с хода на болестта, така и със своята зависимост от отговора на институциите, в чиито ръце е качеството на, а и самият му, живот. Липсата на финансова възможност за лично заплащане на лекарствения продукт, поради високата му парична стойност, определено допринася за преживените емоции, страдания и унижения.

При тези съображения настоящата инстанция намира, че искът, предявен от Е. Величкова е доказан по основание. Съдът правилно е приложил и нормата на чл. 52 ЗЗД, като е отчел всички относими за правилното определяне на размера на обезщетението.

При така изложените съображения решението на съда в обжалваната му част като правилно и законосъобразно следва да бъде оставено в сила.

При този изход на спора искането на касационния жалбоподател за присъждане на разноски по делото е неоснователно. Ответникът по жалбата не прави искане за присъждане на разноски, поради което съдът не дължи произнасяне в този смисъл.

Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК Върховният административен съд, трето отделение