Решение № 3371 от 31.3.2025 г. на ВАС по адм. д. № 10277/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/.

Образувано е по касационна жалба на Ц. Р. Л. от гр.Пловдив чрез адв.Л. Казанлиев от САК, против Решение 13003 от 26.07.2024г., постановено по адм. дело 349/2024г. по описа на Административен съд- София град, с което са отхвърлени като неоснователни предявените обективно съединени искове с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/ против Национален осигурителен институт /НОИ/ със седалище гр. София, за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди общо в размер на 1000 лв. ведно със законната лихва за забава върху претендираните имуществени вреди, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане. Вредите се претендират в резултат на незаконосъобразни действия на служители на НОИ, изразяващи се в неправилно изчисление и забавено плащане на дължимото се обезщетение за бременност и раждане по реда на чл.49, ал.2 от Кодекса за социално осигуряване(КСО). Изложени са съображения за неправилност на обжалвания съдебен акт поради допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и необоснованост - отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяната му и постановяването на друго, с което предявените искове да бъдат уважени. Претендират се разноски.

Ответникът Национален осигурителен институт, чрез процесуален представител в представени писмени бележки оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение.

Представителят на Върховната касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба.

След като прецени доказателствата по делото, във връзка с доводите и съображенията на страните, Върховният административен съд, състав на трето отделение, приема следното:

Касационната жалба е подадена в законоустановения срок, от надлежна страна, с оглед на което е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

С обжалваното решение, Административен съд- София град е отхвърлил като неоснователни предявените от Ц. Р. Л. за заплащане на обезщетения за неимуществени и имуществени вреди, както следва:

1. За заплащане на сумата от 500лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди , изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на заявление за преизчисление на обезщетение за бременност и раждане на осн.чл.49, ал.2 от КСО от 24.01.2023г.

1. За заплащане на сумата от 100лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата имуществени вреди , изразяващи се в заплащане на адвокатско възнаграждение за изготвяне на второ заявление от 17.02.2023г.

1. За заплащане на сумата от 400лв., представляваща обезщетение за причинени на ищцата неимуществени вреди , изразяващи се в неприятни преживявания в резултат на неправилното изчисление на дължимото се обезщетение и забавеното му изплащане в пълния дължим размер.

Заявена е и претенция за заплащане на законната лихва за забава върху претендираните суми за имуществени вреди, считано от датата на предявяване на исковата молба до окончателното им изплащане.

За да постанови този резултат съдът е приел, че не е налице твърдяното от ищцата фактическо основание, на което се базира претенцията й, а именно незаконосъобразно фактическо действие.

От събраните по делото доказателства е установено, че обезщетенията за временна неработоспособност са изчислени и изплатени в размерите и сроковете по чл.49 КСО и чл.39 НПОПДОО. Освен това, решаващият състав е изложил подробни мотиви за това, че действията по изчисляване и изплащане на обезщетението за временна неработоспособност не представляват фактически действия по см. на чл.250, ал.1 АПК, а правни действия, съответно индивидуални административни актове по см. на чл.21, ал.1 АПК. Съответно не е налице първата кумулативно изискуема предпоставка за реализиране отговорността на ответника и по трите предявени иска.

Решението е правилно.

Предявените обективно съединени искове са с правно основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, по силата на който държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия и бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Обезщетението в конкретния случай се претендира в резултат на незаконосъобразно действие на административния орган, каквото в рамките на проведеното съдебно производство не се установява.

Административният съд е изяснил релевантните за исковата претенция факти, обсъдил е доказателствата и приложимата правна уредба като е приел, че в случая не са налице законовите основания за уважаване на предявените от Л. обективно съединени искове, с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за обезвреда за претърпени от нея имуществени и неимуществени вреди, във връзка с незаконосъобразно действие на служители на НОИ.

Не е спорно по делото, че за Л. са били налице предпоставките за изплащане на обезщетение по реда на чл.49, ал.2 от КСО, тъй като е родила първото си дете на [дата на раждане], а считано от 29.12.2022г. е използвала отпуск за временна неработоспособност за бременност и раждане на второто й дете. Така за раждане на второто си дете , Л. е излязла в отпуск за бременност и раждане по-малко от две години след раждане на първото й дете, с което е осъществена хипотезата на чл.49, ал.2 КСО, тъй като към този момент тя е получавала обезщетение за отглеждане на дете до 2 години. Не е спорно и че изчисленото от НОИ обезщетение е било в по-нисък размер, поради което се наложил о да подаде заявление за преизчисление. За изготвяне на това заявление, на 24.01.2023г. е платила на адв.Казанлиев хонорар в размер на 500лв. Паричното обезщетение за периода от 28.12.2022г. до 10.02.2023г. било доплатено с ведомостта от 06.02.2023г. по декларираната лична платежна сметка. През следващия месец отново била изплатена по-ниската ставка на обезщетение, което наложило подаването на второ заявление от адв.Казанлиев на 17.02.2023г. и разликата била доплатена с последваща ведомост.

Претендираните имуществени вреди в резултат на неизплащане на дължимото парично обезщетение за временна неработоспособност поради бременност и раждане в пълен размер и в срок представляват заплатения адвокатски хонорар за изготвяне на два броя заявления за преизчисление размера на обезщетението. В исковата молба пред първоинстанционният съд, ищцата е описала , че претендира неимуществените вреди , изразяващи се в негативните преживявания, които е изпитвала, а именно притеснение и чувство на несигурност от липсата на защита на правата й.

Съгласно ал.2 на чл.49 КСО при придобиване право на парично обезщетение при бременност и раждане през периода на изплащане на парично обезщетение за бременност и раждане или за отглеждане на дете до 2-годишна възраст обезщетението е в размера, определен по ал.1 за предходното дете, ако това е по-благоприятно за лицето.

От доказателствата по делото се установява, че обезщетението на Л. по болничен лист Е20222275014, издаден от МЦ Капана КООП ООД на 29.12.2022г. на за 45 дни, считано от 28.12.2022г. до 10.02.2023г. от работодателя Кауфланд България ЕООД, с оглед обстоятелството, че периода, който обхваща попада в три календарни месеца, в съответствие с чл.39, ал.2 НПОПДОО е изплатено в три последователни месеца на 16.01.2023г., на 01.02.2023г., на 06.02.2023г., на 13.02.2023г. и 22.02.2023г.

Обезщетението по втория болничен лист Е20222275092 продължение, издаден на 28.02.2023г. за периода от 11.02.2023г. до 19.02.2023г., представен при ответника с удостоверение приложение 9 вх. Р14-21-000-00-0012037813/07.03.2023г., е изплатено на 15.03.2023г., при условията на чл.39, ал.1 НПОПДОО.

Обезщетението по представения с удостоверение приложение 9 вх. Р14-21-000-00-0012037813/07.03.2023г. болничен лист Е20230782641, издаден на 24.02.2023г. за периода от 20.02.2023г. до 02.04.2023г. /42 дни/ е изплатено по реда на чл.39, ал.2 НПОПДОО, с оглед обстоятелството, че периодът на временна неработоспособност попада в три последователни календарни месеца, съответно на 15.03.2023г., 03.04.2023г. и 17.05.2023г.

Следователно, на Ц. Р. Л. е определено и изплатено обезщетение за временна неработоспособност по представените болнични листове в сроковете, предвидени в чл.39, ал.1 и ал.2 НПОПДОО и размерите по чл.49, ал.2 КСО.

Действително, дължимият размер е изплатен едва след подаване на съответното заявление от адв.Казанлиев, но настоящата инстанция напълно споделя правните изводи на решаващия състав на АССГ, че в процесния случай, действията по изчисляване и изплащане на обезщетението за временна неработоспособност не представляват фактически действия по см. на чл.250, ал.1 АПК, а правни действия, съответно индивидуални административни актове по см. на чл.21, ал.1 АПК.

Правилно, съобразявайки фактическата установеност и относимата нормативна уредба, съдът е посочил, че твърдените незаконосъобразни действия на служители на НОИ не могат да бъдат определени като такива, които да съставляват фактически действия/бездействия на административен орган, от които да произтекат вреди. В случая липсва нормативно задължение, което да не е било изпълнено от страна на НОИ. По тази причина, административният съд е приел, че липсва първият елемент от фактическия състав на чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ твърдяно от ищеца в исковата молба незаконосъобразно действие от страна на НОИ и е отхвърлил като неоснователни предявените искове.

Съответно неоснователен е и искът за заплащане ва законна лихва, който има акцесорен характер.

При липса на първата предпоставка за ангажиране на отговорността на държавата по реда чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ, безпредметно е обсъждането дали са налице останалите елементи от фактическия състав на разпоредбата, а именно: причинена вреда и причинно следствена връзка между действието на органа и вредоносния резултат.

Първоинстанционният съд е изложил подробни мотиви в тази насока, разграничавайки правните от фактическите действия на административните органи , които мотиви напълно се споделят от касационната инстанция, поради което не следва да бъдат повтаряни отново, а на осн.чл.221, ал.2 от АПК следва да се извърши препращане към тях.

По изложените съображения, настоящият състав намира, че не са налице посочените в касационната жалба отменителни основания. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила.

При този изход на процеса и на основание чл. 10, ал. 2 и ал. 3 от ЗОДОВ във връзка с чл. 78, ал. 8 от ГПК във вр. с чл. 144 от АПК, касаторът дължи на ответника заплащането на юрисконсултско възнаграждение, поради което следва да бъде уважено искането като бъде осъден да заплати на НОИ разноски в размер на 100лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение.

Водим от гореизложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение