Решение № 11176 от 6.12.2022 г. на ВАС, V о.

Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по подадени от изпълнителния директор на Изпълнителна агенция по околна среда (ИАОС) касационна жалба срещу решение 7788/21.12.2021 г. и частна жалба срещу определение 1036/09.02.2022 г., постановени по адм. д. 6694/2021 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ). Изпълнителният директор на ИАОС обжалва съдебните актове, като твърди, че са неправилни и незаконосъобразни поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост - касационни основания за отмяна по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Иска отмяна на решение 7788/21.12.2021 г. и определение 1036/09.02.2022 г. и постановяване на ново решение по същество на спора. Изключително подробни съображения в подкрепа на твърденията и исканията са изложени в жалбите и в писмени бележки. Претендира разноски. Прави възражение за прекомерност на заплатеното адвокатско възнаграждение. Ответната страна К. Дикова оспорва касационната и частната жалби. Иска да бъде оставено в сила обжалваното съдебно решение по съображения, изложени в писмена защита. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна административна прокуратура заявява становище за неоснователност и на двете жалби. Върховният административен съд, пето отделение, намира, че касационната жалба е подадена от страна по делото, в срок и е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: С обжалваното съдебно решение 7788/21.12.2021 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г. по описа на АССГ е отменена като незаконосъобразна Заповед ЧР-214 от 16.06.2021 г. на ИД на ИАОС , с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 от Закона за държавния служител (ЗДСл) е прекратено служебното правоотношение на К. Дикова за длъжността началник на отдел Човешки ресурси, международна дейност и връзки с обществеността ( ЧРМДВР ), дирекция Правно, административно и финансово-стопанско осигуряване , с ранг I младши. Първоинстанционният съд приема за установено, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, при спазване на изискванията за форма, без допуснати нарушения на административнопроизводствените правила, но е незаконосъобразна поради противоречие с материалния закон и целта на закона. Обсъдени са събраните по делото доказателства вътрешни документи, изхождащи от ИАОС при Министерството на околната среда и водите (МОСВ), от които е прието за установено сходство и еднакви изисквания за заемането на длъжностите началник на отдел ЧРМДВР и началник на отдел Правно и нормативно обслужване, човешки ресурси и администрация . Като писмено доказателство по делото са приети и две експертизи ЛИЗ 29833/2017 г. и ЛИЗ 35413/2017 г., от които е прието за установено, че на К. Дикова е поставена окончателна диагноза: [диагноза]. Съобразявайки се с Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI:EU:C:2017:198 на Съда на Европейския съюз (СЕС) по преюдициално запитване, отправено от Върховния административен съд и с трайната съдебна практика, решаващият съд е счел, че с оглед здравословното й състояние държавната служителка се ползва с право на закрила по чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда (КТ). Така постановеното съдебно решение е валидно, допустимо и правилно. Правилно и обосновано при съответствие със събраните по делото доказателства АССГ е приел за установено, че оспорената пред него заповед е издадена от компетентен орган, а именно органът по назначаването съгласно чл. 5, ал. 2, т. 17 от Устройствения правилник на ИАОС, при спазени изисквания за съдържание по чл. 108, ал. 1 от ЗДСл, в предвидената от закона форма и без допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. На основание чл. 221, ал. 2, изречение второ от АПК настоящият съдебен състав изцяло споделя мотивите на първоинстанционния съд, с които се обосновава несъответствие на оспорената заповед с материалния закон. Наведените изрично касационните оплаквания за неприложимост на правилата на КТ, касаещи закрилата при уволнение поради трудоустрояване на работник или служител или такъв, боледуващ от болестите, изброени в Наредба 5/1987 г. за болестите, при които работниците, боледуващи от тях, имат особена закрила съгласно чл. 333, ал. 1 от Кодекса на труда (Наредба 5/1987 г.) към служебните правоотношения, възникнали по силата на ЗДСл, са неоснователни по следните съображения: С Решение от 9 март 2017 г. по дело С-406/15, Милкова, ECLI:EU:C:2017:198, СЕС по преюдициално запитване отправено от Върховния административен съд, приема, че "член 7, параграф 2 от Директива 2000/78/ЕО на Съвета от 27 ноември 2000 година за създаване на основна рамка за равно третиране в областта на заетостта и професиите, в светлината на Конвенцията на Организацията на обединените нации за правата на хората с увреждания, която е одобрена от името на Европейската общност с Решение 2010/48/ЕО на Съвета от 26 ноември 2009 година, и във връзка с основния принцип на равно третиране, закрепен в членове 20 и 21 от Хартата на основните права на Европейския съюз, трябва да се тълкува в смисъл, че допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, която предоставя специфична предварителна закрила при уволнение на лица с определени увреждания, работещи по трудово правоотношение, но не предоставя такава закрила на държавни служители със същите увреждания, освен ако се установи нарушение на принципа на равно третиране, което запитващата юрисдикция трябва да провери. При тази проверка съпоставянето на положенията трябва да се основава на анализ, съсредоточен върху съвкупността от релевантни правила на националното право, което регламентира, от една страна, положението на лицата с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, и от друга страна, положението на държавните служители, засегнати от същото увреждане, като се вземе предвид по-конкретно предметът на закрилата срещу уволнението, разглеждано по главното производство. В хипотезата, при която член 7, параграф 2 от Директива 2000/78, в светлината на Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания и във връзка с основния принцип на равно третиране, не допуска правна уредба на държава членка като разглежданата по главното производство, задължението да се спази правото на Европейския съюз изисква приложното поле на националните правила за закрила на лица с определено увреждане, работещи по трудово правоотношение, да се разшири, за да се ползват от тези правила за закрила и държавните служители със същото увреждане.". Националната правна система предвижда предварителна закрила от уволнение на определени категории лица с увреждания, изразяваща се в изискването работодателят им, преди да прекрати трудовото правоотношение, в определени хипотези включително и при дисциплинарно уволнение, да поиска предварително разрешение от инспекцията по труда. Смисълът от тази закрила е специализиран орган да извърши преценка как уволнението би се отразило върху здравословното състояние на лицето и дали да го разреши или не от тази гледна точка. Настоящият съдебен състав намира за безспорно установено от представените две експертизи ЛИЗ 29833/2017 г. и ЛИЗ 35413/2017 г. от клиника Гръдна хирургия към Военномедицинска академия МБАЛ София, отразяващи диагнозата на Дикова - [диагноза], че държавната служителка Дикова страда от [заболяване], което е сред изчерпателно изброените в Наредба на министъра на здравеопазването, по-конкретно в чл. 1, ал. 1, т. 3 от Наредба 5/1987. Следователно К. Дикова би се ползвала от особената закрила на чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ, ако работеше по трудово правоотношение. Установената в националното законодателство система от правни норми гарантира принципно защита на хората с увреждания и недопускане на дискриминация по признак увреждане, от което при съобразяване с насоките, дадени в цитираното решение на СЕС, настоящият състав намира, че механизмите за защита на хората с увреждания следва да функционират спрямо всяко едно от тях по еднакъв начин, а наличието на разлика в третирането следва да се обоснована от обективни причини. Видът на правоотношението, по което те полагат труд срещу възнаграждение, не се възприема от настоящия съдебен състав като такава обективна причина или законно преследвана цел. Противно на довода на касатора, че липсата на идентична норма в ЗДСл сочи на неприложимост по делото на специалната закрила при уволнение, настоящият касационен състав приема, че независимо от липсата на подобна предварителна закрила при прекратяване на служебно правоотношение на държавен служител да не е предвидена изрично в закон, то не е налице обективна и основателна причина тя да не бъде прилагана спрямо лица в същото положение, които полагат труд по служебно правоотношение, когато областта на дейност, преките задължения, отговорностите и изискванията за заемане на длъжността не се различават от тези, които биха били поставени към друго лице със същото увреждане, упражняващо същите функции и задачи при същия или друг работодател, но по трудово правоотношение. Предоставената допълнителна закрила на всички хора с увреждания, установена през 1987 г., на практика нормативно не е възпроизведена за държавните служители с приемането на Закона за държавния служител през 1999 г. без изрични мотиви на вносителя за изключването й. Това положение е запазено за всички работещи на трудово правоотношение, дори и в сферата на публичната власт и след присъединяването на Република България към Европейския съюз, но липсата на допустима и законосъобразна цел за различното третиране на всички хора с увреждания, за които по принцип е допустимо приемането на позитивни мерки от страна на държавата. Закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ следва да бъде разглеждана именно като такава приета от държавата допустима позитивна мярка спрямо определена уязвима група и следва да е приложима спрямо цялата група лица, носещи този защитим признак, а не само спрямо част от нея. Настоящият съдебен състав счита, че механизми за защита на лицата с увреждания следва да функционират спрямо всички тези лица по еднакъв начин, а наличието на разлика в третирането следва да се обосновава от обективни причини или допустима от закона цел. Видът на правоотношението, по което лицата с увреждания полагат труд срещу възнаграждение, не би могъл да се възприеме като такава обективна причина или законно преследвана цел. В този смисъл е и практиката на Върховния административен съд (виж решение 2726 от 25.02.2019 г. по адм. д. 9992/2018 г., решение 4151 от 30.03.2018 г. по адм. д. 494/2015 г., решение 6014 от 15.05.2017 г. по адм. д. 12369/2014 г., решение 6558 от 17.05.2018 г. по адм. д. 12550/2017 г., всички по описа на ВАС). По изложените съображения се налага извод, че АССГ правилно е приел за основателни доводите на жалбоподателката, че работодателят следва да прилага еднакви критерии при осъществяване на правото на едностранно прекратяване на трудовия договор/служебното правоотношение при спазване на изискването на законодателя за равно третиране и забрана за дискриминация в областта на заетостта и упражняване на правото на труд и при съобразяване с цитираното решение на СЕС. При доказано основание по чл. 333, ал. 1, т. 3 от КТ по отношение на К. Дикова, като не е поискал предварително разрешение от Инспекцията по труда, изпълнителният директор на ИАОС е издал незаконосъобразен акт, който правилно и законосъобразно решаващият съд е отменил. При този извод касационният състав не се налага подробно обсъждане на останалите доводи на касационния жалбоподател относно наличието на материалните предпоставки за съкращаване на длъжността в хипотезата на прекратяване на служебното правоотношение по чл. 106, ал. 1, т. 2 от ЗДСл и за съответствието на заповед ЧР-214 от 16.06.2021 г. с целта на закона, по които мотивите на първата инстанция са подробно и задълбочено изложени. По изложените съображения настоящият съдебен състав приема, че обжалваното решение 7788/21.12.2021 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г. по описа на АССГ е валидно, допустимо и правилно. Не са налице наведените в касационната жалба основания по чл. 209, т. 3 от АПК за неговата отмяна, поради което и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК следва да бъде оставено в сила. Частната жалба срещу определение 1036/09.02.2022 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г. по описа на АССГ е процесуално допустима, но неоснователна по следните съображения: С молба от 19.01.2022 г. с правно основание по чл. 248 от ГПК, във връзка с чл. 144 от АПК е поискано изменение решение 7788/21.12.2021 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г., в частта за разноските, като в полза на К. Дикова бъдат присъдени допълнително 180 лв. адвокатско възнаграждение до общ размер от 780 лв. С обжалваното пред настоящата инстанция определение АССГ е изменил решение 7788/21.12.2021 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г., в частта за присъдените разноски, с която ИАОС е осъдена да заплати на жалбоподателката сумата от 600 лв., представляваща адвокатско възнаграждение и вместо това е осъдил ИАОС да заплати на Дикова сумата от 780 лв., разноски по делото. В мотивите си, на основание чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, съдът е развил съображения, че относим към минималното адвокатско възнаграждение в настоящия случай е размерът на минималната работна заплата в страната, като към последния следва да се добави данък върху добавената стойност. Претендираните от К. Дикова разноски пред първоинстанционния съд са включени в списък по чл. 80 от ГПК и са в размер на 1800 лв. адвокатско възнаграждение, като извършването им е доказано с договор за правна защита и съдействие 826088 от 24.06.2021 г. и платежно нареждане от 28.06.2021 г. По делото от органа по назначаването своевременно е направено възражение за прекомерност. Касационната инстанция намира, че правилно съдът е изменил решението в частта за разноските, като е присъдил в полза на К. Дикова сума в размер на 780 лв., която съответства на фактическата и правна сложност на конкретния спор, независимо че надвишава минимално допустимия размер и изложените съображения в атакуваното определение. Допуснатата грешка относно приложимата разпоредба от Наредба 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (Наредба) в обжалваното определение не обуславя основателност на частната жалба, в която е акцентирано върху нея. Действително в обжалваното определение съдът неправилно се е позовал на чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредбата, относима към възнаграждения по граждански дела и е обсъждал начисляването на данък върху добавената стойност, но в конкретния случай с оглед договореното и заплатено възнаграждение за един адвокат, което е било намалено със съдебното решение, не съставлява нарушение допълването му със сума, която е част от това възнаграждение и съответства на фактическата и правна сложност на спора. По изложените съображения обжалваното определение 1036/09.02.2022 г., постановено по адм. д. 6694/2021 г. по описа на АССГ като правилно също трябва да бъде оставено в сила. По водене на делото пред настоящата инстанция ответната страна е направила разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1920 лв. по договор за правна защита и съдействие 974945 от 12.10.2022 г., поради което с оглед изхода на спора и направеното искане, следва да й бъдат възстановени от бюджета на касационния жалбоподател. Договореното и заплатено възнаграждение за един адвокат съответства на фактическата и правна сложност на спора, поради което своевременно направеното възражение за неговата прекомерност е неоснователно. На основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, пето отделение,