Решение № 158 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2011 г.

Решение № 158 от 3.08.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1114/2011 г., III г. о., ГК, докладчик съдията Светла Димитрова Производството е по реда на чл. 290 и сл. ГПК. Образувано е по касационна жалба от [фирма], [населено място], чрез пълномощника си адв. Вяра М. от АК - София, против въззивно решение от 20.12.2010 г., постановено по в. гр. д. № 12622/2009 г. на Софийски градски съд, ГО, П-а въззивен състав, в частта му, с която е отменено решението от 30.10.2009 г. на Софийски районен съд, 28 с-в, постановено по гр. д. № 22304/2007 г., и е отхвърлен предявеният иск от [фирма] срещу Р. М. К. от [населено място], с правно основание чл. 59 ЗЗД, за сумата от 13 656,55 лв., представляваща разходи за бензин, застраховки, маркировки, резервни части и ремонти на наетия лек автомобил марка "Фолксваген-Пасат", с ДК [рег. номер на МПС], за периода 2003 г. - 2006 г. Първоинстанционното решение е оставено в сила в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл. 26, вр. с чл. 38 ЗЗД за прогласяване нищожността на договорите за наем, сключени на 2.01.2003 г., 2.01.2004 г. и 3.01.2005 г., с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата от 450 лв. като получена без основание, като в тази част като необжалвано въззивното решение е влязло в сила. Поддържа се неправилност на въззивното решение в обжалваната му част по чл. 281, т. 3 ГПК с искане за неговата отмяна. В съдебно заседание пълномощникът на касатора адв. М. поддържа касационната жалба и моли въззивното решение в обжалваната му част като неправилно да бъде отменено. Подробни съображения за изложени в писмена защита. Ответникът по касационната жалба, Р. М. К. от [населено място], чрез пълномощника си адв. В. В. от АК-София, я оспорва като неоснователна и в съдебно заседание моли да бъде оставена без уважение. Подробни съображения са изложени в писмена защита. С определение № 177 от 8.02.2012 г. по делото е допуснато касационно обжалване на въззивното решение по правния въпрос за правната квалификация на заявената претенция, обусловил изхода на спора. В тази връзка касаторите твърдят, че въззивният съд неправилно е квалифицирал спорното право по чл. 59 ЗЗД и е отхвърлил иска като е приел, че основание за това разместване на имуществени ценности е фактическото ползване на автомобила. Поставеният въпрос се отнася до задължението на съда да определели точна правна квалификация на спорното право, като в конкретния случай с оглед заявеното в обстоятелствената част и петитума на исковата молба, където се твърди, че с платените от дружеството разходи за ползване на лекия автомобил, собственост на ответника - управител, на дружеството е нанесена вреда, а със същата сума ответникът се е обогатил неоснователно за сметка на ищцовото дружество, тъй като за процесния период са му спестени разходи. В случая изложеното в исковата молба сочи на иск с правно основание по чл. 145 ТЗ - ангажиране на отговорността на управителя за нанесени на дружеството вреди в резултат на сключени незаконни договори за наем с процесния автомобил, изразяващи се в неправомерно извършени разходи в размер на 13 656,55 лв., с която стойност е намаляло имуществото на дружеството. Съдът е длъжен да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита. Постановеното въззивно решение в тази част е в противоречие със задължителната съдебна практика, съдържаща се в TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, поради което касационното обжалване е допуснато на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като взе предвид доводите, изложени в подадената касационна жалба във връзка с основанията за касиране по чл. 281, т. 3 ГПК и като провери правилността на въззивното решение на основание чл. 290, ал. 2 ГПК, намира следното: За да отхвърли предявения иск, квалифициран по чл. 59 ЗЗД, въззивният съд е приел, че по делото е установено, че за периода 2003 г. - 2006 г. ищцовото дружество е извършило разходи за ремонт, застраховки и гориво, свързани с процесния автомобил в размер на 13 656,55 лв., но тъй като за този период е установено също така, че автомобилът се е ползвал фактически за нужди на дружеството, а не лично от ищеца, то и разходите по него следва да бъдат за сметка на дружеството, т. е. в случая не е доказано обогатяване на ответника с претендираната сума, както и връзката му с обедняването на ищеца, т. е. не са установени предпоставките по чл. 59 ЗЗД. Въззивното решение е неправилно. По поставения процесуалноправен въпрос има трайно установена съдебна практика, включително и задължителна такава, според която ищецът не е длъжен да квалифицира спорното право, чиято защита търси в исковото производство. Дори такава квалификация да е дадена с исковата молба тя не обвързва съда. Правораздавателният орган е обвързан от изложените в исковата молба основания на претенцията, но не и от сочените от ищеца правни норми. Съдът е длъжен сам да квалифицира спорното право като изхожда от твърденията на ищеца за правопораждащите факти и от искането за защита, формулирани в исковата молба. В тази връзка, ако съдът прецени, че в случая е налице нередовност на исковата молба, изразяваща се в противоречие между обстоятелствената й част и петитума, като съд по съществото на спора и в съответствие с разрешенията дадени в TP № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, същият следва да я остави без движение с указания ищецът да ги отстрани и ако бъде отстранен недостатъкът на исковата молба, тя се счита редовно подадена с обратна сила, като вече по редовната искова молба съдът следва да определи квалификацията на спорното право. При така дадения отговор на поставения правен въпрос, обусловил допустимост на касационното обжалване, настоящият състав намира, че в конкретния случай въззивният съд като съд по съществото на спора, сам е следвало да даде правилната квалификация на спорното право и да реши спора по същество. Съобразно изложените в исковата молба обстоятелства, претенцията на ищцовото дружество не следва да се квалифицира по чл. 59 ЗЗД, който има субсидиарно приложение, а по чл. 145 ТЗ. Посочената норма урежда състав, при който възниква отговорността на управителя на търговското дружество - ответникът Р. М. К. за нанесени на дружеството вреди в резултат на сключени незаконни договори за наем с процесния автомобил, изразяващи се в неправомерно извършени разходи в размер на 13 656,55 лв., с която стойност е намаляло имуществото на дружеството. Изводът за неоснователност на предявения иск с правно основание чл. 59 ЗЗД при неправилна квалификация на спорното право, е основание за отмяна на въззивното решение, тъй като направените фактически и правни изводи на въззивния съд не кореспондират с действителните правоотношения между страните. С оглед на изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на ВКС намира, че въззивният съд е постановил неправилно решение, което следва да бъде отменено и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на въззивния съд. При новото разглеждане на делото съдът следва да изпълни указанията за извършване на следващите се процесуални действия, описани по-горе. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 2 и ал. 3 ГПК, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,