Решение № 10231 от 1.10.2024 г. на ВАС по адм. д. № 5420/2024 г.

Производството е по реда на чл.208 и следващите от АПК. Образувано е по касационна жалба на Председателя на Народното събрание на Република България, подадена чрез процесуални представители Р. Кожухаров и И. Серафимов, против Решение 1788/18.03.2024 г., постановено по административно дело 10286/2023 г. по описа на Административен съд София град. С оспореното решение е отменена Заповед ДС-248/10.10.2023 г. на Председателя на Народното събрание, с която на основание чл. 106, ал. 1, т. 2 и чл. 108 ЗДСл е прекратено служебното правоотношение с И. М.Р., заемаща длъжността директор на дирекция Законодателна дейност и право на Европейския съюз , поради съкращаване на длъжността, считано от 10.10.2023 г. В касационната жалба се сочи неправилност на съдебното решение на основанията по чл. 209, т. 3 АПК, като по същество се оспорват възприетите от съда правни изводи за незаконосъобразност на заповедта. Касационната жалба се поддържа от депозиралите я процесуални представители, които молят да бъде уважена, като се отмени съдебното решение по съображения, развити в писмени бележки. Ответната страна И. М. Р. се представлява от адвокат М. Айдарова и адвокат Д. Трендафилова, които посредством писмен отговор, а вторият пълномощник и лично оспорват касационната жалба и молят съдебното решение да бъде оставено в сила. Представителят на Върховна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на Второ отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Предмет на оспорване пред административния съд е заповед, с която е прекратено служебното правоотношение на държавен служител на основание чл. 106, ал.1, т.2 ЗДСл поради съкращаване на заеманата длъжност. Съдът е отменил заповедта, развивайки подробни и обосновани мотиви за материалната й незаконосъобразност, които се споделят от настоящата инстанция, тъй като са съобразени с установените факти и приложимия закон. Основният спор по делото е свързан с преценка на обстоятелството налице ли е реално съкращаване на длъжността, която е заемала И. М. Р.. Съдебният състав подробно е анализирал събраните по делото писмени доказателства, съпоставил и сравнил е структурата на администрацията на Народното събрание, такава каквато е била преди и след извършената промяна по силата на Заповед АД-49-350-05-138/10.10.2023 г. на Председателя на НС, която именно е послужила като основание за процесното съкращаване. Въз основа на този анализ и сравнение, съдът е достигнал до верния извод за това, че в случая не са изпълнени законоустановените изисквания за реално съкращаване на длъжността, която е заемал служителя. Правилно първоинстанционният съд е приел, че не са налице материално-правните и кумулативно изискуеми предпоставки на фактическия състав на чл. 106, ал.1, т.2 ЗДСл. Реалното съкращаване на длъжността по смисъла на тази норма изисква наличието на две кумулативни предпоставки : 1) премахване на длъжността като нормативно определена позиция и 2) прекратяване на системата от функции, задачи и задължения, утвърдени с длъжностна характеристика за длъжността, респективно тяхното изменение да е толкова съществено, че да обуславя наличие на качествено нова длъжност. Следва да се установи, че длъжността, заемана от служителя като нормативно определена позиция и система от функции, задължения и изисквания не съществува или ако е запазена, то е намален броя на служителите, които изпълняват тази длъжност. По делото не е установена нито една от посочените две хипотези за съкращаване на длъжността по смисъла на чл. 106, ал. 1, т. 2 ЗДСл. Установено е, че функциите, основните цели и задължения на длъжността директор на дирекция Законодателна дейност и право на Европейския съюз не са били заличени, а са продължили да съществуват и са преминали в сходен вариант върху друга длъжност и лице, следователно длъжността не е престанала да съществува като система от функции и отговорности, като освен това няма и намаляване и на служителите, ангажирана с конкретната дейност. Настоящият съдебен състав споделя и втория мотив, възприет от първостепенния съд за незаконосъобразност на заповедта на основанието по чл. 146, т. 5 АПК. Административният орган не е съобразил принципа за съразмерност при упражненото от него правомощие, което в случая не е извършено по разумен начин, добросъвестно и справедливо, така, че да не засяга права в по-голяма степен от най-необходимото за целения резултат, както го задължават разпоредбите на чл. 6, ал. 1 и ал. 2 АПК. Допуснатите в съдебното решение неточности при изписване на Правилника за работата на администрацията на Народното събрание, очевидно се дължат на техническа грешка и по никакъв начин не опорочават волята на съда, която е ясна, тъй като именно извършените промени в този правилник е анализирал и подложил на изследване. В отговора на ответната страна се съдържа искане за упражняване на косвен съдебен контрол по отношение на Заповед АД-49-350-05-138/10.10.2023 г. и на Заповед АД-49-350-05-139/10.10.2023 г. на Председателя на Народното събрание, с които е извършена структурната промяна и е изменен Правилника за работата на администрацията на Народното събрание, като се излагат доводи за тяхната нищожност. Искането е неоснователно. Правилникът, изменен с посочените две заповеди е оспорен посредством подадена от И. М. Р. жалба с вх. 8720/04.06.2024 г., предмет на образувано административно дело 6087/2024 г. по описа на Върховния административен съд, по което съдът предстои да се произнесе. Въз основа на изложените мотиви, неоснователно е твърдението в касационната жалба за неправилност на съдебното решение по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК. Решението е постановено при правилно приложение и тълкуване на относимите материални норми. Същото е обосновано, като въз основа на правилно установените от съда обстоятелства, са възприети мотивирани и логически издържани правни изводи. Не са допуснати и нарушения на съдопроизводствените правила, които да налагат отмяна на съдебния акт, въпреки обратните твърдения в касационната жалба, които са лишени от конкретика. Съдебното решение е валидно, допустимо и правилно, поради което следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, в полза на ответната страна следва да се присъдят разноски за адвокатско възнаграждение в доказан размер от 1200 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, състав на Второ отделение,