Решение № 4871 от 17.4.2024 г. на ВАС по адм. д. № 11801/2023 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на З. Исса, гражданин на Сирия, подадена чрез адв. М. Орешарски от АК Кюстендил, в качеството му на процесуален представител, срещу Решение 5194 от 01.08.2023г., постановено по административно дело 9240/ 2022г. по описа на Административен съд- София- град (АССГ), с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед 5364з-1584/ 25.07.2022г. на Директора на дирекция Миграция в Министерство на вътрешните работи и е осъден да заплати разноски за юрисконсултско възнаграждение. В касационната жалба са подробно развити съображения за неправилност на съдебния акт, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- отменителни основания по чл. 209, т. 3, АПК. Касационният жалбоподател излага доводи за неправилност на обжалваното решение, като твърди, че първоинстанционният съд превратно е преценил фактите, а изводите в мотивите на съда са необосновани. Счита, че при преценката за отнемане правото на пребиваване следва да се приложи разпоредбата на чл. 8, § 1 КЗПЧОС. Смята, че е изгубил пълноценна връзка с неговата държава. Твърди, че не е изследвано обстоятелството, че е женен и има семейство в страната. Прави искане обжалваният съдебен акт да бъде отменен, като вместо него се отмени обжалваната заповед или алтернативно да бъде върнато делото за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Ответникът- директор на Дирекция "Миграция"- МВР, редовно призован, представляван от юрисконсулт Пенева, в съдебно заседание оспорва изцяло касационната жалба. Счита същата за неоснователна и прави искане да бъде постановено решение, с което да бъде оставено в сила решението на първоинстанционния съд. Претендира разноски. Прокурорът от Върховна прокуратура на Република България дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид доводите на страните и доказателствата по делото прие следното: Касационната жалба е подадена в срока по чл. 211 АПК и от надлежна страна, което я прави процесуално допустима. Производството пред административния съд е образувано по жалба, подадена от З. Исса, гражданин на Сирия, срещу Заповед 5364з-1584/25.07.2022г. на Директора на дирекция Миграция в Министерство на вътрешните работи, с която на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, на чужденеца е отнето правото на пребиваване в Република България и на основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ му е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната. С обжалваното съдебно решение се ОТХВЪРЛЯ жалбата на З. Исса, гражданин на Сирия, срещу Заповед 5364з-1584/25.07.2022г. на Директора на дирекция Миграция в Министерство на вътрешните работи. Решаващият съд за да приеме този резултат е установил, че чужденецът е изтърпял присъда с наложено наказание лишаване от свобода за срок от четиринадесет години и глоба в размер на 120 000 лева, с Решение 85/02.04.2012г. по ВНОХД 1297/2011г. на Софийски апелативен съд, влязло в сила на 12.07.2012г. С оспорената заповед на Исса на основание чл. 44, ал. 1 и чл. 40, ал. 1, т. 2, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 6 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/, на чужденеца е отнето правото на пребиваване в Република България и на основание чл. 39б, ал. 1 от ЗЧРБ му е определен срок от 30 дни за доброволно напускане на страната. Съдът, като е обсъдил приложените по делото документи и наведените от страните съображения е приел, че жалбата е неоснователна, тъй като заповедта е издадена от компетентен орган, без при това да са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нито противоречие с материалния закон и неговата цел. Изложил мотиви, че административният орган в случая действа в условията на обвързана компетентност. С разпоредбата на чл.40, ал.1, т.2 вр.с чл.10, ал.1, т.б ЗЧРБ не била нарушена ЕКПЧ, тъй като бил спазен принципът на пропорционалност за прилагане на мярката "отнемане на право на постоянно пребиваване" при наличието на осъдителна присъда за престъпление от общ характер, за което лицето е наказано с "лишаване от свобода". Във връзка със събраните по делото свидетелски показания, съдът приел, че са неоснователни доводите за отглеждане на детето му, поради настъпване на неговото пълнолетие, както и редките контакти със съпругата му не можели да се приемат за често общуване. Административният съд е анализирал практиката на ЕСПЧ, въз основа на което приел, че ПАМ е пропорционална на преследвана цел, като в този случай засягането на правото на семеен живот е законосъобразно. Поради това първоинстанционния съд е извел извод за неоснователност на жалбата и законосъобразност на административния акт. Решението е валидно, допустимо и ПРАВИЛНО. При напълно изяснена по делото фактическа обстановка, обусловена от данните от приобщените по делото доказателства, административният съд е достигнал до обоснован и съответен на закона извод за законосъобразността на атакуваната пред него заповед. Неоснователно е възражението на касационния жалбоподател за допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила при постановяване на административния акт. Видно от доказателствата по делото З. Исса е подал молба УРИ 536400-2965/25.01.2022г. за издаване на удостоверение за постоянно пребиваване на територията на страната. Със съобщение рег. 536400-7024 от 22.02.2022г. е уведомен на основание чл. 18а АПК, че спрямо него започва процедура по налагане на ПАМ Отнемане правото на пребиваване на чужденец в Република България . Възражението с рег. 536400-8018/28.02.2022г. е подадено от Исса в срок. Касаторът не е подал възражение срещу уведомително съобщение с рег. 536400-27062/30.06.2020г. в посочения срок, което да бъде обсъдено от административния орган. Правилен е изводът на първоинстанционния съд, за правилното приложение от административния орган на нормата на чл. 40, ал. 1 ЗЧРБ, която е императивна. Административният орган действа при условията на обвързана компетентност, когато установи наличие на условията и предпоставките визирани в хипотезата на правната норма. В случая е безспорно установено, че чуждият гражданин е осъждан за извършени престъпления, които се наказват с лишаване от свобода повече от 1 година. Съответно при безспорно установяване на този факт, административният орган, правилно и законосъобразно, е отнел правото му на пребиваване в страната. Нещо повече има индиции за системност и рецидивност в поведението на лицето, като видно от Справка за съдимост от 31.01. 2022 г. същият три пъти е лишен от свобода за извършени престъпления. Правилен е извода на съда, че с разпоредбата на чл.40, ал.1, т.2, вр. с чл.10, ал.1, т.б ЗЧРБ не е била нарушена ЕКПЧ, тъй като бил спазен принципът на пропорционалност за прилагане на мярката "отнемане на право на постоянно пребиваване" при наличието на осъдителна присъда за престъпление от общ характер, за което лицето е наказано с "лишаване от свобода". В конкретния случай липсват доказателства за допуснати от административния орган в тази насока нарушения. Видно от доказателствата по делото, административният орган е издал акта, след като е изяснил фактите и относимите обстоятелства от значение за случая. Органът е анализирал и изложил мотиви по всички относими обстоятелства и факти, които доказват пропорционалността на приложената принудителна мярка- чл. 6 от АПК, по отношение на основното право на зачитане на личен живот на З. Исса. Обоснован е извода на съда, че са неоснователни доводите за отглеждане на детето му, поради настъпване на неговото пълнолетие, както и редките контакти със съпругата му, които не можели да се приемат за често общуване. Съдът е установил, че не е налице пълноценен и засилен контакт между Исса и семейството му в България. Съответно намесата в личния живот е допустима и необходима мярка по смисъла на чл.8, ал.2 КЗПЧОС. Наложената принудителната административна мярка е пропорционална на преследваната цел и в конкретния случай, засягането на правото на семеен живот, е обосновано и законосъобразно. Несъстоятелен е довода на касационния жалбоподател, че административният съд не е отчел обстоятелствата по чл. 44, ал. 2 от ЗЧРБ. По силата на посочения текст, при налагане на принудителните административни мерки компетентните органи отчитат продължителността на пребиваване на чужденеца на територията на Република България, категориите уязвими лица, наличието на производства по Закона за убежището и бежанците или производства за подновяване на разрешение за пребиваване или друго разрешение, предоставящо право на пребиваване, семейното му положение, както и съществуването на семейни, културни и социални връзки с държавата по произход на лицето. В случая е неприложимо цитираното в касационната жалба изключение с оглед легалната дефиниция, дадена в § 1, т. 16 от ДР на ЗЧРБ, съгласно която "хуманитарните причини" са свързани с обективни обстоятелства, които създават сериозна опасност за здравето и живота на чужденеца. За чужденеца не са налице предпоставките, предвидени в посочената разпоредба. В съдебното производство жалбоподателят не е ангажирал никакви доказателства, че напускането на територията на Република България ще създаде сериозна опасност за здравето или живота му. По тези съображения решението на Административен съд- София град като правилно следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143, ал. 2 от АПК на Министерство на вътрешните работи следва да бъдат присъдени разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лева. Водим от изложеното Върховен административен съд, трето отделение, на основание чл. 221, ал. 2 от АПК,