Решение № 9520 от 9.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 2726/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция Миграция МВР, чрез процесуален му представител, срещу решение 21574/29.10.2024 г., постановено по адм. дело 6580/2024 г. по описа на Административен съд-София град. В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на материален закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост касационни основания по чл. 209 т. 3 от АПК. При издаване на административния акт било съобразено обстоятелството, че е налице прекъсване между подаване на заявленията за разрешаване на право на продължително пребиваване в Р България, надвишаващо допустимите 14 дни. Съдът неправилно приел, че не е необходимо пребиваването на лицето на територията на страната да е законно, тъй като това произтичало от разпоредбата на чл. 22 ал. 1 от ЗЧРБ. Иска се отмяната му и постановяване на нов акт по съществото на спора, с който да бъде оставен в сила оспорения административен акт. Претендира се присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответната страна О. С., чрез процесуален представител, в писмен отговор по касационната жалба и в открито съдебно заседание изразява становище за нейната неоснователност. Претендира присъждане на разноски за касационното производство, съобразно приложен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на О. С., гражданин на Република Сърбия, против отказ за предоставяне на постоянно пребиваване в Р България с рег. 5364р-13782/30.05.24г. издаден от директора на Дирекция Миграция МВР. С оспореното решение, съдът е приел, че жалбата е основателна и е отменил оспорения пред него акт. За да се произнесе е приел за установено, че С. е поискал предоставяне право на постоянно пребиваване на чужденец в Република България със заявление per. Г - 144/16.01.2024г., което е депозирано при спазване на изискванията на чл.34. ал.2 от ППЗЧРБ, т.е. не по-късно от три месеца преди изтичане на разрешения на лицето срок на пребиваване, както изрично е посочено в т. 2 от оспорения пред съда отказ рег. 5364р-13782/30.05.24г. Към заявлението са били приложени изискуемите документи съобразно изискването на чл.34, ал.1 и чл.42, ал.1 от ППЗЧРБ. В хода на административното производство е установено, че чужденецът е член на семейството на българска гражданка. От изготвената справка в автоматизираната информационна система Единен регистър на чужденците , е било видно, че лицето пребивава законно на територията на страната от 29.10.2018г. - датата на подаване на първо заявление за разрешаване на продължително пребиваване основание чл.24, ал.1, т.18 от ЗЧРБ, на което основание пребивава и към настоящия момент. При съобразяване на срока за пребиваване по чл.25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ, административния орган е приел, че е налице прекъсване между подаване на заявленията за разрешаване на право на продължително пребиваване в Р България за повече от 14 дни, през периода 13.06.2023г. - 16.10.2023г. При тези данни и на основание чл.26, ал.2 от ЗЧРБ е постановен отказ за издаване на разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец, тъй като не отговаря на условията по чл. 24, 24а - 24г, 24е, 25, 256, 33а, ЗЗг и ЗЗк ЗЗм от ЗЧРБ. При така установеното от фактическа страна, съдът е приел, че при издаване на акта е допуснато нарушение на приложимия материален закон, тъй като в случая не са налице данни за значимо за производството прекъсване на пребиваването на законно основание от страна на молителя на територията на Р България. Касационната жалба е подадена от участник в производството пред първоинстанционния съд, срещу подлежащ на оспорване, неблагоприятен за него акт и в сроковете по АПК, поради което е процесуално допустима. По същество е неоснователна по следните съображения: Решението за правилно. Съдът е съобразил разпоредбата на чл. 26 ал. 2 от ЗЧРБ, според която се отказва издаване на разрешение за пребиваване или продължаване на срока за пребиваване в страната на чужденец, за когото е установено, че не отговаря на предвидените с чл. 25 условия, а именно да е член на семейството на български гражданин и да е пребивавал непрекъснато на територията на Република България през последните пет години. В случая е установено, че О. С. е член на семейството на българската гражданка М. А., т.е. отговаря на първото изискване по чл. 25, ал. 1, т. 11 ЗЧРБ. Не се оспорва обстоятелството, че пребивава на законно основание на територията на страната от 29.10.2018г., както и че според данни на съответните служби, е налице прекъсване на пребиваването за периода от 13.06.2023г. до 16.10.2023г. Настоящият съдебен състав споделя извода, че в законодателството на Р България липсва конкретна правна уредба за дефиниране и определяне на времева рамка относно ползвания от законодателя израз пребиваване без прекъсване . С разпоредбата на чл. 22 от ЗЧРБ е прието, че пребиваване на чужденец в страната може да се основава само на виза, международни договори или договори на Европейския съюз с трети държави за безвизов режим и актове на правото на Европейския съюз, които са в сила и се прилагат от Република България, както и разрешение на службите за административен контрол на чужденците. Молбата за постоянно пребиваване е подадена повече от три месеца преди изтичане на срока на предходното разрешение, което я прави допустима за разглеждане от административния орган. Отсъствието на лицето от страната през периода 13.06. 16.10.2024 г. не следва да се определя като нарушение на изискванията на чл. 25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ за непрекъснатост на пребиваването. Следва да се отбележи, че липсва законова забрана за чужденец, получил право на продължително пребиваване да напуска пределите на страната, тъй като това би довело до ограничаване на правото му на свободно предвижване, гарантирано от както от законите на Р България, така и на международните актове за гарантиране на правата на всяко лице, независимо от неговите гражданство, пол, религия и т.н. При преценка на законосъобразността на постановения отказ във връзка с тълкуване на понятието непрекъснато , следва да се съобразят разпоредбите на Директива 2003/109/ЕО на Съвета от 25.11.2003 г. В параграф първи на чл. 4 е разписано, че държавите-членки предоставят статут на дългосрочно пребиваващи граждани на трети страни, когато са пребивавали легално и без прекъсване на територията в рамките на 5 години преди подаване на молбата. В т. 3 на същия член, е изрично посочено, че периодите на отсъствие от територията на страната не прекъсват периода по параграф първи, и се отчитат при изчисляването му, когато са под шест последователни месеца и не надхвърлят общо десет месеца за посочения в параграф първи период. В настоящия случай е безспорно установено, че С. е отсъствал от територията на Р България за срок от 4 месеца, т.е. така установеното от административния орган отсъствие не следва да бъде приемано като значима пречка за предоставяне на търсеното от лицето разрешение за постоянно пребиваване. В описания по-горе смисъл, въведената от законодателя непрекъснатост на пребиваване, следва да се разбира като липса на прекъсване не на всяко, а на законното пребиваване на чужденеца на територията на страната. Противното разбиране би довело до недопустимо ограничаване на правата на лицето в рамките на общоприети законови, морални и нравствени правила и норми да работи, почива, пътува, да контактува със семейството си, което не се ограничава единствено със съпруг и низходящи роднини, както и да осъществява каквато и да е друга дейност или поведение, нормални за живота в цивилизовано общество. В подкрепа на това становище е и обстоятелството, че в чл. 25, ал.1, т.5 от ЗЧРБ законодателят е предвидил възможността за придобиване на право на постоянно пребиваване на лица, които са пребивавали законно и без прекъсване /непрекъснато/ на територията на Република България в рамките на последните 5 години преди подаване на заявлението за постоянно пребиваване, като е предвидил възможността за отсъствие през половината от фиксирания периода до 30 месеца. Извода на съда за незаконосъобразност на отказа на административния орган поради несъобразяването му с изискванията на чл. 25, ал.1, т. 11 от ЗЧРБ е правилен и обоснован. Решението, като съобразено с приложимите материално и процесуалноправни норми, следва да се остави в сила изцяло. С оглед изхода на делото, направеното искане и доказателства за направени разноски (л.17 по делото), на жалбоподателя следва да бъдат присъдени поисканите разноски по представения списък в размер общо на 810 лв., от които 800 лв. адвокатско възнаграждение и 10 лв. държавна такса. В този смисъл настоящия съдебен състав намира за основателно възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение в първоначалния претендиран размер от 1500 лв., тъй като делото не представлява такова с особена фактическа и правна сложност. Поради горното и на основание чл. 221 ал. 2 от АПК, Върховен административен съд, четвърто отделение