Решение № 9794 от 16.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9995/2019 г.

Решение № 9794 от 16.07.2020 г. на ВАС по адм. д. № 9995/2019 г., III о., докладчик председателят Ваня Пунева Производството е по чл. 208 от Административно процесуалния кодекс (АПК) във вр. с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба на Т. Байдар, [гражданство] подадена чрез процесуалния му представител адв. А. Иванова срещу решение № 3531 от 27.05.2019 г., постановено по адм. д. № 2834/2019 г. по описа на Административен съд – С.-град (АССГ), с което е отхвърлена изцяло исковата му молба за обезщетение по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ срещу Министерство на външните работи (МВнР) за претърпени имуществени и неимуществени вреди. Поддържат се доводи за необоснованост на решението, както и постановяването му при съществени процесуални нарушения и неправилно приложение на материалния закон – касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението. Ответната страна – Министерство на външните работи, чрез процесуалния си представител юриск. Канакиев, в съдебно заседание оспорва касационната жалба и иска оставяне в сила на обжалваното решение, като правилно и законосъобразно. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита решението на съда за правилно, като постановено при спазване на процесуалните правила и точно приложение на материалния закон. Върховният административен съд, трето отделение, като прецени допустимостта и основателността на касационната жалба, намира същата за допустима като подадена в срок и от надлежна страна. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения: Производството пред АССГ е образувано по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ по искова молба на касатора срещу МВнР за заплащане на обезщетение общо в размер на 10 300 (десет хиляди и триста) лева, от които – за обезщетение за имуществени вреди в размер на 1300 (хиляда и триста) лева, представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във връзка с обжалването на отказ за издаване на дългосрочна виза вид "D", както и обезщетение за претърпени неимуществени вреди, изразяващи се в засягане на личността и достойнството на ищеца, неудобство и отрицателни емоции, нарушаване хармонията в отношенията с жената, с която живеел и с най-голямото му дете. Искът е отхвърлен изцяло с обжалваното решение като недоказан и неоснователен. За да постанови този правен резултат съдът е приел, че претенцията е недоказана по основание и размер. Относно имуществените вреди съдът е приел, че са определени, но не са доказани и доказуеми като реално настъпили. Постановил е, че отсъствието на една от кумулативно изискуемите предпоставки за основателност на иск по чл. 1 от ЗОДОВ, налага отхвърлянето му. Относно неимуществените вреди е прието, че предявената претенция е неоснователна, предвид обстоятелството, че от събраните по делото доказателства не е установено твърдяното в исковата молба. Приел е, че ищецът по никакъв начин не е бил лишен, вследствие на отказа да му бъде издадена виза, от възможността да осъществява контакт с близките си и децата си, тъй като въпреки отказа, той е имал възможност да влиза и пребивава в страната с Шенгенска виза. Решението е валидно, правилно и обосновано. Относно претендираните имуществени вреди, правилно съдът е преценил, че не са налице законовите предпоставки за ангажиране отговорността на административния орган на основание чл. 1 от ЗОДОВ за имуществени вреди, представляващи платено адвокатско възнаграждение. За да възникне право на иск за обезщетение, е необходимо да са налице кумулативно няколко предпоставки, а именно: вреда /имуществена или неимуществена/; незаконосъобразен акт; действие или бездействие на орган или длъжностно лице при или по повод изпълнението на административна дейност; пряка и непосредствена причинна връзка между незаконосъобразния акт, действието или бездействието и настъпилата вреда. В конкретния случай е установено, че спрямо ответника е бил издаден отказ за издаване на дългосрочна виза вид "D" на консула в Генерално консулство на Р. Б. в Истанбул. С решение от 14.11.18 г. по адм. д. № 5608/18 г. по описа на АССГ отказа е отменен. От представените по делото доказателства е установено, че в съдебното производство за отмяна на отказа за издаване на дългосрочна виза вид "D" пред АССГ, касаторът е бил защитаван от процесуален представител – адвокат. Представени са доказателства за уговорено адвокатско възнаграждение по представено изрично пълномощно, в което е вписана конкретна сума от 1300 лв. адвокатски хонорар, платена в брой. Съгласно константната практика на Върховния административен съд, приложимият процесуален закон АПК и ЗЧРБ, признават право на жалбоподателя за разноски по водене на административно дело - чл. 143 АПК, поради което държавата не дължи заплащането им в исково производство по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Претендирането им на основание чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ е заобикаляне на процесуалния закон. След като разноски не са претендирани във висящо съдебно производство по отмяна на административния акт, няма основание за присъждането им в друго исково производство. Освен това разноските, направени за адвокатско възнаграждение във връзка с обжалване на административен акт пред съда, не представляват имуществени вреди по смисъла на чл. 4 вр. с чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. В конкретния случай същите не са в пряка причинна връзка с отменения незаконосъобразен акт и не са пряка и непосредствена последица от него, а произтичат от договорно правоотношение между адвоката и лицето, търсещо правна помощ. Както се посочи редът за заплащане на разноски е предвиден в процесуалните закони и тези разноски не подлежат на обезщетяване по ЗОДОВ. В конкретния случай е неотносимо Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2017 г. на Общото събрание на съдиите от Първа и Втора колегия на Върховния административен съд, постановено по тълкувателно дело № 2 по описа на този съд за 2016 г. където е прието, че при предявени пред административните съдилища искове по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ за имуществени вреди от незаконосъобразни наказателни постановления, изплатените адвокатски възнаграждения в производството по обжалването и отмяната им представляват пряка и непосредствена последица по смисъла на чл. 4 от този закон. В съдебното решение по отмяна на административния акт по приложеното дело № 5608/2018 г. по описа на АС - С. -град изрично е записано, че разноски не се присъждат, тъй като не са претендирани. Липсват данни ищеца да е използвал и възможността на разпоредбата на чл. 248 от ГПК, приложим на основание чл. 144 от АПК и да поиска изменение на решението в тази му част, поради което и правилно съдът е приел, че не са доказани твърдените имуществени вреди. АССГ е отхвърлил изцяло иска на Т. Байдар и за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди по чл. 1, ал. 1 от ЗОДОВ. Съдът е изяснил релевантните за исковата претенция факти. Обсъдил е доказателствата, становищата и приложимата правна уредба. За приетото въз основа на този анализ се е фактически и правно обосновал. Мотивираният извод за неоснователност на иска е в съответствие с фактически установеното и правилно е приложен ЗОДОВ. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността обаче не се презумира от закона, затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите се предпоставки за отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ – незаконосъобразен акт, действие или бездействие по административна дейност, отменени по съответен ред, вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. При липсата на който и да е елемент от фактическия състав не може да се реализира отговорността по чл. 1 от ЗОДОВ. Наличието на отменен административен акт автоматически не поражда правото на обезщетение. Производството е исково и страната следва да установи вредите, които е понесла от отменения акт, размера, както и наличието на причинна връзка. В решението си първоинстанционния съд подробно се е обосновал по отношение на неоснователността на иска за неимуществени вреди. От показанията на разпитаната св. Милчева е установено, че с Т. Байдар са живеели на един адрес, на семейни начала, като водели нормален и спокоен начин на живот. От свидетелските показания не се установява по безпорен начин твърденията на ищеца, че е преживял болки и страдания, а единия от свидетелите дори няма преки впечатления за неговото душевно състояние. Оценявайки правилно фактите по делото законосъобразни се явяват изводите за недоказаност на неимуществени вреди от Т. Байдар от отказа за издаване на дългосрочна виза. Представените в касационното производство писмени доказателства, а именно писмено лекарско заключение за психологическото състояние на едно от децата на ищеца, както и три броя ръкописни писма, обръщения на децата към техния баща, не могат да обосноват промяна на направените от първоинстанционния съд правни изводи. Това е така, тъй като по делото безпорно се установи, че децата не са били лишени от възможност да общуват с ищеца - техен баща, тъй като той е разполагал с шенгенска виза, с която е могъл да пътува в ЕС и е посещавал в този период семейството си в България. Видно от показанията на св. Милчева, живееща на съпружески начала с ищеца дадени в с. з. на 21.05.2019 г. той е пътувал често, тъй като работел Турция и се е стремил да разпределя времето си за нея и децата, както и за работата си т. е. отсъствието на бащата е приемано от семейството и не би могло да причини сериозни травми на децата и лично на него. От друга страна, в настоящото производство предмета на касационната проверка е очертан в чл. 218 АПК, допустимите доказателства са посочени - чл. 219 АПК и има забрана за нови фактически установявания - чл. 220 АПК, като Върховният административен съд преценява прилагането на материалния закон въз основа на фактите, установени от първоинстнационния съд в обжалваното решение. Процесуалните пропуски на жалбоподателя в рамките на доказателствената тежест по чл. 170 АПК не са порок съставляващ касационно основание за отмяна на решението. Затова следва да се приеме, че правния извод на съда, че ищецът по делото не се е справил с доказателствената тежест по закон и не е установил наличието на всички елементи от състава за претендираното обезщетение по чл. 1 от ЗОДОВ е законосъобразен и обоснован. Водим от гореизложеното атакуваното решение като правилно, законосъобразно и надлежно обосновано следва да се остави в сила, поради което и на основание чл. 222, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,