Решение № 1680 от 20.2.2025 г. на ВАС по адм. д. № 12132/2024 г.

на 05.01.2018 г., с което страните са се споразумели, че се променя чл.8 от Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г., а именно възнаграждението по ал. 1 е за сметка на проект Подпомагане на ефективността, управлението и институционалния капацитет в отрасъл ВиК , с ДБФП BG16M1OP002-1.003-0001-C01 от 16.03.2016 г., финансиран от ОПОС. . На 28.05.2021 г. МРРБ е депозирало Искане за окончателно плащане 16 по ДБФП на стойност 1 365 267,44 лв. С решение от 03.06.2021 г., издадено на основание чл. 60, ал. 1 и чл. 62, ал. 1 и ал. 2 ЗУСЕФСУ, ръководителят на УО на ОПОС е отказал да верифицира определени суми, включително: по 1.1. По Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г. с изпълнител Р. С., на основание чл. 64, ал. 3 във вр. с чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ, не е верифицирана сума в размер на 536,84 лв. от безвъзмездната финансова помощ (БФП) по Сметка за изплатени суми 9 от 15.02.2018 г., от бюджетен ред VII.27.1 Възнаграждения за участие в работни групи и комисии по проекта - брутни суми за експерти, пряко свързани с основните дейности (към дейност 5) по Дейност 5 Организация, управление и публичност на проекта , съгласно Писмо изх. 1-003-0001-2-528 от 28.05.2021 г. на ръководителя на УО за осъществен контрол по законосъобразност на Допълнително споразумение РД-02-29-79/1 от 05.01.2018 г. към договора. По делото е представена Заповед РД-ОП-553 от 27.05.2021 г. на министъра на околната среда и водите, с което издателят на административния акт е определен за ръководител на УО на ОПОС. При така установеното и след анализ на разпоредбите на чл. 57, чл. 59 и чл. 60 чл. 68 ЗУСЕФСУ, съдът е приел, че решението е издадено от компетентен орган, при липса на съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Приел е, че решението, в обжалваната в настоящото производство част по т. 1.1, е издадено в съответствие с материалния закон. Счел е за правилни аргументите на ръководителя на УО, че е налице основание по чл. 64, ал. 3, във вр. с чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ за отказ за верификация на сума в размер на 536,84 лв. за изплатени на Р. С. възнаграждения на 15.02.2018 г., тъй като допълнителното споразумение е подписано след изтичане на крайния срок за изпълнение на дейностите, предмет на сключения договор. Посочил е, че сключеното допълнително споразумение е подписано от страните на 05.01.2018 г., т.е. 3 месеца и 14 дни след като крайният срок за изпълнение на дейностите, предмет на сключения договор, е изтекъл и то не поражда правни последици. В допълнение, съдът е установил, че на първа страница от допълнителното споразумение към изброените в договора обособени позиции 3,4,7 и 8, са добавени и други такива, които не фигурират в договора ОП 1 Информационни печатни материали ; ОП 2 Презентационни рекламни материали ; ОП 5 Информационни печатни материали , включени в списъка по чл. 12, ал. 1, т. 1 ЗОП и ОП 6 Презентационни рекламни материали , включени в списъка по чл. 12, ал. 1, т. 1 ЗОП, всичките по проект Подпомагане регионалното инвестиционно планиране на отрасъл ВиК . По този начин е добавен допълнителен предмет за изпълнение по друг проект, освен промяната по чл. 8, касаеща изплащане на възнаграждението. Предвид гореизложеното съдът е счел, че решението на ръководителя на УО в тази част е правилно и следва да бъде оставено в сила. Решението е неправилно. По аргумент от противното от чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ отказът за верификация установява недопустимост на претендирания за възстановяване разход. За да бъде един разход допустим трябва да отговаря на изискванията на чл. 57, ал. 1, чл. 58, ал. 1 и 2 и чл. 59, ал. 1 ЗУСЕФСУ, което значи, че за да е недопустим трябва да е налице липса на някое от изискванията за допустимост. Определянето на един разход като недопустим изисква точно установяване на приложимата правна норма, защото само така може да се установи действителната цел на органа и да се извърши проверка тя законосъобразно ли е постигната. Като правно основание да не се верифицира разходът от 536,84 лв. по т. 1.1. от оспорения акт, административният орган е посочил разпоредбите на чл. 64, ал. 3 и чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ. Като фактическо основание органът се е позовал на Писмо, изх. 1-003-0001-2-528 от 28.05.2021 г. на ръководителя на УО за осъществен контрол за законосъобразност на Допълнително споразумение РД-02-29-79/1 от 05.01.2018 г. В него е посочено, че Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г. с Р. С. е сключен в хипотезата на чл. 20, ал. 4, т. 3 ЗОП, като съобразно чл. 2 от същия, срокът за изпълнение на услугите е до влизане в сила на решението за класиране и определяне на изпълнител/за прекратяване на процедурата. За обособени позиции 3, 4, 7 и 8 решението за избор на изпълнител РД-02-14-648 е от дата 02.08.2017 г. По отношение на Обособена позиция 3 решението за избор на изпълнител РД-02-14-782 е от 21.09.2017 г., а 14-дневния срок по чл. 112, ал. 6 ЗОП е изтекъл на 04.10.2017 г. Представеното за осъществяване на последващ контрол за законосъобразност Допълнително споразумение 1 е подписано на 05.01.2018 г., т.е. 3 месеца и 14 дни след като крайният срок за изпълнение на дейностите предмет на Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г. е изтекъл. Следователно Допълнително споразумение 1 от 05.01.2018 г. е недействително, тъй като не е сключено в рамките на действащ договор и не поражда правни последици. Въз основа на изложеното УО е достигнал до извод, че няма основание да осъществи последващ контрол за законосъобразност на Допълнително споразумение 1 от 05.01.2018 г., сключено към Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г., тъй като същото е недействително и не поражда правни последици и следователно не е налице изменение на Договор РД-02-29-79 от 04.04.2017 г. Съгласно чл. 64, ал. 3, изр. 1 ЗУСЕФСУ (релевантна към постановения отказ), извън случаите по ал. 1 ръководителят на Управляващия орган издава отказ за верификация на разходите, включени в искане за плащане, за които не е потвърдена допустимост. Съгласно чл. 57, ал. 1, т. 4 ЗУСЕФСУ (в приложимата редакция), разходите се считат за допустими, ако са извършени законосъобразно съгласно приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство. В т. 1.1. от обжалвания административен акт органът не е посочил коя разпоредба от приложимото право на Европейския съюз и българското законодателство е нарушена, за да бъде определен разходът като недопустим. Това не е сторено и в Писмо, изх. 1-003-0001-2-528 от 28.05.2021 г. на ръководителя на УО, доколкото в него органът е изложил съображения единствено досежно действителността на допълнителното споразумение. Следователно, административният акт, в частта му по т. 1.1, няма годно правно основание, въз основа на което органът е отказал верификация на процесния разход. Липсата на правна квалификация, представляваща основание за отказ за верификация на разходи, е порок който не може да бъде преодолян от съда чрез тълкуване. Отсъствието на ясно по съдържание волеизявление и непосочването на валидно правно основание за формирането му засяга правото на защита на неговия адресат и препятства съдебния контрол по съществото на спора, като констатираният процесуален порок безспорно компрометира законосъобразността на акта. Липсата на правно основание не дава възможност на съда да установи каква е целта на органа, с която е упражнил предоставената му от закона власт. Съдът не може да извежда волята на издателя на акта вместо него, нито да предполага на какво основание същият се е произнесъл или по какви съображения е постановил акт с определено съдържание. Той може само да провери дали фактите, установени по делото, съответстват на юридическите факти, визирани в хипотезата на сочената от органа правна норма. В случая липсата на годно правно основание прави оспорения акт, в обжалваната му част, материално незаконосъобразен. Видно от изложеното, изводът на първоинстанционния съд за материална законосъобразност на оспорения акт в частта му по т. 1.1. е неправилен, постановен в нарушение на материалния закон. Това прави обжалваното решение неправилно в тази част и съдът следва да го отмени. Делото е изяснено от фактическа и правна страна и съдът следва да постанови решение, с което да отмени оспорения акт в частта му по т. 1.1. и да върне преписката на органа със задължителни указания по тълкуването и прилагането на закона. С оглед на чл. 174 АПК съдът следва да определи срок на органа за произнасяне. Отчитайки характера на отменения акт и разпоредбата на чл. 62, ал. 1 ЗУСЕФСУ съдът определя 90-дневен на органа за произнасяне. С оглед изхода на спора първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта с която МРРБ е осъдено да заплати на Министерството на околната среда и водите (МОСВ) разноски в размер на 100,00 лв. Доколкото в производството пред АССГ от МРРБ са претендирани единствено разноски за юрисконсултско възнаграждение и са му присъдени такива в размер на 240,00 лв., неоснователно се явява направеното от него искане за присъждане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за първоинстанционното производство. С оглед изхода на спора и на основание чл. 143 АПК, съдът следва да осъди Министерството на околната среда и водите структурата, в която се намира органът-ответник, да заплати на Министерството на регионалното развитие и благоустройството направените в касационното производство разноски. Същите, видно от доказателствата по делото, са за заплатена държавна такса в размер на 100,00 лв. и за възнаграждение за процесуално представителство от юрисконсулт, размерът на което съдът определя на 100, 00 лв., на основание чл. 24 от Наредбата за заплащането на правната помощ.