Решение № 131 от 14.09.2016 г. на ВКС по н. д. № 448/2016 г.

Решение № 131 от 14.09.2016 г. на ВКС по н. д. № 448/2016 г., I н. о., НК, докладчик съдията Валя Рушанова Касационното производство е образувано по жалби на подсъдимите П. Т. П., В. Д. М., И. П. И. и А. Д. А., както и по протест на прокурор при АП - Велико Търново срещу въззивно решение № 212 от 4.12.2015 г. по внохд № 236/2015 г. по описа на ВтАС.

В касационния протест се релевират основанията по чл. 348, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК, като се оспорва частта на въззивния акт, с който подсъдимите са оправдани по обвинението по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 от НК с произтичащите от това последици по приложението на чл. 23, ал. 1 от НК и чл. 253, ал. 6 от НК. Конкретни доводи, подкрепящи основанието по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, не се изтъкват. Нарушението на материалния закон се мотивира с довод за неправилен извод на решаващия съд относно това, че от първоначалното престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2, макар и извършено с цел имотна облага, не е генерирана облага, поради което липсва предикатно престъпление, а оттам и действията на подсъдимите не могат да се окачествят като "пране на пари". Прави се искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на апелативния съд.

В касационната жалба на подс. П. П. се навежда основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК, с конкретно заявена аргументация относно явната несправедливост на отмереното му наказание "лишаване от свобода". Претендира се изменение на въззивното решение с приложение разпоредбата на чл. 55 от НК.

Подсъдимите М., А. и И. поддържат наличието на всички касационни основания по чл. 348, ал. 1, т. 1 - 3 НПК, с алтернативни искания - за отмяна на съдебния акт и оправдаване на подсъдимите; връщане на делото за ново разглеждане в предходен процесуален стадий; намаляване на наложените наказания.

В съдебното заседание прокурорът от Върховната касационна прокуратура поддържа протеста и дава заключение за неоснователност на жалбите на подсъдимите.

Защитниците на подсъдимите П., М., А. и И. поддържат депозираните касационни жалби и отправените с тях искания.

Частните обвинители не се явяват и не вземат становище по касационните жалби и протест.

Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка в пределите по чл. 347, ал. 1 НПК, установи следното:

С първоинстанционната присъда № 16/25.03.2015 г., постановена по нохд № 430/2014 г. от Окръжен съд - Русе, подсъдимият В. Д. М. е бил признат за виновен, в това че:

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - четири години лишаване от свобода;

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - една година и шест месеца лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 211, пр. 1 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, като му е наложено наказание на осн. чл. 54 от НК - пет години лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание шест години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000 лева;

• на осн. чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 6 (шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 15 000 лева.;

• на осн. чл. 25 във връзка с чл. 23 НК съдът групирал така определеното общо наказание с наказанието по нохд № 2499/11 г. по описа на РРС, като определели общо наказание в размер на по-тежкото от двете, а именно - шест години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване на същото и глоба в размер на 15 000 лева.

Подсъдимият А. Д. А. е бил признат за виновен за това, че:

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - четири години лишаване от свобода;

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - една година и шест месеца лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 211, пр. 1 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4 НК, като му е наложено наказание на осн. чл. 54 от НК - пет години лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 3 и ал. 4, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание 6 (шест) години лишаване от свобода и глоба в размер на 15 000 лева;

• на осн. чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 6 (шест) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 15 000 лева.;

Подсъдимият П. Т. П. е бил признат за виновен в това, че:

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - три години лишаване от свобода;

• за времето от 27.03.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като при условията на чл. 54 от НК му е наложено наказание - една година лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 211, пр. 1 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК, като му е наложено наказание на осн. чл. 54 от НК- четири години лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание 5 (пет) години лишаване от свобода и глоба в размер на 10 000 лева;

• на осн. чл. 23 от НК съдът определил едно общо най-тежко наказание в размер на 5 (пет) години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване и глоба в размер на 10 000 лева.

Подсъдимият И. П. И. е бил признат за виновен в това, че:

• през периода от 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. е извършил престъпление по чл. 211, пр. 1 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 НК, като му е наложено наказание на осн. чл. 54 от НК - 6 (шест) години лишаване от свобода;

• през периода от 27.04.2009 г. до 22.03.2013 г. сам и в съучастие с останалите подсъдими е извършил престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 и ал. 4 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК, като на осн. чл. 54 от НК му е наложено наказание 7 (седем) години лишаване от свобода и глоба в размер на 17 000 лева, както и наказание - лишаване от право да заема държавна или обществена длъжност, свързана с управление и разпореждане с държавно и общинско имущество, както и да упражнява професия, за заемане на която се изисква юридическо образование за срок от 7 (седем) години.

• на осн. чл. 23 НК съдът наложил едно общо най-тежко наказание, а именно 7 години лишаване от свобода при първоначален строг режим на изтърпяване, глоба в размер на 17 000 лева и лишаване от правата посочени по-горе.

С първоинстанционния съдебен акт на осн. чл. 253, ал. 6 от НК съдът осъдил подсъдимите да заплатят солидарно в полза на Държавата равностойността на липсващия предмет на престъплението в размер на 66 302, 64 лева.

Подсъдимите са осъдени да заплатят солидарно и направените от частните обвинители разноски по водене на делото, както и разноските по наказателното производство.

По жалби на подсъдимите било образувано внохд № 236/2015 г. по описа на ВтАС, финализирало с атакуваното пред ВКС решение.

С него апелативният съд изменил като отменил първоинстанционната присъда:

• в частта, с която подс. М., А., П. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20 НК, като ги оправдал по това обвинение;

• изменил присъдата по отношение на подс. М., А. и П. в частта относно приложението на чл. 23 и чл. 25 НК, като съответно намалил определените общи наказания както следва: за подс. М. - на 5 години лишаване от свобода; за подс. А. А. - на 5 години лишаване от свобода и за подс. П. П. - на 4 години лишаване от свобода.

• изменил присъдата, като я отменил в частта по отношение подс. И. И., с която той е бил признат за виновен в извършване на престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 4 НК в периода 27.04.2009 г. до 2.06.2009 г. относно извършване на сделка с имущество - покупко-продажба на недвижим имот - апартамент № 12 в [населено място], [улица], вх., ет. и частично го оправдал относно това обвинение;

• отменил присъдата в частта относно приложението на чл. 253, ал. 6 от НК, като осъдил подс. И. И. да заплати в полза на Държавата равностойността на липсващия предмет на престъплението в размер на 66 302,64 лева.;

• потвърдил присъдата в останалата част.

Касационния протест и жалбите на подсъдимите са допустими.

Протестът е неоснователен.

Жалбите на подсъдимите П., А. и М. са неоснователни.

Жалбата на подсъдимия И. е частично основателна.

По оплакванията за допуснати съществени нарушения на процесуалните правила по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК.

Такива са заявени от подсъдимите М., А. и И., както и в касационния протест, поради което е възможно общото им обсъждане. ВКС намира за необходимо обаче да посочи, че в протеста доводи, ангажиращи касационното основание по чл. 348, ал. 1, т. 2 от НПК, не са изтъкнати, а същото е само декларативно посочено, като се оспорва единствено приложението на материалния закон. При все това, доколкото в касационните жалби се оспорва процесуалната дейност на инстанциите по същество във връзка с установяване на значимата за процеса фактология, касационната инстанция дължи отговор на конкретно заявените от подсъдимите оплаквания в тази насока.

При осъществяване на контролните си правомощия касационната инстанция намира за необходимо да се произнесе най-напред по заявените от защитата на подс. И. твърдения за съществени нарушения на процесуалните правила, свързани с вътрешната противоречивост и неяснота на въззивния акт и мотивите към него, съдържащи неясна воля относно предмета на отделните престъпления.

Твърди се, че доколкото въззивният съд е оправдал подсъдимите В. М., А. А. и П. П. по обвинението да са извършили престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 НК, е следвало да се произнесе с присъда, а не с решение, с което са нарушени принципите на непосредственост, устност и публичност на съдебното заседание. Според защитата на подс. И. по този начин са допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.

Възражението не може да бъде споделено, макар и за неговата подкрепа да се изтъкват принципно правилни съображения. Вярно е, че апелативният съд е постановил съдебен акт от категорията на чл. 346, т. 1 от НПК - решение, при което на практика е реализирал правомощията си по чл. 336, ал. 1, т. 3, чл. 337, ал. 1, т. 2 и чл. 338 от НПК, като изцяло е оправдал подсъдимите М., А. и П. по едно от вменените им в съвкупността престъпления - а именно за извършеното от тях в съучастие с подс. И. в периода 27.04.2009 г. - 2.06.2009 г. престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20 НК. При възприетата от съда юридическа конструкция на обвинението срещу подсъдимите М., А. и П. (четири отделни престъпления, извършени при условията на реална съвкупност) въззивният съд е дължал произнасяне с присъда, тъй като съгласно чл. 32, ал. 1, т. 1 НПК със своя акт е решавал въпросите за виновността и отговорността на подсъдимите М., А. и П., приемайки че те следва да бъдат изцяло оправдани по едно от престъпленията, включени в съвкупността. Такъв е и законовия регламент по чл. 336, ал. 1 НПК, при който, в изчерпателно посочените хипотези въззивният съд отменя първоинстанционния съдебен акт и постановява обратна присъда. В конкретния случай обаче допуснатото нарушение относно формата на съдебния акт и произтичащите от нея последици, свързани с обявяване на въззивното решение, не следва да се интерпретират на плоскостта на допуснато "съществено нарушение на процесуалните правила", предпоставящо връщане на делото на по-долния съд за неговото отстраняване. На първо място нарушението относно формата на акта е изводимо поначало от оправдаването на подс. М., А. и П., като по отношение на подс. И. постановения съдебен акт е с характер на решение по смисъла на чл. 32, ал. 1, т. 2 от НПК, тъй като с него подсъдимият частично е оправдан за част от фактическите обстоятелства, включени в обвинението по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 20 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. С частичното оправдаване на подс. И. за едно от деянията, включено в продължаваното престъпление"пране на пари" въззивният съд е упражнил правомощията си по чл. 337, ал. 1, т. 2 от НПК, макар и не особено прецизно да е отграничил в диспозитива на решението какви точно от определените в закона правомощия като въззивна инстанция осъществява. Независимо от това, съдържанието на атакувания съдебен акт позволява недвусмислено да се заключи, че същият е с характер на решение по отношение на подс. И., поради което претенцията му за съществено нарушение на процесуалните правила, довело до нарушаване на правата на подс. М., А. и П. не може да бъде удовлетворена. Известно е, че правото на жалба произтича от накърнен правен интерес на лицето, което упражнява съответното право. Друг е въпросът, че лицата имащи правен интерес от оплакване в подобна насока са оправдани, а с това правото им на защита несъмнено е реализирано във възможно най-голям обем. При това положение касационната инстанция счете, че макар и съдът да е допуснал нарушение относно формата на акта, с който се е произнесъл по същество, в конкретния случай то не се явява от категорията на съществените по смисъла на чл. 348, ал. 3, т. 1 от НПК.

По-нататък, не се констатират нарушения в процесуалната дейност на инстанциите по същество във връзка с допускането, събирането, анализа и оценката на доказателствения материал по делото. Съдържанието на въззивното решение отговаря на изискванията на чл. 339, ал. 2 от НПК, като в него е даден отговор на възраженията на страните, доказателствения материал е обсъден детайлно и в съвкупност, не е допуснато превратното му тълкуване, а изводите по фактите са убедително защитени. Така, при спазване на процесуалните изисквания, въззивната инстанция е утвърдила приетите от първоинстанционния съд фактически положения, съгласявайки се напълно с извършената от него оценъчна дейност по доказателствата. Поначало касационната инстанция като такава по приложение на правото, не може да подменя или променя вътрешното убеждение на инстанциите по фактите, които разполагат със суверенна преценка относно достоверността на доказателствените материали. Ето защо релевираните от защитата на подс. И., М. и А. оплаквания за фактическа необоснованост на съдебния акт не подлежат на самостоятелна проверка в касационното производство, а единствено следва да се обсъждат през призмата на това дали въззивният съд е изпълнил задълженията си по чл. 13 и чл. 14, чл. 107 от НПК при разкриване на очертаните в чл. 102 от НПК факти и обстоятелства, включени в предмета на доказване. В конкретния случай по основните въпроси относно авторството на деянията, начинът на тяхното реализиране, обективните и субективните им признаци, конкретното поведение на всеки от подсъдимите в различните етапи на усложнената престъпна дейност не се съзира нито доказателствена непълнота, нито оценъчна дейност, основана на предположения.

Значителна част от изводите по фактите са базирани на подробните и изчерпателни обяснения на подс. П., поради което основното възражение на останалите подсъдими на практика е концентрирано върху оборване достоверността на казаното от него (по което, както стана реч по-горе касационната инстанция не може да вземе отношение), както и с доводи, че осъждането на подсъдимите е основано на "оговор". Този въпрос е бил поставен на разглеждане както пред окръжния съд, така и пред въззивния, като е получил правилно разрешение и отговор. Принципно в правната теория е изяснено, че хипотезата на "оговор" се отнася до случаите, когато в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, годни за ползване като доказателствено средство, се съдържа уличаваща друго лице информация във връзка с престъпното деяние, за което е привлечен като обвиняем източникът на тази информация. Не е спорно също, че информацията за определено престъпно деяние, съдържаща се в обясненията на обвиняемия/подсъдимия, по съществото си може да представлява както самопризнание, така и да е насочена към установяване на фактически положения, свързани с престъпно поведение на друго лице. С оглед двоякия характер на обясненията на обвиняемия, респ. подсъдимия (доказателствено средство, но и средство за защита) законодателят приема за недопустимо осъдителните изводи да бъдат основани единствено на самопризнания и/или "оговор", като не се допуска каквото и да е отклонение от този принцип. При това се касае за доказателствен стандарт, който неотменимо следва да се съблюдава от инстанциите по същество, като стриктно се следи от една страна за вътрешната подреденост, логичност и безпротиворечивост в обясненията на подсъдимия, на второ място - за тяхната издържаност в процеса на проверката им и - на трето място - за кореспонденцията им с останалите доказателствени материали. Точно така са постъпили и инстанциите по същество, които с основание напълно са възприели обясненията на подс. П., дадени на досъдебното производство пред съдия в процедура по чл. 222 от НПК. В тях подсъдимият П. ясно и недвусмислено е посочил хронологията на събитията, конкретното негово участие в усложнената престъпна дейност, както и конкретното участие на останалите подсъдими в нея - привличането му като съучастник от подс. А. и подс. М., разясняването на това какво точно трябва да извърши, логистичната им подкрепа, осигуряването на документи и пр., както и последвалото участие на подс. И., подготвял документи за реализиране на сделката със св. Р., участието му в самата сделка и активното му поведение за мотивиране на св. Р. да преведе сумата по сделката в адвокатска сметка, открита от него като клиентска по чл. 39 от Закона за адвокатурата. При кредитиране обясненията на подс. П. съдът е спазил задължението си както да изследва въпроса за наличие на вътрешни противоречия и неясноти в тях, така и за кореспонденцията им с останалите източници на релевантни за процеса фактически данни. Макар и без особена прецизност, съдът правилно е заключил, че обясненията на подс. П. не представляват "оговор", тъй като съвсем не са единствените източници на информация за реализираната от останалите подсъдими - А., М. и И. - престъпна дейност, а същите намират подкрепа частично в обясненията им; свидетелските показания на св. Р., К., К., заключенията на техническите и банковите експертизи, банковите извлечения за движения по адвокатската сметка на подс. И., както и съответните писмени документи- част от които предмет на документните престъпления, а друга част- касаещи изповядване на сделките с имота - предмет на измамливи действия. Така взаимно кореспондиращите си доказателства относно авторството и начина на осъществяване на престъпната дейност са дали основание на решаващите съдилища да възприемат обясненията на подс. М., А. и И. за защитна позиция, която се опровергава от доказателствата по делото. Към анализа, извършен от окръжния, а впоследствие и от апелативния съд, няма какво да бъде добавено, тъй като същият е задълбочен и подробен и не се констатират нарушения на формалната логика.

Следва да се уточни, че при избрания от въззивния съд подход пунктуално да посочи съдържанието на гласните доказателствени средства и заключенията на неоспорените и приети по реда на чл. 371, т. 1 от НПК експертни заключения и последвалите изводи относно достоверността им, въззивният съд е изпълнил задължението си да ги провери и оцени според действителното им съдържание. Всичко това е дало възможност на съда в значителната по обем доказателствена съвкупност да отдели безспорно установеното от спорните и не подлежащи на допълнително изясняване факти.

• значението на противоречията в показанията на св. Р. и подс. П. (относно факта кой от двамата е пристигнал пред кантората на нотариус П.; относно поведението им след изповядване на сделката от 2.06.2009 г.) е силно преувеличено от защитата. Първо, подс. П. е отказал да дава обяснения в хода на съдебното следствие и това е препятствало възможността някои детайли от обясненията му да бъдат уточнени. Второ, касае се до противоречия относно факти, които поначало имат несъществен ефект върху изясняване на обективните и субективните елементи на престъпната дейност, реализирана от подсъдимите;

• оспорването на възприетото обстоятелството, че подс. П. не е познавал майката на подс. А., не намира опора в обективните находки по делото. Инстанциите по същество са се доверили на заявеното от подс. П., включително и на казаното от него при условията на устност и непосредственост в хода на съдебното следствие и изтъквайки достатъчно ясни съображения са посочили защо го приемат за достоверно;

• по идентичен начин, с възражения, касаещи достоверността на обясненията на подсъдимия П., се претендира необоснованост на редица фактически изводи: че св. К., заедно с подс. М. и подс. А. са подпомагали подс. П. като са го карали с автомобили до съответните институции, където да се снабдява с документи необходими му за сделките с процесния недвижим имот; че именно подс. М. и А. са завели подс. П. при подс. И. в качеството му на адвокат; че пълномощното от 27.04.2009 г. от В. И. Г. на подс. И. И. в качеството му на адвокат във връзка с "подготовката и разпореждането чрез продажба, замяна и друг възмезден способ..." на апартамента е заверено от пом. нотариуса св. А. в кантората на нотариус К. Както бе отбелязано неколкократно, необосноваността не е сред касационните основания и щом не се констатират пороци в аналитичната и оценъчната му дейност относно обясненията на подс. П., показанията на св. А. и св. К., подкрепени от писмените доказателства - пълномощно от 27.04.2009 г. и общ регистър, няма как становището на съда относно достоверността им да бъде променяно или подменяно.

• лишено от основание е и възражението, че не било изяснено по какъв начин е реализирано изпълнителното деяние- възбуждане и поддържане в заблуждение у св. Р. при извършените измамливи действия спрямо него. Фактическите изводи в тази насока са направени на базата на показанията на св. Р., св. К., А., К., В., К., С. При съвкупната им оценка правилно инстанциите по същество са обосновали поредицата от действия на подсъдимите за създаване на необходимата документална основа, така че процесния имот да бъде обявен за продажба чрез агенция - собственост на св. С., а тя от своя страна да намери съответния купувач. В схемата по продажбата на апартамента на св. Р. от недействителния собственик (подс. П., представящ се като В. И. Г.) са били включени и добросъвестно действащи лица-нотариус К., помощник-нотариус А., адвокати- колеги на подс. И., собственик на агенция за недвижими имоти. Всички те са съдействали за различните етапи от преговорите, сключването и реализиране на сделката, без да са съзнавали изначално престъпния й характер, обусловен от това, че никога имотът не е бил предмет на продажба от действителния си собственик - св. К. Всичко изложено до тук е било съобразено от решаващите съдебни инстанции, които проследявайки хронологията на събитията, правилно са извили фактите във връзка с механизма на въвеждане и поддържането на заблуждение у св. Р. при осъществяване на измамата спрямо него.

• не се констатират пороци и при формиране на изводите относно действителното представно съдържание в контекста на общия умисъл на подсъдимите, оспорвано от защитата с аргументи, че някои от тях не са се познавали помежду си и че не било ясно какво е било разпределението на ролите между тях. Известно е, че вината представлява определено субективно отношение към общественоопасния характер и общественоопасните последици на извършеното деяние, като за изследване на нейното съдържание трябва да се вземат предвид обективно проявените и с конкретна насоченост действия на дееца. Инстанциите по същество са направили верни фактически изводи относно действителното отношение на подсъдимите към общественоопасния характер и последици на реализираната от тях усложнена престъпна дейност при съучастие - А. А. и В. М. (като подбудители и помагачи), а подс. П. и подс. И. - като извършители. Обстоятелството, че подс. П. е бил първоначално подбуден от подс. А., а впоследствие от подс. М., като на по-късен етап го свързали и с подс. И., участвал ефективно в подготвяне и извършване на сделката с имота на 2.06.2009 г., съвсем не може да се интерпретира по предлагания от защитата начин - като липса на общ умисъл за извършване на престъплението по чл. 211 от НК. Касае се за усложнение на съучастието, което поначало се дефинира като задружно умишлено участие на две или повече лица в осъществяването на умишлено престъпление, като между проявите на отделните съучастници съществува обективна и субективна връзка. Друг е въпросът, че принципно е допустимо непряко, опосредено, няколкостепенно съучастие, като съществена за разрешаване на въпроса за общия умисъл се явява преценката за каузалния принос на всеки от съучастниците в постигането на общо поставен и ясен за всички съучастници престъпен резултат.

• на последно място не се споделят и доводите на защитата относно това, че инстанциите по същество са допуснали нарушение на процесуалните правила, като са оставили без отговор въпроси от фактическо естество - как подс. М. и А. са се снабдили със снимка на подс. П. и как били "допуснали" подс. П. да "направи грешка" в имената си при получаването на схемата на имота от 7.04.2009 г. По отношение на тези въпроси липсват доказателствени източници, поради което решаващите инстанции не могат да бъдат упрекнати, че не са правили изводи в тази насока, още повече, че те биха се явили предположителни.

В заключение, ВКС не констатира пороци в доказателствената дейност на съдебните инстанции, които в съответствие с процесуалния закон за извели значимата за наказателното производство фактология, относно основния факт на процеса - извършване на инкриминираните деяния и тяхното авторство.

По доводите за нарушение на материалния закон - касационно основание по чл. 348, ал. 1, т. 1 от НПК.

Подсъдимите В. М., А. А. и П. П. са били признати за виновни в извършване на престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Съответно на доказателствената съвкупност е прието, че същите са действали при съучастие - А. и М. като подбудители и помагачи, а подс. П. като извършител. В усложнената задружна дейност, чиято крайна цел е било сключването на измамлива сделка с чужд имот и постигане на съответната имотна облага, действията на подсъдимите насочени към легитимирането на подс. П. като В. И. Г. чрез използване на неистински официален документ - български документ за самоличност - лична карта, издадена на 28.04.2004 г. от МВР - Велико Търново на името на В. И. Г., правилно са квалифицирани по посочения по-горе престъпен състав. Независимо, че доводите на подсъдимите А. и М., оспорващи правилното приложение на материалния закон по конкретното обвинение са изцяло свързани с оценката на доказателствата, следва да се отбележи, че изводите за обективна и субективна съставомерност на действията на посочените подсъдими, са резултат от вярно тълкуване от страна на предходните инстанции на съставомерните елементи на горепосоченото престъпление. Несъмнен факт по делото е, че инкриминираната лична карта, използвана по престъпен начин от подс. П. при пет отделни прояви, представлява български документ за самоличност, на който му е придаден вид, че е издаден на лицето В. И. Г., различно от това, за което е бил издаден - В. Г. И. Обосноваването на субективните елементи на престъплението и общия умисъл на съучастниците е съответно на доказателствените материали, като в тази насока се споделят подробните и убедителни изводи на въззивния съд (л. 147 от внохд № 236/2015 г. на ВТАС).

Материалният закон е приложен правилно и с осъждането на подсъдимите А., М. и П. по чл. 309, ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 НК, извършено в съучастие помежду им - подс. А. и М. - като подбудители и помагачи, а подс. П. като извършител. Обективно реализираното от подс. А. и М. поведение към склоняване на подс. П. за участие в усложнената престъпна дейност и подпомагане на неговите действия в ролята му на извършител са били насочени и към снабдяването на съучастниците с определени частни документи, които да им позволят да пристъпят към сключване на финалната измамлива сделка с процесния имот, при която ощетен е останал св. Р. Така, наред с легитимирането си като В. И. Г. чрез неистинската лична карта, при условията на реална съвкупност, с пет отделни прояви, те съставили нотариален акт за продажба на недвижим имот № 108, т. I, рег. № 76/2009 г.; нотариален акт за продажба на недвижим имот № 77, т. III, рег. № 6199; декларация за гражданство и гражданско състояние по чл. 25,, ал. 7 от ЗННД от 27.03.2009 г.; декларация за гражданство и гражданско състояние по чл. 25, ал. 7 от ЗННД от 2.06.2009 г. и декларация по чл. 264, ал. 1 от ДОПК от 2.06.2009 г., като същите били употребени, за да се докаже, че съществува право и правно отношение, а именно - че лицето В. И. Г. е придобил правото на собственост върху инкриминирания апартамент, че като такъв има право да го отчуждава, както и че е български гражданин, без брак и че е без задължения към държавата. Чрез полагане на подписа си в обсъжданите документи подс. П. им е придал вид на истински - че е налице валидно волеизявление от страна на В. И. Г., което обективно не отговаря на действителността, като впоследствие документите са употребени за целта за която именно за били съставени.

В съответствие с материалния закон и приложимата съдебна практика е преценката на въззивния съд, че поведението на подсъдимите А., М., П. и И. се субсумира от обективна и субективна страна от престъпния състав на чл. 211 вр. чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20 НК. Конкретно извършените от отделните подсъдими прояви, тяхната подреденост и хронология, степента на създадената организация за снабдяването с документи, начинът на самото сключване на сделката със св. Р. и последвалото поведение на подсъдимите, категорично обуславят изводи за предварително обмислена и организирана с участието на всички подсъдими дейност по въвеждане и поддържане в заблуждение на пострадалия Р.. Легитимацията на подсъдимия П. пред него като собственик на имота, участието на подс. И. в качеството му на адвокат (с изрично пълномощно от името на В. Г. да продаде имота) е поддържала създадената невярна представа относно това, че се договаря с действителния собственик на имота. Привличането на агенция за недвижими имоти и други лица, у които изначално не е съществувала представа за обстоятелството, че подс. П. не е В. И. Г. и следователно не е собственик на апартамента, както и извършване на оглед на жилището, са допълнителни елементи в общата верига от действия, целяща да създаде у св. Р. невярна представа относно действителността. Макар и в конкретно извършената на 2.06.2009 г. измамлива сделка подс. М. и А. да нямат лично участие, тази сделка се явява резултат и от тяхната дейност в предходен момент, насочена именно към нейното успешно реализиране- чрез осигуряване на подс. П. като фиктивен собственик и продавач, придаване на формална легитимност на офертата за продажба на имота чрез снабдяване с определени документи, в това число и с нотариален акт за собственост на имота на името на В. Г. Цялостното поведение на подсъдимите е довело до формирани трайни неистинни представи за действителността у М. Р. и го мотивирало да извърши акт на разпореждане със сумата от 34 000 евро (66 498, 22 лева), последица от който е причинената му имотна вреда в особено големи размери. В контекста на изложеното

, доводите на защитата за престъпна субективна несъставомерност на неправомерното посегателство не намират обективна опора в делото, поради което не се споделят. Защитената от първоинстанционния съд и утвърдена от въззивния съд оценка на обясненията на подс. А., М. и И., в които те отричат приноса си в престъпната дейност и знанието си за нейния престъпен характер, не позволяват да се направи друг извод освен този, че те са действали задружно, с общ умисъл да измамят пострадалия, с цел да го увредят с паричната сума, платена за покупката на инкриминирания имот.

На следващо място, по обвинението по чл. 253 НК срещу четиримата подсъдими, предмет на касационна проверка, предвид доводите в протеста и жалбата на подс. И., ВКС намира за необходимо да отбележи в принципен план разбирането си за престъплението "пране на пари", неговите същностни характеристики от обективна и субективна страна и възможността, при така предложената от прокуратурата конструкция на обвинението, да се ангажира отговорността на подсъдимите по този материално-правен текст на закона.

Част от съдържанието на понятията, пряко относими към същностната характеристика на прането на пари, са дадени в Конвенцията на Организацията на обединените нации срещу корупцията (Ратифицирана със закон, приет от 40-то Народно събрание на 3.08.2006 г. - ДВ, бр. 66 от 15.11.2006 г.). Така съгласно чл. 2, б. "д" под "облаги от престъпление" означава всяко имущество, получено или придобито, пряко или косвено, чрез извършване на престъпление, а съгласно б. "з" под "първоначално престъпление" следва да се разбира всяко престъпление, в резултат на което са създадени облаги, които могат да послужат за предмет на престъпление по смисъла на чл. 23 от Конвенцията. Текстът на чл. 23 от нея ясно дефинира различните етапи и форми на изпирането на облаги, придобити от престъпление, разграничавайки ги в най-общ план в няколко насоки - действия по трансформация на имуществото (облага от първоначалното престъпление) с цел укриване на незаконния му произход; действия по укриване на права, свързани с имуществото; действия по придобиването, притежаването или използването на имуществото; действия, свързани с предварителната подготовка, съучастието и стадиите на престъпната дейност - приготовление и опит към пране на пари.

По същество е възприето дефинирането на престъпленията по изпиране на пари по чл. 6 от Конвенцията относно изпиране, издирване, изземване и конфискация на облагите от престъпление (Ратифицирана от НС със закон, приет на 1.04.1993 г. - ДВ, бр. 31 от 1993 г., в сила за Република България от 1.10.1993 г.). Относимите към настоящия казус разпоредби от вътрешното за РБ право са чл. 2 от ЗМИП и нормите на чл. 253 и сл. НПК. Без да е необходимо дословното цитиране на посочените международно-правни и вътрешноправни разпоредби, тъй като те поначало обосновават еднакъв стандарт за изследването на въпроса представлява ли определено поведение такова по изпиране на пари, е достатъчно да се отбележи, че в доктрината съществуват различни определения за същностната характеристика на коментираното престъпление. Преобладаващата част от тях обаче се обединява около становището, че прането на пари е икономическа дейност с ясно детерминирана насоченост - било то към прикриване престъпния произход/характер на финансови активи и техния собственик, било то към оперирането с тях по такъв начин, че същите да бъдат представени като придобити по законен път и така легализирани да бъдат използвани в икономическата, стопанската и финансова сфера.

От функционална гледна точка прането на пари е процес, състоящ се в опериране със средства, които произхождат от незаконни дейности по начин, по който изглежда, че тези средства произлизат от законни източници. Основна характеристика на престъплението по чл. 253 НК е осъществяването на такава дейност, която цели осуетяването на разкриване на действителния произход или собственик на имуществото. Касае се до процес, насочен към узаконяване на незаконно придобит доход, като особеностите на начина и методите на това узаконяване са широко регламентирани в международно-праните актове и наказателния кодекс. Следователно при прането на пари винаги се касае до дейност, насочена към "легализиране" на облагата, получена в резултат на предикатното престъпление. С оглед на тази насоченост и непосредствения обект на прането на пари, като престъпление против финансовата система, са "стопанските отношения във финансовата сфера, свързани с трансформацията или обмена на паричните средства или имущества, чрез които се ограничава или затруднява изясняването на произхода или разкриването на облаги, придобити чрез или по повод на престъпление" (Д. М., Нови положения в особената част на наказателния кодекс, С, 2003 г., с. 151).

Произтичаща от особеностите на обективната страна на престъплението се явява и спецификата относно субективната страна на същото. Именно тя, в различните възможни ситуации с опериране на облагата, е от решаващо значение за квалифицирането на определено действие на дееца като такова по пране на пари. В противен случай, би се стигнало до ангажиране на наказателна отговорност и за пране на пари, във всички хипотези на присвоителни престъпления, след довършването на които, деецът е започнал потребяването, своенето или разходването на облагата, което е недопустимо най-малкото защото не държи сметка за изискването за опериране с облагата с определена насоченост - да се ограничи или затрудни установяването на престъпния й произход и/или нейния собственик. Следователно ако с инкриминираните действия деецът цели да прикрие престъпния произход на облагата, така че тя да придобие "законност" и "легалност", то деянието му следва да се квалифицира като пране на пари. Ако обаче реализираните от него действия по опериране с облагата са били мотивирани от намерението му за собствено облагодетелстване, то деянието му е насочено срещу собствеността.

При така изтъкнатото в принципен план относно същностните характеристики на прането на пари интересуващото процеса заключение е, че:

• когато съгласно предявеното срещу дееца обвинение предикатното престъпление не предвижда престъпен резултат и в частност генерирането на облага за определено лице, както и когато е от категориите на т.нар. "формални" престъпления, не може да се ангажира наказателна отговорност на дееца за пране на пари. Необходима фактическа предпоставка за това е наличието на предварителна дейност, незаконна по своя характер, от която са придобити облаги от имуществен характер. Юридическа предпоставка се явява годно, ясно и пълно обвинение, включващо посочване на първоначално престъпление, чийто резултат се явява създаването на облагата. Тази облага, съгласно очертаните в диспозицията на чл. 253, ал. 1 от НК признаци, може да е "имущество", но може да представлява и "права върху имуществото". В конкретния случай, формулировката на обвинението срещу подсъдимите относно първото изпълнително деяние по чл. 253 НК, досежно "извършването на сделка с имущество - покупко-продажба на недвижимия имот" не позволява осъждането им по конкретното обвинение, тъй като за предикатно престъпление е посочено престъпление по чл. 316 във връзка с чл. 308, ал. 3 във връзка с ал. 2 във връзка с ал. 1 от НК, което е с предмет документи, "удостоверяващи прехвърляне или учредяване на право на собственост или на други вещни права, правоспособност, лични или регистрационни данни" - т.е. инкриминира се дейност не със имущество, а с права върху имущество. Относимо обаче към предмета на престъплението в тази хипотеза са единствено изпълнителното деяние във втората хипотеза на диспозицията - "прикриване произхода, местонахождението, движението или действителните права върху имуществото", за каквото липсва каквото и да е било фактическо и юридическо обвинение, поради което е недопустимо осъждането на подсъдимите по този текст. С оглед на изложеното и като съобрази, че изтъкнатите в протеста съображения не държат сметка за пороците в конструкцията на предложеното обвинение, касационната инстанция намери същия за неоснователен;

• Жалбата на подсъдимия И. И. насочена срещу осъждането му по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК е основателна. При правилно установените факти относно това, че още на следващия ден - 3.06.2009 г., след продажбата на имота на св. Р. и превеждането на сумата от 66 498,22 лв. по адвокатската сметка на подс. И., последният започнал да тегли пари от нея като в периода от 3.06.2009 г. до 22.03.2013 г. извършил поредица от финансови операции - тегления от АТМ, вътрешно банкови преводи и преводи към други институции за покриване на лични задължения, като по този начин се разпоредил със сумата от 66 302,64 лева, въззивният съд неправилно е приел, че поведението му е съставомерно по текста на чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК. Обективираното от подсъдимия поведение за разходване на сумата, включително и за покриване на лични разходи, е насочено към нейното усвояване - т.е. в случая се касае до намерение за лично облагодетелстване, а не до действия, насочени към укриване и затрудняване произхода и/или собствеността на облагата. Друго би било разрешението на въпроса, ако органите на досъдебното производство бяха установили факти, респ. бяха ги инкриминирали по необходимия процесуален ред, във връзка с последващите действия относно конкретното употребяване на тези средства от подсъдимия, целящи тяхното "легализиране" и включване във финансовите потоци. Ето защо и като съобрази, че приетите фактически обстоятелства, обуславят несъставомерност на деянието по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК за което е признат за виновен и осъден подс. И. И., ВКС намери, че въззивният съдебен акт подлежи на отмяна в тази му част, а подс. И. следва да бъде оправдан по това обвинение. Неизбежна последица от оправдаването на подсъдимия се явява и отмяната на акта в частта му, с която е потвърден първоинстанционния акт относно приложението на чл. 23 от НК по отношение на подс. И., както и отмяната на въззивния акт, в частта му относно приложението на чл. 253, ал. 6 от НК по отношение на този подсъдим, с която той е осъден да заплати в полза на държавата равностойността на липсващия предмет на престъплението в размер на 66 302, 64 лева. При така посоченото разрешение на въпроса относно съставомерността на поведението на подс. И. като такова по чл. 253 НК, релевираното от защитата му възражение относно допуснато съществено процесуално нарушение, изразило се в неяснотата в обвинението по чл. 253 НК спрямо него - възприемане на предложената от обвинението конструкция за продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК, както и вътрешно противоречие в предмета на измамата и прането на пари, не може да се сподели. Както първоинстанционният, така и въззивният съд ясно са отграничили, в рамките на предявеното срещу подсъдимия И. обвинение, отделните деяния формиращи продължаваното престъпление по чл. 253 НК - "извърши сделка с имущество" на стойност 66 498,22 лв. и последващото "извършване на финансови операции" със значителна част от получената сума - 66 302,64 лева. Законосъобразния подход при това разминаване би бил постановяване на частично оправдаване за разликата между сумата, получена в резултат на измамата и сумата, за която действително подс. И. е извършил съответните финансови операции. С пълното оправдаване на подсъдимия обаче относно престъплението по чл. 253 от НК, допуснатото от инстанциите по същество противоречие и неяснота се отстранява, поради което е безпредметно връщане на делото на предходен процесуален стадий за поправянето му.

На последно място - не се констатира основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 от НПК. По справедливост са отмерени наказанията на подсъдимите, като въззивният съд подробно се е спрял на конкретно установените за всеки от тях смекчаващи и отегчаващи отговорността обстоятелства, подбудите за извършване на престъплението, конкретната специфика на конкретно реализираните от тях действия, формите на съучастие, личната им обществена опасност, като в принципно отношение наложените санкции са съобразени с тежестта на неправомерните посегателства, с оглед конкретиката на индивидуализиращите ги обективни и субективни признаци и причинените с тях вредни последици. Наведените в касационните жалби съображения са били поставени на вниманието на въззивния съд, който детайлно се е спрял (л. 153 - л. 157 от внохд № 236/2015 г. на ВтАС) на тях и с оглед принципите на чл. 35 и чл. 36 НК правилно е индивидуализирал наказанията на подсъдимите М., А. и П. при условията на чл. 23, ал. 1 НК, както следва: на подс. М. - на 5 години лишаване от свобода; на подс. А. - на 5 години лишаване от свобода; на подс. П. - на 4 години лишаване от свобода, а на подс. И. - на 6 години лишаване от свобода - за престъплението по чл. 211, пр. 1 във връзка с чл. 209, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК.

Разнообразната престъпна дейност на подсъдимите, увреждаща множество охранявани от закона обществени отношения; създадената сложна престъпна схема и степента на организираност на подсъдимите, периодът на реализираните от тях действия, категорично обосновават отсъствие на необходимост от редуциране на санкционните последици за престъпните деяния, за намаляване на определеното общо най-тежко наказание по отношение на подс. М., А. и П. наказание, включително и за приложението на чл. 55 и чл. 66, ал. 1 от НК.

Мотивиран от предложената аргументация, настоящият състав намира, че следва да ревизира атакувания въззивен акт чрез неговата отмяна в частта, с която подсъдимият И. И. е признат за виновен и осъден за престъпление по чл. 253, ал. 5 във връзка с ал. 4 във връзка с ал. 1 във връзка с чл. 26, ал. 1 от НК и да го оправдае по повдигнатото му обвинение, поради престъпна несъставомерност, с произтичащите от оправдаването му последици - отмяна на приложението на чл. 253, ал. 6 от НК и чл. 23, ал. 1 от НК.

В останалата част въззивния съдебен акт следва да бъде оставен в сила.

Предвид изложеното и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 и т. 2 от НПК Върховният касационен съд, първо наказателно отделение