Решение № 4152 от 31.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1396/2021 г.

Решение № 4152 от 31.03.2021 г. на ВАС по адм. д. № 1396/2021 г., IV о., докладчик съдията Тодор Петков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Г. А., подадена чрез процесуалния представител адвокат К., срещу решение № 2084 от 17.11.2020 г., постановено по адм. дело № 1277/2020 г. от Административен съд – Пловдив. С него е отхвърлена жалбата на касатора против Заповед № 20 РД 09-225/19.05.2020 г. на кмета на район "Северен", община Пловдив. В касационната жалба се съдържа твърдение за неправилност на обжалваното решение като са релевирани доводи за касационни отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК, поради които се претендира отмяната му. Ответникът – кметът на район "Северен" община Пловдив не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК за процесуално допустима. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. Производството пред Административен съд – Пловдив е било образувано по жалба на Г. А. против Заповед № 20 РД 09-225/19.05.2020 г. на кмета на район "Северен", община Пловдив, с която на основание чл. 65, ал. 1 във връзка с ал. 2 от ЗОС и чл. 80, ал. 1 и ал. 2 от Наредбата за реда за придобиване, управление и разпореждане с общинско имущество на Общински съвет – Пловдив, е постановено да се изземе общински имот: около 188 кв. м., находящ се в южната част на ПИ частна общинска собственост, съгласно Акт за частна общинска собственост (АЧОС) № 953 от 16.09.2008 г., с идентификатор № 56784.505.1042, попадащ в УПИ I – спортни дейности, кв. 1 по плана на [квартал], гр. Пловдив. С обжалваното решение административният съд е отхвърлил жалбата. За да постанови този резултат, е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентен орган, в предписаната от закона форма с посочени в нея фактически и правни основания и при спазване на административнопроизводствените правила. Процесната заповед била издадена и при наличието на материалноправните предпоставки на чл. 65, ал. 1 от ЗОС. Съдът е приел за безспорно установено, че имотът – обект на заповедта, е общинска собственост. Счел е, че в конкретната хипотеза, за да съответства на материалноправната разпоредба, оспорената заповед следва да е издадена при наличието на две предпоставки - процесният имот да е общинска собственост и да се държи (ползва) от трето лице без правно основание. По отношение на първата предпоставка, съдът приел, че безспорно по делото е установено, че теренът е частна общинска собственост, съгласно Акт за частна общинска собственост № 953 от 16.09.2008 г., представляващ ПИ, разположен в УПИ I – спортни дейности, кв. 1 по плана на [квартал] гр. Пловдив, с идентификатор 56784.505.1042 по КК на гр. Пловдив, като около 188 кв. м. са оградени посредством монтирана паянтова ограда, с което се възпрепятства свободното му ползване и се владее от Г. А.. Съдът приел, че е налице и втората предпоставка за издаване на заповед на основание чл. 65 от ЗОС - имотът се държи без правно основание от оспорващия, което е установено посредством констативния протокол, противно на твърденията в жалбата. Посочено е, че не се установява да е налице действащ и непрекратен договор за наем между район "Северен" при общ. Пловдив и А., както и доказателства, които да легитимират последно соченото лице като законен владелец или ползвател на тези 188 кв. м. След като съдът е установил, че жалбоподателят е държал имот частна общинска собственост без правно основание и са налице двете кумулативни предпоставки по чл. 65 от ЗОС, обосновано е приел издадената заповед е законосъобразна като постановена в съответствие с материалния закон. Обжалваното решение е правилно. Обоснована се явява преценката на първоинстанционния съд за наличие на предпоставките на чл. 65, ал. 1 от ЗОС, послужил като правно основание за издаване на Заповед № 20 РД 09-225/19.05.2020 г. на кмета на район "Северен", община Пловдив – предмет на разглеждане в настоящото съдебно производство. Съгласно този текст общински имот, който се владее или държи без основание, не се използва по предназначение или необходимостта от него е отпаднала, се изземва със заповед на кмета на общината. Това означава, че следва в условията на кумулативност да е установено, че имотът е общинска собственост и че същият се държи не на правно основание. При правилно установен фактическа обстановка и анализирайки разпоредбата на чл. 65, ал. 1 ЗОС, първоинстанционният съд обосновано е приел, че в конкретната хипотеза, за да съответства на материалноправната разпоредба, оспорената заповед следва да е издадена при наличието на две предпоставки - процесният имот да е общинска собственост и да се държи (ползва) от трето лице без правно основание. По отношение на първата предпоставка, обосновано е прието, че безспорно по делото е установено, че теренът е частна общинска собственост, съгласно Акт за частна общинска собственост № 953 от 16.09.2008 г., представляващ ПИ, разположен в УПИ I – спортни дейности, кв. 1 по плана на [квартал] гр. Пловдив, с идентификатор 56784.505.1042 по КК на гр. Пловдив, като около 188 кв. м. са оградени посредством монтирана паянтова ограда, с което се възпрепятства свободното му ползване и се владее от Г. А.. Налице е и втората предпоставка за издаване на заповед на основание чл. 65 от ЗОС - имотът се държи без правно основание от оспорващия, което е установено посредством констативния протокол, противно на твърденията в жалбата. Обосновано е прието, че не се установява да е налице действащ и непрекратен договор за наем между район "Северен" при общ. Пловдив и Г. А., както и доказателства, които да легитимират последно соченото лице като законен владелец или ползвател на този имот. Неоснователен е доводът на касатора, че в случая се инициирало производство по изземване на имота, в който се намира единственото жилище на А., тъй като оградената площ представлява прилежаща площ към постройката на жалбоподателя. Настоящата инстанция следва да посочи, че този довод касае правен спор с различен предмет и цитираните решения на Административен съд – Пловдив и на Върховен административен съд, нямат отношение към настоящото оспорване. Споровете около това дали жалбоподателят, като ползвател на жилищна сграда в УПИ I – спортен комплекс, кв. 1 по плана на [квартал], гр. Пловдив, с административен адрес: гр. Пловдив, [адрес], е и ползвател на процесните 188 кв. м., са ирелевантни за настоящия спор. Както бе посочено по-горе, безспорно имотът е общинска собственост и се държи от Г. А. без правно основание. Спазен е принципът на пропорционалност, тъй като оградените от А. 188 кв. м. не са необходими за ползване на сградата, в която живее. Ирелевантно за законосъобразността на административния акт и съответно, за правилността на първоинстанционното съдебно решение, е ползването на жилищна сграда, намираща се в общинския имот. Следва да бъде посочено, че липсва законово основание, обвързващо правото на Г. А. върху постройката с право да държи и чуждия недвижим имот. Отделно от това, както правилно е посочил първоинстанционния съд, Законът за устройство на територията създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради. Така в чл. 22, ал. 7 ЗУТ е сторено препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7 от 2003 г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба № 7 от 2003 г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея. В случая, оградените 188 кв. м. по никакъв начин на отговарят на условията, посочени по-горе по отношение размер на площ, необходима за обслужване на сградата, в която живее А., поради което правилно съдът е счел, че завземането на посочената площ от жалбоподателя, с поставянето на паянтовата ограда, е неправомерно. По тези съображения и по мотивите, изложени в първоинстанционното решение, към които настоящата съдебна инстанция може да препрати на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, решението като правилно следва да бъде оставено в сила. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,