Решение № 12032 от 26.11.2025 г. на ВАС по адм. д. № 1619/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във връзка с чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди /ЗОДОВ/. Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Т. против решение 56/20.01.2025г., постановено по адм. д. 157/2024 г. по описа на Административен съд Разград, с което е отхвърлен искът с правно основание чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи гр. Велико Търново за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 300 лв., причинени от незаконосъобразен отказ на началника на РУ МВР Елена да му предостави информация за личните данни на полицейски служител в управлението, обективиран в Писмо изх. 260000-2590/ 29.05.2018 г., отменен с влязло в сила съдебно решение, ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба. Касаторът твърди, че решението е недопустимо и неправилно, поради съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушения на материалния закон - касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Подържа, че съдът не е обсъдил доводите в първоинстанционната жалба и е основал решението си на неотносими към спора доказателства, както и че правните изводи в решението не кореспондират на установените факти. Изтъкват се нарушения на Международния пакт за граждански и политически права и на Европейската конвенцията за защита правата на човека, тъй като решението не било постановено от независим съд, не била конституирана Прокуратурата в процеса. Твърди се, че съдът е следвало да допусне съдебно-медицинска експертиза. Излагат се и подробни съображения срещу мотивите на съда за липса на настъпили вреди в пряка причинно-следствена връзка с отменения акт. Иска се отмяна на решението и присъждане на исковата сума. Претендират се разноски. Ответната страна - Областна дирекция на МВР Велико Търново, чрез процесуален представител, оспорва касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, трето отделение, като взе предвид становището на страните и извърши проверка на обжалваното решение на посочените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за допустимостта, валидността и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е подадена в срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Разгледана по същество, е неоснователна. С обжалваното решение е отхвърлен искът на К. Т. против Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди в размер на 6 300 лв., причинени от незаконосъобразен отказ на началника на РУ МВР Елена да му се предостави исканата информация за личните данни на лицето Р. К. (полицейски служител в управлението), обективиран в Писмо изх. 260000-2590/ 29.05.2018 г., отменен с влязло в сила съдебно решение. Съдът е приел от фактическа страна, че ищецът е поискал от ответника информация за личните данни на полицейски служител в РУ на МВР Елена, по повод публикувани коментари в социалната платформа Фейсбук. Писмо изх. 260000-2590/ 29.05.2018 г. на началника на РУ на МВР- Елена, съдържащо отказ за предоставяне на тези данни, е отменено с влязло в сила Решение 415/ 26.10.2018 г., постановено по адм. дело 419/ 2018 г. по описа на Административен съд- Велико Търново. С писмо изх. 26000-5280/ 06.11.2018 г. на ищеца са предоставени исканите данни за имената, ЕГН, постоянен и настоящ адрес на лицето. От показанията на разпитания свидетел е установено влошаване на здравословното състояние на К. Т. през 2018г., но без връзка с актове или заповеди на началника на РУ в гр. Елена. При тези доказателства, от правна страна съдът е приел, че по делото е доказана само първата предпоставка за основателност на иска по чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ, а именно незаконосъобразен и отменен по предвидения в закона ред административен акт, но не са възникнали имуществени вреди под формата на пропуснати ползи, претърпени в причинно-следствена връзка с незаконосъобразния акт. По тази причина искът е изцяло отхвърлен. Решението е валидно, допустимо и правилно. Прокуратурата е участвала в процеса, в съответствие с чл.10 ЗОДОВ. Постановено е при надлежно изяснена фактическа обстановка. Съдът подробно е разгледал доводите възраженията на страните и е изложил обосновани изводи, съобразени с приложимия материален закон. Не са налице сочените касационни основания. Настоящият състав споделя мотивите на съда. Съгласно чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ държавата и общините отговарят за вредите, причинени на граждани и юридически лица от незаконосъобразни актове, действия или бездействия на техни органи и длъжностни лица при или по повод изпълнение на административна дейност. Съгласно чл. 4 ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Отговорността не се презюмира от закона и затова в тежест на ищеца е да установи наличието на кумулативно изискуемите предпоставки на нормата на чл. 1, ал. 1 ЗОДОВ - незаконосъобразен акт, отменен по съответен ред, действие или бездействие на административен орган по повод изпълнение на административна дейност, настъпила вреда, причинна връзка между отменения акт, действие или бездействие и вредата. Действително, когато след отмяна на оспорен административен акт от съда и връщане на преписката на административния орган, е постановен влязъл в сила облагоприятстващ административен акт, в основното административно правоотношение между ищеца и административния орган е установено, че е било дължимо предоставянето на съответните лични данни на полицейски служител, с оглед чл.83 НПК. Налице е първата предпоставка за допустимост и основателност на иска с правно основание чл.1 ЗОДОВ. Независимо от това, при установената по делото фактическа обстановка, правилни са крайните изводи за недоказаност на изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава искът за обезщетение. Вредата съставлява накърняване на защитимо от закона благо. Отговорността в такъв случай се простира до преките и непосредствени негативни последици, настъпили в патримониума на увреденото лице. При условие, че липсват доказателства за настъпването на вредите, правилно искът за обезщетяване на неимуществени вреди е отхвърлен. Не са ангажирани доказателства нито за настъпване на вредите, нито за техния интензитет, нито за възникването им в пряка причинно-следствена връзка с постановения незаконосъобразен отказ. Свидетелят описва здравословните проблеми на жалбоподателя, но посочва като тяхна причина факт, който няма връзка с делото. Що се отнася до искането за назначаване на съдебно-медицинска експертиза, то е било изрично оттеглено от самия ищец пред първоинстанционния съд. Експертизата не е сред допустимите пред касационната инстанция, по аргумент от чл.219, ал.1 АПК. Освен това, предвид естеството на отменения акт - отказ за предоставяне на информация относно лични данни на полицейски служител, който отказ впоследствие е отменен и поисканата информация е предоставена, настъпването на неимуществени вреди с посочения в исковата молба интензитет, обуславящи обезщетение в размер цената на иска, не е оправдано. Цитираната в касационната жалба съдебна практика е неотносима към настоящия казус. Правото на достъп до информация по чл.10 ЕКПЧ е защитено от националния съд, като постановеният административен отказ е отменен в кратък срок по-малко от 5 месеца. В резултат на това също в кратък срок от 10 дни след постановяване на съдебното решение поисканата информация относно личните данни на служителя е предоставена на касатора. Не е установено той да я е използвал за защита на правата си в наказателен процес, а още по-малко въпросният служител да е обвинен и осъден за престъпление. От друга страна, самата отмяна на незаконосъобразния отказ от съда и предоставянето на поисканата информация в много кратки срокове са от естество да удовлетворят изискванията на справедливостта. Хипотезата е много различна от разглежданата по в решението на ЕСПЧ по дело Г. срещу България на ЕСПЧ / жалба 6987/08/, приложена по делото, където става въпрос за системно неизпълнение на съдебни решения. Според чл. 6, § 1 от ЕКЗПЧОС всяка страна има право на справедливо и публично гледане на неговото дело в разумен срок, от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. На първо място, правото на справедлив процес включва правото на достъп до съд. Това право на ищеца не е нарушено - същият е подал жалба, образувано е административно дело, съдът, в изпълнение на правомощията си по АПК, е преценил допустимостта на образуваното производство, делото е разгледано от независим и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона. Разпоредбата на член 47, ал.2 от Хартата на основните права в ЕС също прогласява основното право на независим и безпристрастен съд и е приложимо право, предвид обстоятелството, че правото на информация и защитата на личните данни са материя, регулирана от правото на ЕС. Съдът на Европейския съюз многократно е посочвал, че доколкото Хартата съдържа права, съответстващи на гарантираните от ЕКПЧ права, член 52, параграф 3 от Хартата има за цел да осигури необходимата съгласуваност между правата по Хартата и съответстващите им права, гарантирани от ЕКПЧ, без това да засяга автономността на правото на Съюза. Съгласно Разясненията относно Хартата на основните права (ОВ C 303, 2007 г., стр. 17) член 47, втора алинея от Хартата съответства на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ. Съгласно постоянната съдебна практика, изискването за независимост на съдилищата включва два аспекта. Първият аспект, който е външен, изисква съответният орган да упражнява функциите си напълно самостоятелно, без да е йерархично обвързан или да е подчинен на когото и да било и без да получава нареждания или инструкции от какъвто и да било вид, като по този начин е защитен от външна намеса или натиск, които могат да накърнят независимостта на преценката на членовете му и да повлияят на техните решения. Вторият аспект, който е вътрешен, е свързан с понятието за безпристрастност и визира еднаквата отдалеченост от страните по спора и от съответните им интереси с оглед на предмета на спора. Този аспект изисква запазването на обективност и липсата на всякакъв интерес от изхода на спора извън строгото прилагане на правната норма (решение от 11 юли 2024 г., Hann-Invest и др., C554/21, C622/21 и C727/21). Що се отнася до условието за безпристрастност по смисъла на член 6, параграф 1 от ЕКПЧ, то изисква да се определи дали са налице гаранции, които изключват всяко основателно съмнение в безпристрастността на съда. Съгласно практиката на Европейския съд по правата на човека, когато се преценява дали са налице причини за съмнение, че по конкретно дело не са изпълнени изискванията за независимост или за обективна безпристрастност, мнението на дадена страна е меродавно, но няма решаващо значение. Определящото е дали съответните съмнения могат да се приемат за обективно оправдани (решение от 19 ноември 2019 г., А. К. и др. C585/18, C624/18 и C625/18). В решението си по дело С-369/23 Съдът на ЕС посочва, че по принцип не е забранено държава членка да определи дадена юрисдикция за компетентна да разглежда като последна инстанция в рамките на касационно обжалване отговорността на държавата за вреди, причинени на частноправни субекти от нарушения на правото на Съюза, произтичащи евентуално от едно от решенията на тази юрисдикция, стига да са взети необходимите мерки, за да се гарантира независимостта и безпристрастността на посочената юрисдикция по смисъла на цитираната в решението съдебна практика. В конкретния случай и видно от самото дело, първоинстанционният съдия от Административен съд Разград, който е разгледал съдебния спор, не е изразявал по никакъв начин предварително мнение или становище относно това конкретно дело, нито по повод на професионалната си роля като съдия, нито извън нея. Обстоятелството, че конкретното място на работа на съдията е в Административен съд Разград, не го прави само по себе си пристрастен или зависим, дори ако след завеждане на спора пред АС Разград ищецът е предявил друг иск срещу този съд. На касационната инстанция е служебно известно, а е видно и от данни по делото, че касаторът ищец в първоинстанционното производство вече е предявил искове за обезщетение на вреди от правораздавателната дейност на Административен съд Велико Търново, Административен съд Габрово, Административен съд Търговище, като последователно е успял да отведе всеки от съдиите по тези дела от разглеждане на настоящия спор / макар тези отводи да не са били необходими/ и именно в резултат на това делото е изпратено на Административен съд Разград. След образуване на делото пред този съд ищецът твърди, че е предявил иск и против Административен съд Разград, но не представя доказателства в тази връзка. Правилата, приложими към статута на съдиите и към упражняването на правораздавателни функции, изискват изключване на всяко пряко влияние под формата на инструкции, както и всички форми на косвено влияние, които биха могли да насочват решенията на съответните съдии. В конкретния случай начинът на назначаване на административните съдии в България и тяхното кариерно израстване по никакъв начин не зависят от конкретния съд, в който те правораздават, тъй като решенията за това се вземат от Висшия съдебен състав, а атестациите на съдиите се извършват от съдии от Върховния административен съд. Съгласно българската правна уредба съдиите се ползват с гаранции за независимост и безпристрастност, прогласени както на конституционно ниво, така и в Закона за съдебната власт и в процесуалните закони. Възнаграждението и условията на работа на тези съдии не зависят от изплащането на евентуално обезщетение от техните съдилища. Бюджетните правила, уреждащи изплащането на евентуално обезщетение за вреди на правните субекти, не са от естество да породят у правните субекти основателно съмнение в независимостта или безпристрастността на тези съдии. Фактът, че няколко състава на един и същи съд разглеждат дела, отнасящи се до различни правни проблеми, произтичащи от една и съща ситуация, не е достатъчен, за да породи у правните субекти основателни съмнения в независимостта или безпристрастността на тази юрисдикция по всяко от тези дела. В настоящия случай не са налице хипотезите, по повод на които са постановени решенията на ЕСПЧ от 29 юли 2004 г., San Leonard Band Club с/у Малта и от 7 юли 2020 г., Scerri с/у Малта, тъй като първоинстанционният съдия не е сезиран да се произнесе по въпроса дали е допуснал грешка при тълкуването или прилагането на правото в предходно съдебно решение. Поради това, първоинстанционният съд е постановил решението си в съответствие с приложимия закон, като правилно е отхвърлил иска. Изложени са логически обосновани и съобразени с фактите и материалния закон мотиви, които следва да бъдат споделени от касационната инстанция. Не са налице сочените касационни основания. Съдебното решение, като правилно, следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора разноски на касационния жалбоподател не се дължат. Ответникът претендира юрисконсултско възнаграждение, но доколкото извършените процесуални действия пред касационната инстанция се изразяват в изпращане на кратък отговор на касационната жалба от една страница, съдът счита, че не е оправдано такова възнаграждение да се присъжда. Освен това присъждането на такова в случая може да се разглежда като действие с разубеждаващ и възпиращ характер за търсене на отговорност на държавата за нарушаване на правото на ЕС и ЕКПЧ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, трето отделение