Решение № 227 от 20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3860/2016 г.

Решение № 227 от 20.07.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3860/2016 г., IV г. о., ГК, докладчик съдията Боян Цонев Производство по чл. 247, чл. 248 и чл. 250 от ГПК. С постановеното по настоящото дело, решение № 18/08.02.2017 г. е оставена без уважение молбата на Х. Д. Х., В. Х. Д. и К. Х. Д. за отмяна на основание чл. 303, ал. 1, т. 1 от ГПК на влязлото в сила решение № 774/11.04.2013 г., постановено по въззивно гр. дело № 3014/2012 г. на Варненския окръжен съд (ВОС), и тримата молители са осъдени да заплатят на С. С. П. сумата 800 лв. - разноски по делото. С молба с вх. № 2582/07.03.2017 г. и с подадена заедно с нея друга молба, молителят Х. Д. Х. иска допълване, както и изменение в частта за разноските на така постановеното решение по делото, а с молби с вх. № № 2638/08.03.2017 г. и 3523/29.03.2017 г. иска и поправка на очевидни фактически грешки в същото. Ответниците по молбите (ответници и по молбата за отмяна) С. С. П., Н. Т. М. и Б. Т. М. не са подали отговори в едноседмичния срок за това. Молбите са допустими - подадени са от процесуално легитимирано за това лице, като молбите за допълване на решението и за изменение в частта му за разноските - в преклузивния едномесечен срок по чл. 250, ал. 1 и чл. 248, ал. 1 от ГПК. Разгледани по същество, молбите са неоснователни. Първото искане на молителя е за допълване по реда на чл. 250 от ГПК на постановеното по делото решение № 18/08.02.2017 г., чрез осъждане на ответниците по молбите да му върнат парите, които според твърденията му са платени от него през 1994 г. за закупуване на процесния имот и са предоставени впоследствие през 2003 г. от [община] на наследодателя на С. П. Както е посочено и по-горе, с постановеното по реда на чл. 307, ал. 2 от ГПК решение по делото, ВКС се е произнесъл по подадената молба за отмяна на влязлото в сила въззивно решение на ВОС. Предвид самия характер на производството за отмяна на влезли в сила решения, постановеното от ВКС решение № 18/08.02.2017 г. не би и могло да има за предмет, сочената от молителя, негова парична искова претенция (такава не е била предмет и на влязлото в сила въззивно решение на ВОС, по което молителят е ответник). Поради това, ВКС не е дължал произнасяне по такава парична претенция и не би могъл да пропусне да се произнесе по нея с решението си по делото, респ. - искането на молителя за допълване на същото чрез произнасяне по нея, е неоснователно и следва да се остави без уважение. Искането на молителя по чл. 248 от ГПК е за изменение на постановеното по делото решение в частта му за разноските, присъдени в полза на ответника С. П., чрез намаляване по реда на чл. 78, ал. 5 от ГПК на техния размер от 800 лв., представляващи заплатено в производството адвокатско възнаграждение. Възражението по чл. 78, ал. 5 от ГПК за намаляване поради прекомерност на тези разноски, обаче е преклудирано, тъй като е несвоевременно направено от молителя - едва със самата молба по чл. 248 от ГПК. Съгласно трайно установената съдебна практика, това възражение е следвало да бъде направено до приключването на откритото съдебно заседание на настоящата инстанция, в случая - проведено на 26.01.2017 г., в което страните най-късно могат направят и самите претенции за присъждане на разноски и да представят списък на същите - чл. 80 от ГПК. Поради това, искането за изменение по реда на чл. 248 от ГПК на решението в частта за разноските, макар и да е направено в едномесечния срок по чл. 248, ал. 1 от ГПК и да е допустимо, е неоснователно и следва да се остави без уважение, тъй като молителят е пропуснал да направи в срок възражението за прекомерност по чл. 78, ал. 5 от ГПК, на което това искане се основава. В едната си молба за поправка на очевидна фактическа грешка молителят поддържа, че такава била допусната както в постановеното от ВКС решение № 18/08.02.2017 г., така и във влязлото в сила решение на ВОС, с които съдилищата се произнесли по иска по чл. 108 от ЗС (който е уважен с влязлото в сила въззивно решение срещу тримата молители, поискали отмяната му), без да се произнесат по отрицателния установителен иск за собственост по чл. 97, ал. 1 от ГПК (отм.) (който е бил предявен също срещу тримата молители по молбата за отмяна, като с влязлото в сила въззивно решение на ВОС първоинстанционното решение по делото е обезсилено в частта по този иск). Както вече беше изяснено по-горе, с решението си по реда на чл. 307, ал. 2 от ГПК ВКС се произнася единствено по молбата за отмяна (респ. - по наведените с нея основания за отмяна по чл. 303, ал. 1 или чл. 304 от ГПК) на влязлото в сила решение, а не по съществото на исковите претенции, които са предмет на последното. Поради това и в случая не би могла да е налице, сочената от молителя очевидна фактическа грешка в постановеното по делото решение № 18/08.02.2017 г., нито пък непълнота на същото, в какъвто смисъл по-скоро са твърденията на молителя в тази негова молба, която също следва да се остави без уважение. В последната молба, като очевидни фактически грешки се сочат - според молителя - такива във влязлото в сила решение на ВОС и в цитираните в него две решения на поземлената комисия, но не и в постановеното от ВКС решение № 18/08.02.2017 г., поради което и тази молба за поправяне на последното е неоснователна и следва да се остави без уважение. Мотивиран от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение