Решение № 16127 от 17.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1072/2012 г.

Решение № 16127 от 17.12.2012 г. на ВАС по адм. д. № 1072/2012 г., I о., докладчик съдията Искра Александрова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на дирекция "ОУИ" - Бургас против решение № 1522/05.12.2011 г. на Административен съд Бургас по адм. д. № 1243/2010 г. в частта, в която е обявен за нищожен РА № 02900925/11.11.2009 г. издаден от ТД на НАП-Бургас и в частта, в която е отменен като незаконосъобразен относно определените задължения за данъчен период м. 10.2008 г. в размер на главницата 6082,63 лева и лихва 787,98 лева, както и в частта, в която дирекцията е осъдена да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 174,90 лева. В касационната жалба се твърди неправилност на решението в обжалваната част и се иска отмяната му. Наведените касационни отменители основания са визираните в чл. 209, т. 3 от АПК. Претендират се разноски. Ответникът в касационното производство-Красимир Делев Недялков не изразява становище по жалбата. Върховната административна прокуратура чрез участващия по делото прокурор изразява становище за допустимост, но за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд в настоящия съдебен състав преценява касационната жалба като допустима, като подадена от надлежна страна в рамките на законоустановения срок за касационно обжалване. Касационната жалба е неоснователна. Административният съд е прогласил за частично нищожен РА, относно установените с него задължения за ДДС, приемайки, че за периодите, за които е приета тази нищожност на ревизирания субект са издадени предходни АПВ, които са преди изменението от 2007 г. на чл. 129, ал. 3 от ДОПК и които са влезли в сила. Съдът е преценил, че АПВ са стабилни административни актове, които установяват резултата по ЗДДС за съответните периоди, за които са издадени. Преценено е, че за да се промени вече установения с тях резултат за периодите, ревизията е следвало да се извърши по реда на чл. 133 и сл. о т ДОПК съответно се възложи от органа по чл. 134 от същия кодекс. Установено е, че в случая не са спазени тези разпоредби, поради което е прието, че ревизията за съответните периоди по ЗДДС е възложена от некомпетентен орган, което опорочава до степен на нищожност и крайния РА за същите периоди. Касационната инстанция преценява изводите на административния съд като обосновани и правилни. Кредитираните от съда АПВ са по делото. Те не са оспорени и правилно съдът ги е кредитирал. Неоснователни са оплакванията на касатора относно ретроактивното действие на изменението с ДВ. бр. 108/07 г. на чл. 129, ал. 3 от ДОПК. По този въпрос Общото събрание на съдиите при ВАС прие ТР № 1 от 25.06.2012 г. по т. д. № 1/2011 г. С посоченото тълкувателно решение ВАС постанови, че след допълнението на разпоредбата на чл. 129, ал. 3 от ДОПК (ДВ., бр. 108 от 19.12.2007 г.) задълженията за данък или задължителни осигурителни вноски, за които има издадени и влезли в сила преди това допълнение актове за прихващане или възстановяване, се установяват чрез особеното производство по чл. 133 и чл. 134 ДОПК. Административният съд е отменил РА за м. 10.08 г., с който е прието, че през този месец ревизираното лице е придобило употребяван товарен автомобил от регистриран по ДДС доставчик в Холандия. С РА е констатирано, че едноличният търговец не е начислил с протокол данъка, съгласно чл. 117 от ЗДДС в дневника за покупки и продажби, а фактурата е включена с левовата си равностойност единствено в дневника за покупки през м. 11.08 г. като данъчна основа на доставка без право на данъчен кредит. С РА е прието, че за този ВОП, ревизираното лице е дължало ДДС в размер на 20 % върху данъчна основа, определена по реда на чл. 26 от ЗДДС. С решението на решаващия орган е прието, че независимо от факта, че жалбоподателят е направил изрично волеизявление, че желае да упражни правото си на данъчен кредит, тъй като разпоредбата на чл. 73а действа занапред, няма обратно действие за извършени ВОП преди 01.01.09 г., както и режимът на § 18, ал. 3 от ПЗР на ЗДДС е неприложим за ревизионни производства, образувани след 31.12.08 г. Административният съд е приел, че в случая е налице хипотезата на чл. 73а от ЗДДС, тъй като в счетоводството на жалбоподателя има данни за фактурата, с РА е начислен ДДС по доставката, поради което следва да се признае правото на данъчен кредит на жалбоподателя в размер на начисления с ревизионния акт, тъй като начисляването на данъка и признаването на данъчния кредит в същия размер са за един и същ период при режим на самоначисляване и резултатът за периода следва да е нула. Прието е от съда, че начисляването на ДДС с РА, без признаване на правото на данъчен кредит нарушава принципите на данъчен неутралитет и пропорционалност, като бюджета ще бъде обогатен, защото резултатът при ревизираното лице няма да е нула, какъвто следва да е при процедурата при самоначисляване при ВОП. Съдът е отбелязал, че в жалбата до директора на ДОУИ, жалбоподателят изрично е заявил, че желае да ползва правото на данъчен кредит за процесния период и неправилно с решението на решаващия орган, в нарушение на принципа за пропорционалност, това право му е отказано. Административният съд е посочил и съдебна практика на ВАС по този въпрос. Съдът не е възприел доводите на приходната администрация за неприложимост на чл. 73а и § 18, ал. 3 от ПЗР на ЗИД на ЗДДС, доколкото ревизионното производство е образувано след 31.12.08 г., когато влизат в сила посочените разпоредби. Съдът е посочил, че 4-месечният срок по § 18, ал. 1 е за начисляване на ДДС, а не за упражняване на правото на данъчен кредит и ако се приеме тезата на приходния орган, би се стигнало до нарушаване на принципа на данъчен неутралитет. Настоящият съдебен състав на касационната инстанция преценява като правилно обжалваното решение и в тази част. Споделят се напълно съображенията, изложени от първоинстанционния съд въз основа на които РА в тази част е преценен като незаконосъобразен, което прави ненужно повтарянето им от настоящата съдебна инстанция. По изложените съображения, обжалваното решение като правилно следва да се остави в сила. Воден от горното и на осн. чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд