Решение № 1342 от 2.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10544/2020 г.

Решение № 1342 от 2.02.2021 г. на ВАС по адм. д. № 10544/2020 г., IV о., докладчик председателят Румяна Монова Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба от А. Александров от [населено място], подадена чрез адвокат Славов срещу решение № 958 от 16.07.2020 г., постановено по адм. дело № 2885/2019 г. от Административен съд – Варна. С него е отхвърлена жалбата на касатора срещу мълчалив отказ на кмета на Община Варна по молба с рег. № 0 СИСД 18005900 ВН 019 ВН/30.08.2019 г. да бъдат отчуждени и да бъде заплатено парично обезщетение за обект, състоящ се от кухненски бокс – 5 кв. м, тоалет с баня – 3 кв. м и входно антре – 5, 75 кв. м в имот с идентификатор ПИ 10135.2553.705 в [населено място], [адрес]. С касационната жалба се твърди незаконосъобразност, необоснованост и неправилност на същото поради нарушение на материалния и процесуалния закон. Твърди нарушение на съдопроизводствените правила, като административния съд не е съобразил събраните доказателства по делото. Твърди, че са неверни изводите на съда, че след като посочените постройки не били отразени в КККР не можело да бъдат отчуждени. Иска отмяна на обжалваното решение. Претендира разноски за двете съдебни инстанции. Ответникът – кметът на Община Варна, с представен по делото писмен отговор и в открито съдебно заседание чрез адвокат Кънева, оспорва касационната жалба като неоснователна. Моли съда да потвърди обжалваното съдебно решение, както и да й присъди направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на жалбата. Счита, че не са налице релевираните касационни оплаквания за недопустимост на съдебното решение, както и за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон. Настоящият състав на Върховния административен съд, четвърто отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима като подадена от надлежна страна и в срока по чл. 211, ал. 1 от АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. В случая релевантни за преценката на законосъобразността на мълчаливия отказ на административния орган, както обосновано приел съда, са разпоредбите наЗа да постанови този резултат, съдът приел, че отказът е издаден от компетентен орган – кметът на общината, на когото ЗОС възлага провеждането на процедурите за принудително отчуждаване на частни имоти за общински нужди. Приел, че по делото не се установявало съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Отказът под формата на писмо, съдържал мотиви в достатъчен обем, за да бъде проведена съдебна проверка, поради което е законосъобразен. Обжалваното решение е правилно. В случая релевантни за преценката на законосъобразността на мълчаливия отказ на административния орган, както обосновано приел съда, са разпоредбите на Закона за общинската собственост /ЗОбС/. Редът и условията за принудително отчуждаване на частни имоти за общински нужди са уредени в чл. 21 и следващите от ЗОбС. Видно от данните по преписката, се установява, че пристройката е отчуждена и е определено парично обезщетение, което било изплатено. По делото са приложени две заповеди на кмета на Община Варна Заповед № 2741/27.07.2018 г. и Заповед № 288/22.01.2018 г., които не са били обжалвани и са влезли в сила. Заповед № 288/22.01.2018 г., в която пристройката е индивидуализирана със своя идентификатор 10135.2553.705. 3 и застроена площ от 14 кв. м, не е била оспорена по отношение на описаната площ, не е била оспорена и дадената й оценка за целите на равностойното парично обезщетение, поради което е станала стабилен административен акт и е породил правни последици. Видно от доказателствата по делото, предмет на оспорване е мълчалив отказ и последвалия го изричен отказ на кмета да издаде друга заповед за отчуждаване и за определяне на парично обезщетение, а не заповед за отчуждаване № 288/22.01.2018 г. Касаторът не е направил възражения по чл. 29, ал. 6 ЗОбС, че обезщетението не е било преведено в предвидения срок, за да иска отмяна на заповедта за отчуждаване. Обстоятелството, че собственикът не се е възползвал от това свое право, не е основание за предявяването на последващо искане за заплащане на обезщетението, нито за откриването на нова процедура по отчуждаване. При положение, че обезщетението не беше платено, имотът нямаше да се счита отчужден, така че собственикът не разполага с признато от закона право да търси доброволно или принудително изпълнение на заповедта за отчуждаване в частта за определеното обезщетение. Изграждането на предвидените с подробен устройствен план обекти е въпрос, поставен на преценката на компетентните общински органи, поради което собствениците, чиито имоти се засягат от предвижданията на плана, нямат правна възможност за въздействие с цел откриването на отчуждителни производства. Обезсилването на отчуждителната заповед не настъпва по силата на закона. При положение, че обезсилването на заповедта съгласно чл. 29, ал. 8 ЗОбС, е резултат от осъществяването на две нормативно предвидени условия, а и от гледна точка на правната сигурност, необходима е преценката на административен орган, която да бъде обективирана с издаването на писмен административен акт. Липсата на нормативно предвиждане в този смисъл сочи на непълнота на разпоредбата на чл. 29, ал. 8 ЗОбС, която следва да бъде преодоляна с прилагането на разпоредби, отнасящи се до подобни случаи (чл. 46, ал. 2 ЗНА). Такава е разпоредбата на чл. 29, ал. 6 ЗОбС, чието предвиждане се отличава от предвиждането на чл. 29, ал. 8 ЗОбС по това, че отмяната се извършва не служебно, а по искане на собственика. Неоснователни са възраженията на касатора, че имало вече постановен съдебен акт и следвало да се издаде искания административен акт. С решение № 1295 от 26.06.2019 г., постановено по адм. д. № 130/2019 г. на Административен съд -Варна, предмет на оспорване е било разпореждане от 22.10.2018 г. на директора на дирекция "ОСИСД", което било обявено за нищожно на основание чл. 25, ал. 1, във вр. с чл. 21, ал. 1 от ЗОС, поради липса на компетентност. По тези доводи и по мотивите, изложени от първоинстанционния съд, към които настоящата инстанция може да препрати, съгласно разпоредбата на чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК, обжалваното решение като правилно следва да бъде оставено в сила. Предвид изхода на спора и съдържанието на разпоредбите на чл. 143, ал. 1 от АПК, е неоснователно искането на касатора за присъждане на разноски за производството. Ответникът също е отправил искане за присъждане на разноски в размер на 100 лв., представляващи юрисконсултско възнаграждение. Поради това искането на кмета на Община Варна за присъждане на разноски следва да бъдат уважени. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. 1 от АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение,