Решение № 779 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2009 г.

Решение № 779 от 6.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1723/2009 г., I г. о., ГК, докладчик председателят Теодора Нинова Производство по чл. 290 ГПК. Обжалвано е въззивното решение на Софийския градски съд, II-Б отделение, постановено на 16.07.2009 г. по в. гр. дело № 3610/2006 г., с което е оставено в сила решение от 12.07.2006 г. по гр. дело № 2894/2005 г. по описа на Софийския районен съд, 48-ми състав за отхвърляне установителния иск за собственост, предявен по реда на чл. 97 от ГПК (отм.) от С. община (СО), ул. "М." № 33 срещу Държавата, гр. С., ул. "К. и М." № 17-19, чрез министъра на регионалното развитие и благоустройството, за признаване за установено, че СО е собственик на следния недвижим имот: терен от 12674 кв. м., находящ се в гр. С., ул. "Бр. М." № 112 - сградата на бившия "М. дом", представляващ УПИ II, кв. 80, м. ГГЦ-З. Б-15 по плана на гр. С., в който са построени сгради, представляващи единно тяло с централно, южно и западно крило, като централното крило е едноетажно, разположено на север по ул. "Бр. М.", със застроена площ от 378 кв. м. на първия етаж и 115.50 кв. м. на втория етаж; средноетажното крило е със застроена площ от 800.40 кв. м. и е разположено перпендикулярно на централното крило и северното крило е със застроена площ от 681.68 кв. м. Недоволен от въззивното решение е касаторът С. община, представлявана от главен юрисконсулт А. К. Г., който го обжалва в срока по чл. 283 ГПК като счита, че е неправилно и необосновано поради нарушение на материалния закон - чл. 281, т. 3 ГПК във връзка с приложението на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА относно процесния имот. Процесуалният представител поддържа касационната жалба. От Министъра на регионалното развитие и благоустройството като представител на Държавата е постъпил отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК със становище за неоснователност. Процесуалният представител главен юрисконсулт С. Й. Хр. - Д. поддържа оспорването и по съображения, изложени в писмена защита. Претендира за присъждане на юрисконсултско възнаграждение пред настоящата инстанция. Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение, разгледа касационната жалба с оглед наведените отменителни основания и като взе предвид доводите на страните и данните по делото, приема следното: За да потвърди решението на първоинстанционния съд въззивният съд е приел за неустановено предназначението на процесния имот към 17.09.1991 г., когато е влязъл в сила Закона за местното самоуправление и местната администрация (ЗМСМА), а ищецът/касатор/ не е доказал, че е обект от общинската инфраструктура с местно значение, предназначен за обслужване потребности на здравните нужди на живеещите в общината и не е с национално значение. Взето е предвид, че от констатациите на техническите експертизи към този момент имотът е отреден за "паметник на културата и озеленяване", а към постановяване на въззивното решение е отчетено, че сградите се ползват от Н. Ц. по хемат. и трансфиз, Ц. по кръводаряване, И. агенция по тр., които като институции имат национално, а не местно значение, освен това не е доказано, че имотът е с предназначение за трайно задоволяване на обществени потребности от общинско значение, за да намери приложение чл. 3, ал. 2, т. 2 ЗОС. Направен е извод, че с оглед разпоредбата на чл. 86 ЗС имотът не е придобит и по давност от С. община. С определение № 416 от 18.05.2010 г., постановено по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК във връзка с приложението на § 7, т. 6 ПЗР на ЗМСМА. Касационната жалба е редовна и допустима. Разгледана по същество е неоснователна. Решението на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно като при постановяването му е спазен материалния закон, съответства на действителното правно положение по спора и е обосновано. Съгласно чл. 188, ал. 1 ГПК (отм.) въззивният съд е обсъдил събраните по делото доказателства относно релевантните за спора факти като е направил свои преки, непосредствени изводи относно доказателствената им стойност, използвайки законосъобразните процесуални действия по разглеждане на делото, извършени от първата инстанция. Взето е предвид, че с установителният иск за собственост се съдържа искане за съдебно-потвърдително установяване срещу ответника, че ищецът действително притежава право на собственост върху процесния имот. В случая ищецът не е доказал и по положителен начин, че е придобил правото на собственост върху процесния имот. Съобразено е, че придобивната давност съгласно чл. 79 ЗС е сложен юридически факт, който включва действията на началното установяване на владението, т. е. на фактическото господство върху имота с намерението да се свои, по-нататъшното постоянно съществуване на така установеното фактическо владение и действията, чрез които постоянното упражняване на владението се осъществява, съответстващи на собствеността. Освен това фактическият състав на придобивната давност обхваща изтичането на определения от закона период от време, през който упражняването на фактическото господство върху имота да е продължило, което е установено с допустимите от закона средства при условията на пълно и главно доказване, а показанията на разпитаните свидетели са кредитирани с оглед предвиждането на чл. 136 ГПК (отм.). Взето е предвид, че съгласно чл. 86 ЗС /редакцията от 1951 г./ не може да се придобие по давност вещ, която е социалистическа собственост, а съгласно същата норма в редакцията от 1990 г. не може да се придобие по давност вещ, която е държавна или общинска собственост. Конституционните промени от 1990 г. прокламират наличието както на държавна, така и на общинска собственост. Това е възприето с Конституцията от 1991 г. Действително, разграничаване обаче на двата вида собственост се извърши с измененията на чл. 6 ЗС и § 6 и § 7 от ПрЗР на ЗМСМА, които точно определят кои обекти са общинска собственост. Част от разпоредбите имат действие само за в бъдеще, други посочват критерия, по който вещта-заварена държавна собственост, става притежание или не на общините. При тази правна уредба, ако спорния имот не е бил реституиран на други правни субекти, той би следвало по разграничителните критерии на цитираните правни норми, към датата на влизането им в сила да се считат държавни или общински. Във втория случай, ако е осъществен фактическия състав на чл. 2, ал. 3 ЗОС, законодателят го изключва изрично от обхвата на общинската собственост. Разпоредбата на чл. 2, ал. 3 ЗОС е отменена със ЗИД ЗОС /ДВ, бр. 101/2004 г./ и по общо правило отмяната на материалноправна норма действа занапред. Следователно, не може да се прекрати или отнеме възникнало вече материално право. Такова право е и абсолютното вещно право на собственост. Разпоредбата на § 7, ал. 2 /нов/ ЗМСМА е в редакция - ДВ, бр. 49/1995 г., а и разпоредбите по Закона за общинската собственост и Закона за държавната собственост са от 21 май 1996 г. -ДВ, бр. 44/1996 г. С тези разпоредби и с § 7, ал. 2 ЗМСМА не се преуреждат с обратна сила вече уредени правни последици от юридически факти, настъпили преди влизането им в сила. Нормата на § 7, ал. 2 от ПЗР на ЗМСМА съставлява изключение от правилото на алинея първа, но също като нея визира един и същи момент - влизането на ЗМСМА в сила. Само ако към този момент е налице една от алтернативно посочените в § 7, ал. 2 ЗМСМА предпоставки, общината не придобива право на собственост. Конститутивното действие на § 7, ал. 1 ПЗР на ЗМСМА - придобиване на собствеността от общината по силата на закона - настъпва само при липса на предвидените в хипотезата на ал. 2 юридически факт. В случая обаче, с оглед на доказателствата по делото, които са преценявани правилно, ищецът притежава собственически права, именно с оглед на условието, визирано в ал. 2 на § 7 ПрЗР ЗМСМА, поради което процесното недвижимо имущество не е преминало в собственост на общината. В този смисъл нормата на ал. 2 доизяснява правилото на § 7, ал. 1 от ПЗР на ЗМСМА, насочено към момента на влизане на закона в сила. Правото на искова защита е уредено от закона по начин, по който реализирането й следва да бъде съобразено с настъпването на конкретни юридически факти, обуславящи фактическия състав на нормата - правно квалифициращ правоотношението. Т. е. от този, който твърди, че е нарушено неговото субективно материално право се очаква и установяване на настъпването на тези юридически факти, съотносими към очертания от правната норма ред. Реализацията на исковата защита е обусловена както от установяване на посочените факти, така и от правилното насочване на претенцията, с оглед ангажиране на отговорността на този, който я носи при конкретните обстоятелства. Тежестта на доказване не е задължение да се представят доказателства. Въпросът за доказателствената тежест е въпрос за последиците от недоказването, а доказателствената тежест се състои в правото и задължението на съда да приеме за ненастъпила тази правна последица, чийто юридически факт не е доказан. Общото правило за разпределение на доказателствената тежест между страните гласи, че всяка страна носи доказателствената тежест относно тези факти, от които извлича изгодни за себе си правни последици, които именно за това претендира като настъпили - чл. 127 ГПК (отм.). За разпределението на доказателствената тежест е без всякакво значение каква процесуална роля заема страната, решаващо е каква правна последица страната претендира като настъпила, което следва непосредствено от материалноправните норми, а те сочат както правнорелевантните факти така и спрямо кои лица възникват техните правни последици. Следва да се съобрази, че правото на собственост върху имот преминава в патримониума на общината при отделяне на общинската собственост от държавната съгласно разпоредбата на § 7, т. 6 от ПЗР на ЗМСМА, според която с влизане в сила на закона преминават в собственост на общините обектите на общинската инфраструктура с местно значение, предназначени за административните потребности на общините, както и за здравно, образователно, културно, търговско, битово, спортно или комунално обслужване е изграден пи неизяснена фактическа обстановка. С преходната разпоредба на ЗМСМА са изброени обектите, по отношение на които настъпва трансформация на собствеността от държавна в общинска. Обявяването на част от сградата за паметник на културата с местно значение не влияе на собствеността, в който смисъл Р. № 5/1996 г. Представените две определения на Върховния касационен съд № 196 от 04.03.2009 г. по гр. дело № 2809/2008 г. на III гражданско отделение и № 385 от 08.05.2009 г. по гр. дело № 206/2009 г. на I гражданско отделение са постановени в производство по чл. 288 ГПК и не могат да се съобразят при липсата на депозирани решения (съгласно чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК) по чл. 290 ГПК по тях, относно твърдяната противоречива практика. Понеже не е допуснато нарушение, водещо до отмяна на основание чл. 293, ал. 2 ГПК касационната жалба следва да се остави без уважение, а решението на въззивния съд - потвърди. При този изход на спора и на основание чл. 78 ГПК на ответника по касация се присъждат разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на сумата 200 лева. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 ГПК Върховният касационен съд, състав на I гражданско отделение