Решение № 1324 от 12.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2328/2007 г.

Решение № 1324 от 12.01.2009 г. на ВКС по гр. д. № 2328/2007 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Ваня Атанасова Производството е по § 2, ал. 3 ГПК, вр. чл. 218а, ал. 1, б. "а" ГПК (отм). Р. С. С., в качеството му на Е. "Р", ф.д. № 9788/1990 г. на СГС, със седалище и адрес на управление гр. С., район "М", ж.к. "М", бл. 527, вх. 1, ет. 2 обжалва решение от 19.12.2006 г. по гр. д. № 61/2006 г. по описа на С. градски съд. Излага съображения за неправилност на решението - необоснованост и постановяването му в противоречие с чл. чл. 233, ал. 1 и 55, ал. 1 ЗЗД. Иска отмяната му и отхвърляне на предявения иск с правно основание чл. 233 ЗЗД, както и уважаване на насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Ответницата по касационната жалба Е. А. М., чрез пълномощника си адвокат П, изразява становище за правилност на решението и оставянето му в сила. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 218в, ал. 1 ГПК (отм.), отговаря на изискванията на чл. 218в, ал. 2 ГПК (отм.) и е допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като обсъди доводите на страните във връзка с изложените в жалбата срещу решението касационни основания и като извърши проверка на обжалваното решение, приема следното: С обжалваното решение от 19.12.2006 г. по гр. д. № 61/2006 г. по описа на С. градски съд е оставено в сила решение от 2005 г. по гр. д. № 566/2004 г. по описа на С. районен съд, с което Р. С. С., в качеството му на Е. "Р", е осъден, на основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД, да предаде на Е. А. М. получения въз основа на договор за наем от 1.12.1999 г. недвижим имот - 2/3 идеални части от празно дворно място, находящо се в гр. С., бул. "С" № 2* съставляващо имот пл. № 25 от кв. 40 по плана на гр. С., зона ГГЦ- З. В 15, с площ от 377 кв. м, при граници и съседи: бул. "С", А. П. М., П. Н., Х. Ф. и С. Н., а по скица: бул. "С", имот пл. № 26, имот пл. № 3 и имот пл. № 24 в същия квартал и е отхвърлен предявения от Р. С. С., в качеството му на Е. "Р" против Е. А. М. насрещен иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД, за сумата 6000 щ. д., платена без основание в периода 1.01.2001 г. - 1.04.2005 г. За да постанови този резултат, въззивният съд е приел от фактическа страна, че на 1.12.1999 г. страните са сключили договор за наем по силата на който ищцата предоставила на ответника за ползване 2/3 идеални части от процесния имот (празно дворно място), за срок от 3 години, при месечна наемна цена 100 лв, платима от 1 до 5 число на съответния месец, а за първата година - платима предсрочно. Договорили са, че при забава при плащането на наема повече от три месеца наемодателят има право да развали договора с едностранно изявление, както и, че договорът може да бъде прекратяван едностранно, преди изтичане на срока, с отправяне на двумесечно предизвестие. С анекси наемната цена била променяна - на 380 щ.д. месечен наем (с анекс № 1/21.11.00 г.), 450 щ.д. месечен наем (анекс № 3/12.12.2002 г.), на 13300 щ.д. - за цялата 2004 г.) двустранно подписана разписка от 5.12.2003 г./ Ответникът е заплатил целия дължим наем до края на 2003 г., като за 2004 г. платил 3500 щ. д. и 800 лв. и останали дължими 4900 щ.д., които страните постигнали съгласие да се изплатят в периода 1-10.03.2004 г. С нотариална покана, получена от ответника на 19.07.2004 г., ищцата-наемодател отправила 2-месечно предизвестие за прекратяване на договора. Въз основа на заключението на съдебно-техническата експертиза е прието, че процесният имот се ползвал като склад към търговски обект (магазин за теракот и фаянс) на ответника, находящ се в съседен имот. Върху процесния имот има изградени навесни складови помещения, метална барака и метален портал с катинар. От правна страна е прието, че искът по чл. 233 ЗЗД е основателен - на 20.09.2004 г., с изтичане срока на предизвестието, наемният договор е прекратен, поради което наемателят е длъжен на върне вещта. Относно насрещния иск е прието, че същият е неоснователен, тъй като дадените от едноличния търговец на ищцата суми са предоставени на основание сключения между страните договор за наем. Така постановеното решение на въззивния съд е валидно, допустимо и правилно. Фактическите констатации на съда съответстват напълно на събраните по делото доказателства, а правните изводи - на разпоредбите на чл. 233 и 55, ал. 1 ЗЗД. Страните са сключили валиден срочен наемен договор, трансформиран в такъв за неопределено време при условията на чл. 236 ЗЗД и прекратен с двумесечно предизвестие от страна на наемодателя, което поражда задължение за наемателя да върне наетата вещ. По делото е установено, че след прекратяване на договора наемателят е продължил да упражнява фактическа власт върху целия процесен имот, като 2/3 идеални части държи и ползва на основание процесния договор, а 1/3 идеална част на основание договор за наем, сключен с общината, поради което доводите на касатора за недоказване на посочения факт е неоснователен. Обстоятелството дали ищцата е собственик на постройките в имота е неотносимо към спора. Предмет на наемния договор е 2/3 идеални части от незастроената част от процесния имот ("празно дворно място") и това е и обектът, подлежащ на връщане след прекратяване действието на договора. Постройките (навесни складови помещения и метална барака) не са предмет нито на наемното правоотношение, нито на предявения иск с правно основание чл. 233, ал. 1 ЗЗД. Наличието им не освобождава наемателя след прекратяване на договора с ищцата да й върне фактическата власт върху 2/3 идеални части от незастроения терен. Правилно съдът е преценил, че не са налице предпоставките за уважаване на насрещния иск с правно основание чл. 55, ал. 1 ЗЗД. Претендираната със същия сума от 6000 щ. д. е дадена от Р. С. на Е. М. на основание валиден наемен договор и в изпълнение на произтичащо от същия за едноличния търговец задължение за плащане на наемна цена в уговорените срокове и размери, поради което не подлежи на връщане. Не са налице сочените в касационната жалба основания за отмяна на въззивното решение, поради което и на основание чл. 218ж, ал. 1 ГПК (отм.), същото ще следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на делото жалбоподателят ще следва да бъде осъден да заплати на ответницата по жалбата сумата 1200 лв. разноски за настоящата инстанция. По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение