Решение № 7652 от 20.6.2024 г. на ВАС по адм. д. № 4415/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на М. П., гражданин на Сърбия, чрез процесуален представител, срещу Решение 1388 от 01.03.2024 г., постановено по адм. дело 11815/2023 г. по описа на Административен съд София - град. Твърди се, че решението е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди се, че първоинстанционният съд не e обсъдил всички наведени оплаквания и доводи на жалбоподателя, който представил всички изискуеми по закона документи, в това число и нотариално заверена декларация от собственика на имота по посочения адрес за пребиваване. Не били налице доказателства за декларирани неверни данни. Иска се отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски. Ответникът Директор на дирекция Миграция при МВР, чрез упълномощен процесуален представител в съдебно заседание оспорва касационната жалба и моли да бъде отхвърлена като неоснователна и да бъде оставено в сила обжалваното решение. Претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Представителят на Върховна прокуратура дава становище за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, състав на трето отделение, като взе предвид становищата на страните и извърши проверка на решението на наведените касационни основания, съгласно разпоредбата на чл. 218, ал. 1 АПК и след служебна проверка за валидността, допустимостта и съответствието на решението с материалния закон по реда на чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, за която обжалваното решение е неблагоприятно и в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна по следните съображения: Производството пред първоинстанционният съд е образувано по жалба на М. П., гражданин на Сърбия срещу отказ на Директор на Дирекция Миграция МВР 5364р 28453/08.11.2023г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България. С оспореното съдебно решение жалбата на П. е оставена без уважение. При произнасянето си съдът е приел за установено, че жалбоподателят е подал на 10.07.2023 г. заявление по образец, за предоставяне на право на постоянно пребиваване на осн. чл.25, ал.1, т.1 от ЗЧРБ на основание български произход, към което са приложени изискуемите по чл.34, ал.1, чл.35 от ППЗЧРБ документи, като е представена и нотариално заверена декларация от собственика на имота в [населено място], [улица]В. К., че предоставя адрес за пребиваване на П. и неговия баща. При извършена проверка, служители на дирекция Миграция констатирали, че П. не е открит на адреса. Събрани са сведения от собственика на имота и неговата приятелка. Установено е, че бащата на жалбоподателя К. П. е със заявен идентичен адрес на пребиваване. Установено е, че чужденецът за периода 01.01.2023 г. до 21.02.2024 г. е влизал на територията на РБългария на дати 21.03.2023г., 13.05.2023г., 10.07.2023г., 20.07.2023г. за по няколко часа. При така установеното е формулиран извод за законосъобразност на постановения отказ. Акта бил издаден от компетентен орган и при липса на допуснати нарушения на приложимите материално и процесуално правни норми. Бил съобразен със събраните в хода на административното производство данни за невярно деклариране за изпълнение от страна на молителя на изискуемите по закон изисквания за предоставяне на право на постоянно пребиваване на територията на Р България. Решението е правилно. При съобразяване със събраните и проверени в хода на съдебното дирене доказателства, съдът е достигнал до правилен и основан извод за неоснователност на депозираната пред него жалба. Правилно е установено, че отказа за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България, е постановен на основание чл. 26, ал. 1 във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23 от Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), като основанията за това са, че М. П. е представил документ с невярно съдържание и е декларирал неверни данни. В хода на извършените съобразно разписаните от законодателя правомощия от административния орган проверки е установено, че нотариално заверената декларация за предоставяне на адрес на пребиваване на сръбския гражданин е съставена единствено с цел заобикаляне нормите, регламентиращи режима на чужденците в Република България и получаване на разрешение за пребиваване. Собственикът на имота в [населено място], [улица] заявил, че познава лицата /П. и баща му/ от много време, но в същото време казва, че не знае името на сина на К.. В същото време свидетелства, че от две години отсядали на този адрес, но от справка за пътуване на чужд гражданин изготвена от Дирекция Миграция става ясно, че М. П. за периода 01.01.2023 г. до 21.02.2024 г. е влизал на територията на РБългария на дати 21.03.2023г., 13.05.2023г., 10.07.2023г., 20.07.2023г. за по няколко часа - 13.05.2023г., когато е изготвена декларацията от собственика на имота и 10.07.2023 г., когато е подадено заявлението за предоставяне на право на постоянно пребиваване. Докладната записка има характер на официален удостоверителен документ по смисъла на чл. 179, ал. 1 ГПК, като при липса на оспорване по реда на чл. 193 ГПК, се ползва с материална доказателствена сила досежно отразените в него обстоятелства. Неоснователно е възражението на процесуалния представител на касатора, че административният орган бърка производствата по предоставяне на право на постоянно пребиваване и получаване на дългосрочно пребиваване и че в законна не е разписано изискване лицето да пребивава постоянно да адреса, който е посочил в заявлението си до дирекция Миграция при МВР, поради което обстоятелство жалбоподателят не е декларирал никакво невярно обстоятелство. Това, че чужденецът формално е представил всички изискуеми документи, вкл. доказателства за осигурено жилище, не означава че не е декларирал неверни данни, свързани с пребиваването му на адреса на това жилище. Действително ЗЧРБ и ППЗЧРБ не съдържат изискване чужденецът да пребивава определен период от време без прекъсване на адреса, посочен в заявлението му, на който има осигурено жилище, но е необходимо да се установи, че към момента на получаване на разрешението има реалната възможност и годно правно основание да обитава жилището, за което представя доказателства. В случая е установено само формалното изпълнение на посоченото изискване, тъй като заявителят не само че не е пребивавал в жилището, но не е пребивавал и на територията на Република България. Изложеното обосновава извод, че чужденецът не пребивава и не е имал намерение да пребивава на посочения със заявлението адрес в страната. Изискването за осигурен адрес не е просто формалност, поради което органите на ответната страна извършват съответните проверки и справки. С оглед на горното, настоящият състав преценява като правилни изводите на административния орган, че е налице хипотезата на чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ, а именно - че чужденецът е заявил неверни данни, че има осигурено жилище. Данните по делото действително сочат на извод, че представената декларация за осигуряване на жилище и адрес в Република България цели чужденецът да получи право на постоянно пребиваване в страната, като формално отговори на всички изисквания за представяне на документи в тази насока, предвидени в чл. 34, ал. 1, т. 1, 2 и 5 във връзка с чл. 11, ал. 5 ППЗЧРБ. Декларацията за осигурено жилище, която е частен документ няма материална доказателствена сила. Законът не предвижда изявленията, които са материализирани в частен документ, да имат задължително обвързващо за съда действие. Съдържанието им се преценява от съда по вътрешно убеждение, във връзка с останалите обстоятелства по делото съгласно принципа на чл. 12 ГПК. Изводите на първоинстанционния съд за законосъобразност на постановения отказ на Директор на Дирекция Миграция МВР 5364р 28453/08.11.2023г. за предоставяне на право на постоянно пребиваване в Република България са напълно обосновани и подкрепени от събраните доказателства. Правилно е съобразено от първоинстанционният съдебен състав, че по силата на чл. 26, ал. 1 от ЗЧРБ се отказва издаване на разрешение за пребиваване в случаите по чл. 10, ал. 1, т. 23 ЗЧРБ, предвиждащ отказ за издаване на виза или влизане в страната на чужденец, който е представил документ с невярно съдържание или е декларирал неверни данни. Предвид описаното настоящият състав на Върховния административен съд приема, че за директора на дирекция Миграция са били налице материалноправните предпоставки по чл. 26, ал. 1, във връзка с чл. 10, ал. 1, т. 23, предложение второ ЗЧРБ за постановяване на отказ. Като е достигнал до същия извод, административният съд е постановил правилен съдебен акт, който следва да бъде оставен в сила. С оглед изхода на спора в полза на ответника следва да бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв., определено съгласно чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо от АПК, Върховният административен съд, трето отделение,