Решение № 15434 от 15.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 9135/2009 г.

Решение № 15434 от 15.12.2009 г. на ВАС по адм. д. № 9135/2009 г., I о., докладчик председателят Виолета Ковачева Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Варна, при ЦУ на НАП, срещу решение № 218 от 24.03.2009 г., постановено по адм. дело № 377 по описа за 2007 г. на Варненския окръжен съд - административно отделение, с което е отменен ДРА № 756 от 21.06.2002 г., издаден от данъчния орган при ТДД - гр. Шумен, потвърден с решение № 924 от 20.09.2002 г. на директора на РДД - гр. Варна, поправен с решение № 924-А от 9.12.2005 г. на директора на РДД - гр. Варна. По делото са образувани и частни жалби от директора на Дирекция "ОУИ" - гр. Варна, и от Йордан Стоилов в качеството му на ЕТ "Йолиади-Йордан Стоилов" - гр. Шумен, против определение № 111 от 13.05.2009 г., постановено по същото дело, с което съдът на основание чл. 192, ал. 4 ГПК (отм.) се е произнесъл в частта за разноските, като е осъдил Дирекция "ОУИ" при ЦУ на НАП - гр. Варна, да заплати на Йордан Илиев Стоилов разноски по делото в размер на 1750 лева. В касационната жалба по същество са изложени оплаквания за неправилност на решението поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и нарушения на материалния закон, представляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора решението на Варненския окръжен съд е недопустимо, тъй като съдът се е произнесъл по недопустима жалба, която е просрочена. В условията на евентуалност се поддържа неправилност на решението поради нарушения на материалния закон. Моли съда да обезсили постановеното решение или да отхвърли жалбата срещу издадения ДРА, както и да се отмени определението за присъдените разноски и да му се присъди юрисконсултско възнаграждение. С частната си жалба Йордан Стоилов претендира допълнителни разноски от 2400 лв. по договор за правна защита и съдействие. Ответникът по касационната жалба - ЕТ "Йолиади-Йордан Стоилов", оспорва касационната жалба като неоснователна. Оспорва и частната жалба. Прокурорът от Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност както на касационната жалба, така и на подадените частни жалба срещу определението, като счита, че решението и определението са правилни и следва да се оставят в сила. Върховният административен съд, след като прецени допустимостта на жалбите и посочените в тях касационни основания и предвид доказателствата по делото, приема за установено следното: Касационната жалба, както и частните жалби са подадени от надлежни страни в законоустановените срокове и са процесуално допустими. Разгледани по същество, са неоснователни по следните съображения: С обжалваното решение Варненският окръжен съд е отменил изцяло ДРА № 756 от 21.06.2002 г., издаден от данъчния орган при ТДД - гр. Шумен, потвърден с решение № 924 от 20.09.2002 г. на директора на РДД - гр. Варна, поправен с решение № 924-А от 9.12.2005 г. на директора на РДД - гр. Варна. С последния на ревизираното лице е бил определен ДДС за внасяне в общ размер на 26 981, 30 лв. за данъчния период 01.10-31.12.1997 г. и за периода м. 09 и 10.1998 г. Съдът е приел, че основанието за отказ е това по чл. 24, ал. 2, т. 2 и 6 от ЗДДС (отм.), действащ за процесните периоди 1997 и 1998 г., като е посочил, че липсва спор за наличие на останалите предпоставки за признаване на правото на данъчен кредит. Съдът е посочил, че неправилно за периода 1997 г. данъчният орган, след като е приел, че са налице всички основания по чл. 24 ЗДДС (отм.) за признаване на правото на данъчен кредит, е преценявал фактурите от гледна точка на разпоредбата на чл. 37, ал. 4 ЗДДС (отм.). За периода 1998 г. е приел, че за липсващия реквизит "място на съставянето на документа" важат изискванията, че за такова следва да се счита седалището на доставчика. Посочено е също в решението и това, че данъчната фактура представлява частен свидетелстващ документ, удостоверяващ облагаемо данъчно събитие и начислен данък, в което се изразява материалната й доказателствена сила. В случаите, когато е установено, че е извършена доставка между стопански субекти, регистрирани по ЗДДС, както и че данъкът е начислен съобразно изискванията на ЗДДС от доставчика и данъчната фактура съдържа необходимата информация, липсата на някои от реквизитите по чл. 8, ал. 1 ЗСч (отм.) не е основание на получателя по доставката да не се признава правото на данъчен кредит. По тези съображения съдът е отменил обжалвания пред него ДРА. Касационният състав на съда намира, че обжалваното решение е правилно. Същото е постановено при изяснена фактическа обстановка след обсъждане на събраните по делото доказателства и доводите на страните, в резултат на което са направени обосновани и правилни изводи, като съдът е съобразил и практиката на Върховния административен съд по подобни казуси и тълкувателно решение № 5 от 14.07.2004 г. на Върховния административен съд по дело № ТР-7 от 2004 г. на ОС на съдиите, където е посочено, че за целите на данъчното облагане по ЗДДС при преценката за съдържащите се във фактурата реквизити винаги трябва да се изхожда от обстоятелството има ли достатъчно данни за осъществена стопанска операция от регистрирани по ЗДДС данъчни субекти и начислен данък. Това означава, че реквизитите на фактурата не следва да се възприемат изолирано от останалите предпоставки, при наличието на които се признава правото на приспадане на данъчен кредит. В случаите, когато е установено, че е извършена доставка между стопански субекти, регистрирани по ЗДДС, както и че данъкът е начислен съобразно изискванията на закона и данъчната фактура съдържа тази необходима информация, липсата на някои от реквизитите по чл. 8, ал. 1 от ЗСч (отм.) не е основание на получателя по доставката да не се признава правото на данъчен кредит. Затова преценката на реквизитите по чл. 8, ал. 1 от ЗСч (отм.) трябва да се извършва заедно с предпоставките на закона за признаване на правото на данъчен кредит и с тези по чл. 5, т. 4, 5 и 11 от ЗСч (отм.) във връзка с § 4а, ал. 4, 5 и 7 от ДР на ЗСч (отм.) - предимство на съдържанието пред формата, вярно и честно представяне и документална обоснованост. Само липсата на тези реквизити по чл. 8, ал. 1 от ЗСч (отм.) в данъчната фактура, които носят информация за регистрирани по ЗДДС лица и възникнало облагаемо данъчно събитие и начислен данък, е предпоставка да бъде отказано право на данъчен кредит, какъвто не е настоящият случай. Както Върховният административен съд в много свои решения е приемал, че само липсата на реквизита" място на съставяне на документа" не е основание да се откаже правото на данъчен кредит. Освен това, видно от фактурите, в случая е посочено и основанието на стопанската операция. Ето защо, като е стигнал до извода, че с обжалвания ДРА неправилно е отказано право на данъчен кредит единствено на това основание - липсата на посочените реквизити, съдът е постановил правилно решение, което следва да се остави в сила. Неоснователно е възражението, че съдът се е произнесъл по недопустима жалба. Съдът правилно е приел, че въпросът за допустимостта на жалбата е бил обект на отменителното решение на Върховния административен съд, постановено по адм. дело № 10739 от 2006 г., който е върнал делото за ново разглеждане с изрични указания съдът да се произнесе по съществото на спора. Неоснователни са и двете частни жалби, свързани с постановеното определение за разноски № 111 от 13.05.2009 г. Съдът правилно с оглед изхода на спора е определил размера на разноските, изразяващи се във внесена ДТ и адвокатски хонорар от 1700 лева. Този размер е съобразен с цената на иска и неоснователно е твърдението в частната жалба на директора на ДОУИ, че няма данни този размер да е реално внесен. Изрично е отбелязано в адвокатското пълномощно, че сумата е внесена. Що се отнася до частната жалба на ревизирания субект, свързана с размера на присъдените разноски, съдът счита същата за неоснователна, тъй като вторият договор за правна защита и съдействие № 0031746 е неясен и непълен и не може да се разбере каква точно е сумата и коя е датата на пълномощното. Следва обаче да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция, които с оглед разпоредбата на чл. 161, ал. 2 ДОПК и Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения съдът определя размер на 989, 60 лева. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 1 и 2 от АПК, Върховният административен съд - I отделение,