Решение № 10358 от 27.10.2025 г. на ВАС по адм. д. № 5711/2025 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 26, ал. 5 от Закона за гарантираните вземания на работниците и служителите при несъстоятелност на работодателя (ЗГВРСНР). Образувано е по касационна жалба на директора на фонд "Гарантирани вземания на работниците и служителите" ("ГВРС"), действащ чрез процесуалния представител гл. юрисконсулт Бабурска, срещу решение 10106 от 24.03.2025 г., постановено по административно дело 12277/2024 г. по описа на Административен съд София-град (АССГ), с което е отменено разпореждане 4506-40-90/26.11.2024г. на директора на Фонд "ГВРС" при ТП на НОИ - София; преписката по заявление-декларация от Л. С. Н. за отпускане на гарантирано вземане е изпратена на директора на Фонд "ГВРС" при ТП на НОИ - София за ново произнасяне и Фонд "ГВРС" е осъден да заплати на Л. С. Н. сумата 1510 лева за съдебно-деловодни разноски. В жалбата са изложени оплаквания за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост касационни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Според касатора изводите на съда са направени при съществени грешки при установяване на фактическата обстановка и в разрез с приетите доказателства. Направено е искане за отмяната на решението и решаване на спора по същество, като се отхвърли жалбата на Л. С. Н. срещу разпореждане 4506-40-90/26.11.2024г. на директора на Фонд "ГВРС". Възведена е претенция за присъждане на заплатената държавна такса за касационно обжалване, както и на юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции. Направено е евентуално възражение по смисъла на чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК) за прекомерност на претендирани разноски от другата страна. Ответницата Л. С. Н. от гр. София чрез пълномощника адв. Тенев моли касационната жалба да бъде отхвърлена като неоснователна, а обжалваното с нея решение да се остави в сила като правилно. Претендира присъждане на направените разноски пред касационната инстанция. Прокурорът от Върховна касационна прокуратура дава заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба. Предлага на решението на първоинстанционния съд да бъде оставено в сила. Върховният административен съд (ВАС), шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. Като провери решението съобразно изискванията на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира жалбата за неоснователна. Предмет на съдебен контрол в производството пред Административен съд София-град е разпореждане 4506-40-90/26.11.2024г. на директора на Фонд "ГВРС" при ТП на НОИ - София, с което на основание 3 във връзка с чл. 3 и чл.2, ал.1 и ал.3 от ЗГВРСНР е отказано изплащанена гарантирано вземане на Л. С. Н.. Административно производство е образувано във връзка със заявление-декларация за отпускане на гарантирано вземане поради несъстоятелност на работодателя, подадено от Н. на 15.07.2024г до директора на ТП на НОИ-София град. Заявителката е декларирала обстоятелства, свързани с работата, която е осъществявала в ЕП и ИК ЕООД, ЕИК203862990 на длъжност юрисконсулт по трудов договор, сключен на 04.09.2019г. и прекратен на 12.07.2024г със заповед 7/11.07.2024г. По делото служебно е установено, че съдебното решение за откриване производството по несъстоятелност на работодателя е вписано в ТР на 11.07.2024г. По преписката е приложен констативен протокол КГ-5-21-01749627/31.10.2024г., в който за жалбоподателката е посочено, че е била във временна нетрудоспособност за периода 25.03.2023г. до 11.07.2024г. вкл. и е получавала обезщетения по реда на чл.53 от КСО и по чл.50, ал.6 от КСО. Отразено е също, че проверката не е установила лица , за които възниква право на гарантирани вземания, тъй като от осигурителя са изплатени трудови възнаграждения и парични обезщетения по декларирани от лицата сметки. Работодателят е представил декларация от 09.10.2024г, че на всички работници и служители са изплатени трудовите възнаграждения За да уважи отмени обжалваното разпореждане, първоинстанционният съд е обосновал, че то е издадено при допуснати съществени процесуални нарушения. Изложил е съображения, че органът не е спазил задължителната процедура по Наредбата за реда и начина на информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя, което е довело до издаване на административен акт в противоречие с изискването на чл. 35 от АПК, и че органът е допуснал неизпълнение на задълженията си по чл. 9 и чл. 36 от АПК. Поради това е отменил оспорения пред него акт и е върнал преписката на компетентния орган за ново произнасяне с конкретни указания. Решението е валидно, допустимо и правилно. Решаващият съд надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал релевантните за спора факти и обстоятелства, правнозначимите доводи и възражения на страните, като е проверил законосъобразността на оспорения административен акт съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168 от АПК на всички основания по чл. 146 от АПК. Решението му е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила и правилно тълкуване и прилагане на приложимия материален закон, в съответствие с доказателствата по делото и относимата към тях нормативна уредба. Касационната инстанция споделя мотивите на АССГ, с които са обосновани изводите му, поради което и на основание чл. 221, ал. 2, изр. 2 от АПК препраща към тях. Възраженията на касатора са неоснователни. Съгласно чл. 22, ал. 1 от ЗГВРСНР гарантираните вземания на работниците и служителите по чл. 4, ал. 1 са в размер на последните 6 начислени, но неизплатени месечни трудови възнаграждения и парични обезщетения през последните 36 календарни месеца, предхождащи месеца, в който е вписано решението по чл. 6. Действително е допусната техническа грешка при изписване датата на прекратяване на трудовото правоотношение на Л. Н. с ЕП и ИК ЕООД 11.07.2024г вместо 12.07.2024г, която обаче не води до порок на решението. Съдът изобщо не е коментирал датата 11.07.2024г при обосноваване на правните си изводи, които касаят само формалната незаконосъобразност на оспореното разпореждане. Правилен е изводът на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на административния акт поради нарушение на чл. 35 от АПК. Не са изяснени всички факти, относими към реализиране правото на гарантирано вземане от Л. Н.. Актът е издаден без да са спазени в административното производство изискванията на чл. 9 и чл. 5 от Наредба за реда и начина за информиране на работниците и служителите и за отпускане и изплащане на гарантираните вземания при несъстоятелност на работодателя. по чл.3 от Наредбата. Нарушен е и чл. 3 от ЗГВРСНР, тъй като не е проверено за наличие на начислени, но неизплатени парични обезщетения на Н. за неизползван платен годишен отпуск и за неспазено предизвестие за прекратяване на трудовия договор. В случая към съставения констативен протокол КГ-5-21-01749627/31.10.2024г. не са приложени изискуемите справки, а декларацията на работодателя не включва изявление за дължими/недължими парични обезщетения. В административната преписка липсват цитираните в протокола приложения към декларацията. Органът не се позовава на извлечения от счетоводната документация на дружеството в несъстоятелност, нито представя такива по делото, от които да е видно, че проверката е извършена в пълнота. Нарушено е и правото на заявителката да се запознае с документите и информацията, служещи за определяне на дължимото й гарантирано вземане от фонда, рефлектирало пряко върху възможността й да се защити срещу неправилно установени обстоятелства. Посочените пороци са достатъчни да обосноват правилността на преценката на Административен съд София-град за процесуална незаконосъобразност на оспорения пред него акт. По тези съображения, като е отменил разпореждането и е изпратил преписката на административния орган за ново решаване на въпроса по същество, първоинстанционният съд е постановил правилно решение. За него не се установяват сочените касационни основания за отмяна, поради което следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода на спора не следва да бъде уважена претенцията на касатора за присъждане на направените деловодни разноски и на юрисконсултско възнаграждение за осъщественото по делото процесуално представителство. Своевременно заявеното искане от ответницата Л. Н. за присъждане на направените разноски е основателно само за касационното производство, тъй като за първата е налице произнасяне от решаващия съд. На основание чл.228 във връзка с чл. 143, ал. 3 от АПК Националният осигурителен институт (юридическото лице, в структурата на което е административният орган) следва да бъде осъден да й заплати адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лева при уважаване на възражението за прекомерност на претендираната сума от 1500лв с оглед действителната фактическа и правна сложност на делото, извършените процесуални действия от пълномощника и предвид критериите на чл. 36, ал. 2, изр. 2 от Закона за адвокатурата. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, изречение първо, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение