Решение № 7888 от 15.7.2025 г. на ВАС по адм. д. № 11243/2024 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административно-процесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба от Р. Б. М. против решение 2107 от 27.06.2024 г., постановено по адм. дело 949/2022 г. на Административен съд - Благоевград. В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на съдебното решение като постановено при съществени нарушения на съдебнопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон - касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 АПК. Претендира отмяна на съдебното решение и връщане на делото за ново разглеждане от друг състав на съда. В заявление от 20.02.2025г. е направено искане за отправяне преюдициално запитване до СЕС с посочени въпроси. Ответникът Върховен административен съд на Република България, чрез процесуален представител юрк. В. Христова, в представен по делото писмен отговор оспорва касационната жалба. С доводи за правилност на оспореното решение иска да бъде оставено в сила. Претендира сторените разноски, съгласно списък. В писмено становище от 05.03.2025г. намира искането за отправяне на преюдициално запитване за неоснователно. Ответникът - Административен съд - Перник не представя отговор и не изразява становище по касационната жалба. Ответникът - Административен съд София - област не представя отговор и не изразява становище по касационната жалба. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано, писмено заключение за неоснователност на касационната жалба и неоснователност на искането за отправяне на преюдициално запитване до СЕС. Върховният административен съд, пето отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима. Същата е подадена от надлежна страна, в срока по чл.211, ал.1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, който е неблагоприятен за нея. Разгледана по същество, касационната жалба е основателна. Производството пред Административен съд Благоевград е образувано по искова молба от Р. Б. М., против Върховен административен съд, Административен съд - Перник и Административен съд София - област, с посочено в исковата молба правно основание: принципът на отговорността на държавите - членки за нарушения на правото на Съюза. Искът от правна страна се обосновава с допуснато достатъчно съществено нарушение на чл. 47, ал. 2 от ХОПЕС от страна на всички ответници. Според ищцата фактическите основания, обосновали исковата претенция най-общо се изразяват в неправомерно поведение на съдебните състави, постановили съдебни актове срещу решения на Комисия за защита от дискриминация при неспазване и нарушаване на чл.47 от Хартата на основните права на ЕС с оглед постоянната практика на СЕС при прилагане на принципа на недискриминация и неправилно прилагане на чл.9 от ЗЗДискр. в противоречие с практиката на СЕС по отношение правилата за доказване . По отношение Върховен административен съд се твърди нарушение в резултат неизпълнение на задължението да отправи преюдициално запитване до СЕС на основание чл.267 ДФЕС, с оглед предмета на спора, касаещ принципа на недискриминация при реализирането на ПРСР 2007 -2013г., представляващи част от общностната политика на Съюза. В исковата молба се претендира обезщетение за неимуществени вреди от крайните съдебни актове на ответниците, изразяващи се в загуба на доверието в съдебната система, заради липсата на справедливо правосъдие от независим и безпристрастен съд: психологическо увреждане - нерви, стрес, загуба на енергия и време с цена на иска 90 000 лева , дължима от тримата ответници. С обжалваното в касационното производство съдебно решение АС - Благоевград е отхвърлил исковата молба за присъждане претендираното обезщетение. За да постанови този правен резултат първоинстанционния съд е приел, че фактическият състав на обективната отговорност на държавата за нарушаване правото на ЕС включва три задължителни предпоставки, които трябва да са налице кумулативно, за да бъде уважена исковата претенция: 1) предмет на нарушената правна норма на Съюза да е предоставянето на права на частноправните субекти; 2) нарушението на тази норма да е достатъчно съществено и 3) да съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда (Решение на СЕС (голям състав) от 26 януари 2010 година по дело C-118/08, т. 29 и т. 30 от решението). Във връзка с изследване на горните предпоставки, съдът е приел, че е налице първата от тях за уважаване на исковата претенция. Счел е за доказано, че от страна на ищцата се сочат като нарушени правни норми на Съюза, които й предоставят права като гражданин на Общността. За такава е възприел разпоредбата на чл.47, ал.1 и ал.2 от ХОПЕС гарантираща правото на ефективни правни средства за защита и на справедлив съдебен процес, както и разпоредбата на чл.19, пар.1 ДЕС, която изисква националните съдилища да гарантират ефективното прилагане на законодателството на ЕС в държавите - членки, най - вече като осигуряват ефективна съдебна защита на правата на отделни лица. Относно наличието на втората кумулативно изискуема предпоставка - достатъчно съществено нарушение на правото на Съюза, съдът е изложил мотиви, че в посочените в исковата молба съдебни решения, не е било допуснато съществено нарушение на правото на СЕС във вр. с чл.9 ЗЗДискр. С решенията по адм. дело 10222/2016г. и адм. дело 11326/2017г. по описа на ВАС не е разрешен спора по същество, а делата са върнати за ново разглеждане от първоинстанционните съдилища, следователно съдебните актове не преграждат по - нататъшното развитие на делото, респ. не възпрепятстват възможността за произнасяне по същество на спора, поради което не е допуснато неосигуряване достъп до съд, респ. на ефективни правни средства за защита. По отношение на производството по адм. дело 7985/2017г. по описа на ВАС, съдът е приел, че правото на ищцата е реализирано в пълен обем - делото е разгледано, като има постановен акт по съществото на спора. Относно адм. дело 261/2018г. на АС - Перник и адм. дело 917/2019г. на АССО, съдът е счел, че правото на ищцата е реализирано в пълен обем - делата са разгледани като има постановени съдебни актове по същество на спора. Постановените съдебни решения не са обжалвани от ищцата, следователно ги е възприела като правилни. В тази връзка административния съд е заключил, че съдебните актове на ВАС, АС - Перник и АССО не са в противоречие с общностното право и са съобразени с практиката на СЕС. Направил е крайни изводи, че твърдяното съществено нарушение на основни принципи на общностното право не се установява по отношение на посочените ответници. В допълнение на изложеното съдът е посочил, че събраните в производството доказателства не обосновават наличието на останалите две предпоставки, определящи възникването на деликтната отговорност на ответниците ВАС, АС - Перник и АССО, а именно наличието на вредоносен резултат в посочената форма и размер, както и наличието на причинно-следствена връзка между тези вреди и соченото да е извършено от всеки от ответниците противоправно поведение. Съдебното решение е неправилно, поради допуснати от страна на първоинстанционния съд съществени нарушения на съдопроизводствените правила, които са довели до ограничаване състезателното начало в производството по делото, като са засегнали основни процесуални права, както на ответниците в производството, които не са били наясно с предмета на спора, така и на ищцата, която също е не е поличула отговор от съдебния състав за правната квалификация на иска, респ. за обстоятелствата, подлежащи на доказване по съответния иск, а в тази връзка и за тежестта на доказване. За да бъде допустим за разглеждане искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за настъпили вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени болки страдания, негативни емоции, увреждане на здравето/, които ищецът твърди да е претърпял вследствие противоправна дейност на ответника, а последният съобразно императивните изисквания на ЗОДОВ, следва да бъде задължително юридическо лице, съгласно повелята на чл.205, ал.1 АПК. Посочването на правната квалификация на иска не е част от задължителното съдържание на исковата молба, уредено в разпоредбата на чл.127 ГПК, вр. чл.204, ал.5 АПК. Задължението да квалифицира исковата претенция е на съда на основание разпоредбата на чл.146, ал.1, т.2 ГПК, вр. чл.144 АПК. Т.е. тази правна квалификация следва да бъде направена пред страните в първото по делото заседание, като е възможно същият елемент да бъде включен и в проектодоклада по делото, представен на страните с разпореждането за насрочване на делото. При проверка за спазване на горните разпоредби в производството по адм. дело 949/2022г. по описа на Административен съд - Благоевград се установява, че нито в разпореждането за насрочване на делото в открито съдебно заседание, нито в доклада, извършен от съдебния състав в първото по делото заседание е налице надлежно извършена правна квалификация на предявения иск. В първото проведено съдебно заседание по делото на 13.04.2023г., след направения доклад по делото, ищцата изрично е поискала на основание чл.146 ГПК във вр. с чл.144 от АПК, освен да определи правната квалификация на иска й, съдът да посочи кои обстоятелства се признават и кои обстоятелства не се нуждаят от доказване: по ал.1, т.5 на чл.146 ГПК, кои от посочените в т. 1 от доклада правнорелевантни факти, подлежат на доказване или опровергаване от ищеца и кои от тях подлежат на доказване или опровергаване от ответника и по ал. 2 за кои факти страните не сочат доказателства. След съвещание по така направените искания, съдът с определение е постановил, че разпоредбата на чл.146 ГПК е неприложима в настоящото производство, искът се разглежда по реда на АПК, съгласно чл.2в, ал.1 ЗОДОВ. С определението съдът не е дал отговор на поставените от ищцата въпроси, като освен, че не е дал правна квалификация на правата, претендирани от нея, изобщо не е разпределил доказателствената тежест между страните, относно подлежащите на доказване факти. Основателно е наведеното в касационната жалба оплакване, че съдът с неспазване на горните разпоредби е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Правната квалификация на спора определя предмета на доказване, тежестта на доказване, възможността за позоваване на редица институти като погасителна давност, право на прихващане и на други перемпторни и дилаторни възражения. Тя е съществено процесуално действие от гледна точка на всеки от участниците в производството и ограничава както правото на защита на ответниците, така и възможността за пълноправно участие на ищеца в съответното производство. Без да е извършена надлежна правна квалификация на иска и да са дадени указания на страните, съобразно същата е допуснато неотстранимо в настоящата фаза на производството процесуално нарушение, което представлява самостоятелно основание за отмяна на оспорения съдебен акт. Макар да не е квалифицирал иска по надлежния ред, в мотивната част на съдебното решение първоинстанционният съд е разгледал спора при преценка на предпоставките на разпоредбата на чл. 2в, ал.1 ЗОДОВ, което е недопустимо да бъде за сторено за пръв път в крайния съдебен акт, тъй като води до процесуална изненада за всички или за част от страните в производството, която докладът в първото по делото заседание цели да преодолее с оглед гарантиране равенство на страните в състезателния процес. На следващо място, следва да бъде отчетено и обстоятелството, че за да бъде разгледан искът за обезщетение за вреди по реда на ЗОДОВ, той следва да бъде основан на твърдения за вреди /имуществени - загуби или пропуснати ползи и/или неимуществени вреди болки страдания, негативни емоции, увреждане на здравето/, причинени от конкретни действия, бездействия или актове. Това са термини, характеризиращи се с по-висока степен на индивидуализация от по-общото понятие дейност. Както самата разпоредба на чл.1, ал.1 гласи тези актове, действия и бездействия следва да изхождат от административната дейност, т.е. да са нейни елементи. За разлика от това, отговорността на съдилищата според разпоредбата на чл.2в , ал.1 АПК може да се сочи като резултат на правораздавателната дейност, а не само от конкретен съдебен акт, процесуално действие или бездействие, която дейност обаче също следва да бъде достатъчно добре индивидуализирана, тъй като конкретния характер на отговорността изначално е нейн съществен елемент. Всеки следва да знае за какво бива държан отговорен. Т.е. конкретиката е важна за индивидуализацията на предмета на спора. Това обстоятелство е съществено, на първо място за извършване проверка на допустимостта на исковата претенция. Без точна индивидуализация на противоправните действия не би могло да бъде установено дали се касае например за писмен акт с правно значение, в който случай се изисква отмяната му или поне срочното му и паралелно на иска за обезвреда атакуване, или се касае за физическо действие, респ. бездействие. От своя страна всяко правнорелевантно действие/бездействие се индивидуализира със своя автор, времето на осъществяването му, респ. неговата продължителност, място на осъществяването му. Също така действието следва да бъде надлежно охарактеризирано с други възможни индивидуализиращи го белези, в случай че такива са налице. Недопустимо е да се твърди най-общо, че цялата дейност на дадена администрация, респ. на дадено съдилище като съвкупност от действия, бездействия и правнорелевантни актове е незаконосъобразна и в този смисъл е причинила процесната вреда. Подобно твърдение сочи на нередовност на исковата молба, тъй като възпрепятства ответника от възможността да оспорва изискуемата от закона пряка-причинноследствена връзка между конкретен акт и претендирания да е причинен от него вредоносен резултат. Като не е изискал отстраняване на тези нередовности в исковата молба, първоинстанционният съд е ограничил както правото на пълноправно участие на ищеца в съответното исково производство, така и правото на защита на посочените ответници. По тази причина, така констатираните дефекти се явяват отделно и самостоятелно основание за отмяна на постановеното решение. На следващо мястo, както правилно е отбелязал това първоинстанционният съд, увредените частноправни субекти имат право на обезщетение при наличието на три кумулативни условия: когато нарушената правна норма има за предмет предоставянето на права на частноправните субекти, нарушението на нормата е достатъчно съществено и съществува пряка причинно-следствена връзка между нарушението и претърпяната от частноправните субекти вреда. Тежестта на доказване на посочените предпоставки е за ищеца, както по отношение на основанията за претендираните вреди, така и по отношение на техния размер. Условията следва да са налице кумулативно, като при липсата на което и да е от тях не следва да бъде ангажирана отговорността на ответника. В случая от страна на ищеца се претендира допуснато нарушение на правото на ЕС, конкретизирано в разпоредбата на чл. 47 ХОПЕС. В този случай следва да бъде припомнено, че Действието на ХОПЕС не е всеобхватно и безусловно спрямо вътрешните правоотношения на държавите членки, а поставя защита единствено спрямо тези обществени отношения, които попадат в приложното поле на общностното право, което обстоятелство е изведено от СЕС като общ принцип в Решението по дело C-260/89. В същото решение СЕС приема, че контрол за зачитане на правата на човека в ЕС като общи принципи на правото е възможен и по отношение на акт, който не е приет в приложение на съюзна правна норма, но засяга нейното приложно поле, определено най- общо в Договора за Европейския съюз и доразвито в конкретните правни норми на правните актове от вторичното право. Процесуалните правила за реализиране на правото на защита в състезателен процес, каквото е административното производство по естеството си , не са сред материите, намиращи се във връзка с правото на ЕС. Напротив, установен е принципът на процесуална автономия, който задължава държавите за постигане на заявените в хартата цели, а не за реда по който това следва да се случи. В този смисъл, доколкото процесните увреждания в настоящия случай се твърдят като причинени от осъществено в противоречие с правото на съюза процесуално поведение на трите съдилища ответници, настоящата съдебна инстанция намира, че директното позоваване на правото на съюза е недопустимо. Посочена следва да бъде от страна на ищеца правна норма на ПЕС, която пряко транспонира този принцип във връзка с конкретното правоотношение, предмет на спора. Все в тази връзка следва да бъде отбелязано и това, че посочването на чл.19, §1, ал.2 от ДЕС не може да бъде разглеждано като такава форма на отстраняване на констатираната нередовност, тъй като нормата не създава субективни права, а налага задължения към държавите-членки. Според същата Държавите-членки установяват правните средства, необходими за осигуряването на ефективна правна защита в областите, обхванати от правото на Съюза. За ненавременното или неправилно транспониране на общностното право от страна на държавите членки е налице т.нар. производство по установяване и санкциониране на инфринджмънт, провеждано от страна на Европейската Комисия срещу съответната държава-членка. Извън тези разпоредби, не се сочат други конкретни правни норми, които да създават субективни права в полза на ищеца, което обстоятелство е друга пречка по допустимостта на исковата молба и съответно по хода на делото. Нарушената правна норма, признаваща или създаваща права в полза на ищеца, следва да бъде първоначално посочена в исковата молба в съответствие с принципа на равнопоставеност на страните в производството, като непосочването на конкретна правна норма от вида на изискуемите е пречка по хода на делото, тъй като не обосновава наличието на част от фактическото основание за предявяване на исковата претенция по чл.2в и представлява самостоятелно и изключително съществено процесуално нарушение, явяващо се самостоятелно основание за отмяна на оспорения съдебен акт. С оглед изложеното по-горе, при констатацията за допуснати редица съществени процесуални нарушения, явяващи се предпоставка за разглеждане на правния спор, включително липсата на редица от елементите, обосноваващи ангажирането на отговорността на държавата по чл. 2в за правораздавателна дейност на съдилищата, при твърдения за съществено нарушение на правото на ЕС, а именно липсата на посочени норми на ЕС, които да създават права в полза на гражданите, липсата на надлежно извършена правна квалификация на исковата претенция, води настоящия съдебен състав до извод за допуснато неотстранимо съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което обосновава необходимостта от отмяна на съдебното решение и връщане на правния спор за ново разглеждане при съобразяване на дадените по-горе указания по приложение на процесуалния закон. При отстраняване на горните нередовности, съдебният състав следва да има предвид и указанията в практиката на СЕС, според която, съгласно принципите на равностойност и ефективност, процесуалните правила относно съдебните производства, предназначени да гарантират защитата на правата, които страните в процеса черпят от общностното право, не трябва да бъдат по-неблагоприятни от тези, които уреждат подобни вътрешноправни съдебни производства и не трябва да правят практически невъзможно или изключително трудно упражняването на правата, предоставени от общностния правен ред. По изложените съображения, обжалваното решение като неправилно следва да бъде отменено. При този изход на спора, предвид липсата на надлежно установен предмет на правния спор, и отмяната на съдебния акт на процесуални основания, съдът намира, че поставените от ищцата преюдициални въпроси не биха променили изхода на делото, нито в настоящата фаза на процеса биха спомогнали за правилното решаване на спора, поради което искането за отправяне на преюдициално запитване следва да бъде отклонено. При повторното разглеждане на делото от първоинстанционния съд и изясняване на спорния предмет от фактическа и правна страна и при поддържане на процесуалното искане от страна на ищцата, съдът ще дължи произнасяне. При този изход на спора искането на ответната страна за присъждане на разноски следва да бъде разгледано от първоинстанционния съд при повторното разглеждане на делото, предвид чл.226, ал.3 АПК. Воден от гореизложеното и на основание чл. 222, ал.2 от АПК, Върховният административен съд, пето отделение