Решение № 10546 от 19.10.2021 г. на ВАС по адм. д. № 6252/2021 г.

Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба подадена от Ф. Ислам, чрез процесуален представител адвокат Д. Гитева, срещу решение 2765/23.04.2021 г., постановено по адм.д. 1809/2021 г. на Административен съд - София - град. Касационният жалбоподател счита, че обжалваното решение е неправилно поради нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - отменителни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Изложени са подробни съображения в подкрепа на жалбата развити и в съдебно заседание, като е направено искане решението на административния съд да бъде отменено като незаконосъобразно. Ответникът началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция Столична дирекция на вътрешните работи /СДВР/, чрез главен юрисконсулт Б.Панайотова, в писмен отговор и в открито съдебно заседание, оспорва касационната жалба по подробно изложените в него съображения. Претендира юрисконсултско възнаграждение в полза на СДВР, определено в минимален размер, съобразно Закона за правната помощ. Прави възражение за прекомерност на договореното адвокатско възнаграждение, доколкото делото не се характеризира с фактическа и правна сложност. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба, като счита, че са налице предпоставките за издаване на процесната принудителна административна мярка принудително настаняване специален дом за временно настаняване на чужденци, на основание чл. 39а, ал.1 т. 2 и 3 от ЗЧРБ. Върховният административен съд, в настоящия състав на четвърто отделение намира, че касационната жалба е допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. Производството пред Административен съд - София - град /АССГ/ е образувано по жалба на Ф. Ислам, гражданин на Бангладеш, срещу Заповед УРИ 5392 ПАМ-104/03.02.2021 г. на началника на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция- СДВР, с която на основание чл. 44, ал. 6, ал. 8 и ал. 10 от Закона за чужденците в Република България /ЗЧРБ/ лицето е настанено принудително в специален дом за временно настаняване на чужденци /СДВНЧ/ при Дирекция "Миграция" МВР за срок не повече от 6 /шест/ месеца от датата на фактическото настаняване. За да постанови решението си, с което е отхвърлил като неоснователна жалбата на Ф. Ислам, административният съд е приел, че оспорената заповед е издадена при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалноправните разпоредби. Изложил е мотиви, че същата е издадена от компетентен административен орган, при условията на делегирани правомощия. Приел е за безспорно, че жалбоподателят е чужденец по смисъла на чл. 2, ал. 1 ЗЧРБ, гражданин на трета държава, като в хода на административното производство е била установена самоличността му. На Ф. Ислам е бил отказан статут от ДАБ-МС, а със Заповед с peг. 5392 ПАМ - 103/03.02.2021 г. на СДВР му е наложена принудителна административна мярка /ПАМ/, по отношение на която е допуснато предварително изпълнение и не са налице данни същата да е била оспорена, въпреки редовното връчване. Административният съд е съобразил, че мотивите на оспорената Заповед УРИ 5392 ПАМ-104/03.02.2021 г. на началника на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция- СДВР препращат към докладна записка с peг. 5392р-138/03.02.2021 г. по описа на отдел Миграция"-СДВР и към решение УПП-390/16.11.2020г на ДАБ-МС. Видно от докладната записка, на на 03.02.2021 г. около 10.30 ч. в ОМ-СДВР е получен сигнал от оперативен дежурен на СДВР за това, че около 10.15 ч. патрул на 06 РУ в района на бул. Монтевидео е задържал чужд гражданин без документи за самоличност, впоследствие установен като Ф. Ислам, [дата на раждане] , гражданство Бангладеш, ЛНЧ [номер]. От административната преписка е установено още, че на чужденеца е връчена декларация на интервюиращ орган с рег. УПП 390/16.11.2020 г., с което му е отказан статут от ДАБ-МС. В хода на производството е проведена беседа с чуждия гражданин на разбираем за него език, при която е изяснено, че същият няма документ за самоличност, няма средства за издръжка, няма близки и роднини, при които да отседне. Посочено му е, че е незаконно пребиваващ и следва да се завърне в страната си по произход, но същият е заявил, че няма намерение да се завръща в Бангладеш и ще направи постъпки да замине нелегално за Германия. Видно от приемо предавателен протокол с peг. УРИ-5392р-139 Ф. Ислам е настанен принудително в СДВНЧ към Дирекция "Миграция" на 03.02.2021 г. Въз основа на така приетото, съдът е достигнал до извода, че обжалваната заповед е издадена и в съответствие с материалния закон, при съобразяване на разпоредбите на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ и изискванията на член 15 от Директива 2008/115/ЕО на Европейския парламент и на съвета от 16 декември 2008 година относно общите стандарти и процедури, приложими в държавите-членки за връщане на незаконно пребиваващи граждани на трети страни /наричана за краткост Директива 2008/115/ЕО/. Административният съд е изложил мотиви по отношение на съответствието на заповедта с целта на закона, както и че наложената ПАМ се явява обоснована и пропорционална. Решението е валидно и допустимо, постановено е при правилно приложение на материалния закон. Правилни са изводите на първоинстанционния съд че оспореният административен акт е издаден от компетентен орган, в предвидената от закона форма, в съответствие с административнопроизводствените правила. По делото е представена Заповед 9426/06.12.2018 г., с която на основание чл. 43, ал. 4 от Закона за Министерството на вътрешните работи и чл. 44, ал. 1 от ЗЧРБ началникът на сектор Незаконна миграция към отдел Миграция при СДВР е оправомощен да налага принудителни административни мерки по чл. 39а, ал. 1 и чл. 44, ал. 5, ал. 6, ал. 9 и ал. 13 от ЗЧРБ. С разпоредбата на чл. 44, ал. 1, изр. първо от ЗЧРБ се допуска правомощията по издаване на заповеди за прилагане на принудителни мерки по този закон да се делегират от съответните директори на оправомощени от тях длъжностни лица, поради което е налице материална компетентност на издателя на акта. Заповедта е мотивирана с фактически и правни основания за нейното издаване, съдържащи се в докладна записка с peг. 5392р-138/03.02.2021 г. по описа на отдел Миграция"-СДВР до началника на отдел Миграция СДВР, предвид извършеното с нея изрично препращане към този документ. В този смисъл съдът правилно е преценил наличието на мотиви, включително при съобразяване на дадените разяснения в Тълкувателно решение 16/1975 г. на ОСГК на ВС. При издаването на процесната заповед не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила. Заповедта е материално законосъобразна и съответства на целта на закона. Съдът е извършил подробен анализ на приложимата нормативна уредба и е изложил своите доводи, в подкрепа на извода, че Ф. Ислам е чужд гражданин, който незаконно пребивава на територията на Република България. Според разпоредбата на чл. 44, ал. 6 от ЗЧРБ, в случаите, когато чужденецът, спрямо когото е приложена ПАМ по чл. 39а, ал. 1, т. 2 и 3 от същия закон, възпрепятства изпълнението на заповедта или е налице опасност от укриване, органът, издал заповедта, може да издаде заповед за принудителното му настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци с цел организиране на връщането или експулсирането. Мярката по чл. 44, ал. 6 ЗЧРБ има обезпечителен характер. Фактите по делото са дали основание на съда да приеме, че наложената мярка "принудително настаняване в специален дом за временно настаняване на чужденци" е с оглед обстоятелството, че има реална опасност лицето да се опита да осуети изпълнението на приложената по отношение на него ПАМ - "Връщане до страна на произход, страна по транзитно преминаване или трета страна". Първостепенният съд е приел за установено, че чужденецът е нелегално пребиваващ в Република България, няма документ за самоличност и няма роднини, при които да отседне. Обосновал е извод за липса на намерения на чуждият гражданин да стане в страната, основани на изричното изявление на чужденеца, че не желае да се връща в страната си по произход и ще направи опит да замине нелегално за Германия. По този начин законосъобразно съдът е приел, че е отчетено наличието на опасност от укриване по смисъла на т. 7 от Директива 2008/115/ЕО и на § 1, т. 4в от ДР на ЗЧРБ, която е предвидена като предпоставка, обосноваваща задържане с цел извеждане по смисъла на член 15, § 1, от Директивата. Неоснователни са доводите на касатора за липса на обсъждане относно възможността за прилагане на по-леки принудителни мерки. Действително член 15, § 1 от Директива 2008/115/ЕО изисква да е установено, че не могат да се приложат ефективно други достатъчни, но по-леки принудителни мерки, но в конкретния случая съвкупната преценка на всички факти обосновава извода, че такива не могат да бъдат приложени по отношение на касатора. Това е така, защото от данните по делото е безспорно, че лицето не притежава документи за самоличност и e налице влязло в сила решение на интервюиращ орган при ДАБ, с което е отхвърлена молбата за международна закрила; при направената преценка относно възможността той да се укрие е взето предвид и поведението на лицето, преминало държавната граница не през определените за това места и категоричното му намерение да използва страната единствено като транзитен пункт. При отчитане на тези обстоятелства по-лека принудителна мярка би била не само неефективна, а и трудно осъществима. По тези съображения, касационната инстанция намира, че обжалваното решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. С оглед изхода от спора, направеното от ответника искане за присъждане на юрисконсултско възнаграждение е своевременно и основателно. Съгласно чл. 143, ал. 4 от АПК Ф. Ислам следва да заплати на Министерство на вътрешните работи - юридическото лице, в чиято структура се намира органът - ответник, разноски за юрисконсултско възнаграждение, като размерът на същите се определя на 100 лева, на основание чл. 78, ал. 5 от ГПК във вр. с чл. 24 от Наредбата за заплащане на правната помощ във вр. с чл. 144 АПК на 100 лева. Водим от изложеното и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо АПК, Върховният административен съд, четвърто отделение