Решение № 884 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1453/2009 г.

Решение № 884 от 4.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1453/2009 г., I г. о., ГК, докладчик съдията Гълъбина Генчева Производството е по чл. 290 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на С. Л. рибарско дружество "С." гр. Пловдив срещу решение № 1101 от 17.06.2009 г. по гр. д. № 2485/2007 г. на Пловдивския окръжен съд. В жалбата се поддържа оплакване, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, изразяващо се в едновременно изменение на обстоятелствената част и петитума на исковата молба, както и нарушение на материалния закон, тъй като не била разграничена общинската собственост от собствеността по чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС. Ответникът в производството община С. оспорва жалбата. Счита, че не е допуснато твърдяното съществено процесуално нарушение, а оплакването за неправилно прилагане на материалния закон не следва да се разглежда, тъй като едва с касационната жалба ответникът противопоставял права, произтичащи от чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС. С определение № 145 от 15.02.2010 г. по настоящото дело е допуснато касационно обжалване на въззивното решение само в частта по иска с правно основание чл. 108 от ЗС, имащ за предмет собственост върху ловна хижа /вила за гости/, находяща се в имот № 0000867, местността "К.", землището на с. Церетелево, община С., както и прилежащия терен. Обжалването е допуснато поради противоречива съдебна практика по въпроса дали е общинска собственост сграда, строена преди 13.07.1991 г. с труд и средства на сдружение с нестопанска цел. За да се произнесе по този въпрос и по съществото на касационната жалба, настоящият състав взе предвид следното: С обжалваното решение е отменено решение № 56 от 21.05.07 г. по гр. д. № 1646/05 г. на Пловдивския районен съд и е уважен предявеният от община С. срещу С. Л. "С." Пловдив иск по чл. 108 от ЗС за собственост на масивна сграда - вила за гости, находяща се в имот № 0000867, м. "К.", землището на с. Церетелево, община С. Въззивният съд е приел, че сградата е построена върху държавна земя, върху която не е отстъпвано право на строеж нито на организация на ловците и риболовците в България, нито на трето лице, затова по силата на приращението тази сграда е станала държавна собственост. С приемането на ЗМСМА - § 7, т. 6 от ПЗР, правото на собственост върху сградата е преминало в общината. Ответното дружество не би могло да я придобие по давност, поради забраната на чл. 86 от ЗС, в редакцията му до 1996 г., както и поради установеното в § 1 от ЗИД ЗС /2006 г./ спиране на давността по отношение на държавни и общински имоти. Прието е, че е без всякакво значение обстоятелството кой е строил процесната сграда и кой я стопанисва. Същевременно, в редица решения на ВКС по прилагането на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС е прието, че когато в имот - държавна собственост е извършено без отстъпено право на строеж строителство от кооперации или сдружения с идеална цел до 13.07.91 г., построеното, включително прилежащият терен, не са общинска собственост. В този смисъл са решение 1209 от 27.09.01 г. по гр. д. № 2353/2000 г. на ВКС, IV ГО; № 1503 от 11.10.02 г. по гр. д. № 1938/01 г. на IV ГО на ВКС; решение № 602 от 11.06.09 г. по гр. д. № 2252/08 г. на ВКС, I ГО и др. Върховният касационен съд, в настоящия състав, счита за правилна практиката в посочените решения на ВКС. Когато по иск за собственост, предявен от община срещу кооперация или срещу сдружение с нестопанска цел се прави възражение, че спорната сграда е строена преди 13.07.1991 г. с труд и средства на кооперацията или сдружението, съдът е длъжен да прецени тези твърдения и всички доказателства по делото във връзка с разпоредбата на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС, като съобрази, че по-късната отмяна на текста не засяга вече придобитите при неговото действие права и не създава ново правно положение. С текста на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС се създава самостоятелно придобивно основание за кооперации и сдружения с нестопанска цел, които са строили със собствен труд и средства сгради преди 13.07.1991 г., върху държавна земя, без отстъпено право на строеж. По силата на закона, те придобиват собствеността върху тези сгради, което изключва възможността сградите да преминат в патримониума на общината при трансформирането на държавната собственост в общинска. В настоящия случай, още в първото съдебно заседание по делото С. Л. "С." Пловдив се е позовало на обстоятелството, че спорната сграда е строена от праводателя му през 1980 г. Събирани са и свидетелски показания, че строителството действително е извършвано около 1982 - 1984 г. и е било със средствата на бившия ОС на Б. Пловдив. Въззивният съд не е имал основание да игнорира тези доказателства под предтекст, че ответникът противопоставя единствено възражение за придобивна давност. Действителното възражение е било по чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС, въпреки че няма изрично позоваване на този текст, но съдът е бил длъжен да даде точната квалификация на възражението като изхожда от самите твърдения - че сградата е строена преди 1991 г. със средства и труд на праводателя на ответника - сдружение с идеална цел. Погрешната квалификация на възражението и пренебрегването на данните по делото, сочещи предпоставките на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС за изключване на процесната сграда от обхвата на общинската собственост са довели до неправилно решение на въззивния съд. Следва да се има предвид и това, че по конкретното дело е без значение дали е установено правоприемството между ответника - С. Л. "С." Пловдив, рег. по ф. д. 4739/96 г. и закрития през 1987 г. ОС на Б. Пловдив, който е извършвал строителството. Предмет на делото е правото на собственост на ищеца - община С., а не правото на собственост на ответника - С. Л. "С." Пловдив. За да се отрече правото на собственост на ищеца, е достатъчно да се направи и докаже правоизключващото възражение - че спорната сграда е строена върху държавна земя преди 13.07.1991 г. от сдружение с идеална цел. Без значение кое точно е това сдружение и дали в крайна сметка правоприемник на ОС на Б. Пловдив, в това число и на процесната сграда, е ответникът С. Л. "С." Пловдив или Съюзът на ловците и риболовците в България. Наличието на предпоставките на чл. 2, ал. 3 (отм.) от ЗОС изключва възможността сградата да е станала общинска собственост, а именно това е същественият по делото въпрос. Следва да се има предвид и това, че основанието на чл. 2, ал. 1, т. 5 от ЗОС, на което ищецът се е позовал още с исковата молба, чрез препращане към А. № 08031/5.05.05 г., има точно определено съдържание. В него се включват имотите и вещите, придобити по линия на самооблагането - с доброволен труд и/или парични средства на населението. Законът третира тези имоти и вещи като общинска собственост. Показанията на част от свидетелите, че спорната сграда е строена от А., не могат да се подведат под това придобивно основание, както неправилно счита ищецът. Ако действително А. е вложило труд и средства в построяване на сградата, тя би станала изцяло или отчасти собственост на организацията- правоприемник на А., прекратена по реда на § 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, но не и на общината, по реда на чл. 2, ал. 1, т. 5 от ЗОС, както неправилно поддържа ищецът. По изложените съображения обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено в частта, касаеща спорната сграда, а предявеният иск по чл. 108 от ЗС - отхвърлен в тази част, съобразно изводите на настоящата инстанция. Решението следва да бъде отменено и в частта по чл. 431, ал. 2 от ГПК (отм.), касаеща нотариалния акт за сградата, както и в частта за ? от разноските и държавната такса, за които ответникът е бил осъден, като се има предвид това, че по отношение на другия имот искът по чл. 108 от ЗС е уважен с влязло в сила решение и за него разноските и държавната такса са дължими. С оглед изхода на делото следва да бъдат присъдени разноските на жалбоподателя за производството пред ВКС - 56 лв. държавни такси и 500 лв. адвокатско възнаграждение по договор за правна помощ от 1.09.2010 г. или общо 556 лв. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение,