Решение № 10694 от 4.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8359/2019 г.

Решение № 10694 от 4.08.2020 г. на ВАС по адм. д. № 8359/2019 г., VII о., докладчик председателят Соня Янкулова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК).

Образувано е по касационна жалба на главен инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите, гр. София, пл. "Славейков" № 4 а срещу Решение № 2692 от 18.04.2019 г. на Административен съд, София град, постановено по административно дело № 11585/2018 г.

С обжалваното решение съдът е отменил предписание № К-091617 от 23.10.2018 г. на главния инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите, с което на "4 финанс" ЕООД са дадени задължителни предписания.

І. Становища на страните:

1. Касационният жалбоподател – главен инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите, счита обжалваното решение за нищожно, недопустимо и неправилно.

Съдът не е съобразил, че обжалваният акт не е индивидуален административен по смисъла на чл. 21 АПК, тъй като с предписанието търговецът се задължава единствено да спазва закона, което е установено и от съда. Сочи, че в Закона за защита на потребителите не е предвиден ред за издаване на предписания по реда на Закона за потребителския кредит, а липсата на ред значи, че предписанието не е индивидуален административен акт.

Алтернативно излага доводи за правилността на акта и съответствието му с чл. 10а, ал. 2 от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Сочи, че несъобразяването на кредитната институция с чл. 10а, ал. 2 ЗПК е административно нарушение, подлежащо на санкциониране съгласно чл. 45, ал. 1 ЗПК. В случая е извършен текущ контрол, който е етап от действие, а не краен акт.

Моли съда да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да отхвърли жалбата на "4 финанс" ЕООД. Претендира направените по делото разноски. Прави възражение по чл. 78, ал. 5 от Гражданския процесуален кодекс (ГПК). Касаторът се представлява от юрисконсулт А. Димитров.

1. Ответникът по касационната жалба – "4 финанс" ЕООД, счита същата за неоснователна. Съдът е обсъдил доводите на касатора относно характера на оспорения акт и правилно е приел същия за индивидуален. Актът е издаден от компетентен орган, съдържа властническо волеизявление по конкретен повод – преценката му за противоречие на т. 13. 4 от Общите условия и т. 2 от тарифата на дружеството с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, нормативно е предвиден в чл. 193, т. 2 от Закона за защита на потребителите (ЗЗП) и е скрепен с държавна принуда – чл. 230 ЗЗП.

Излага подробно становище по съществото на спора като прави анализ на т. 13. 4 от Общите условия на договора за кредит и на чл. 10а, ал. 2 ЗП.

Моли съда да остави в сила обжалваното решение. Претендира направените по делото разноски. Ответникът се представлява от адв. Я. Найденов, Софийска адвокатска колегия.

1. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба.

ІІ. По допустимостта на касационната жалба:

Върховният административен съд счита касационната жалба за допустима – подадена е от надлежна страна, в срока по чл. 211, ал. 1 АПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.

ІІІ. Фактите по делото:

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приема от фактическа страна, че:

1. "4 финанс" ЕООД е финансова институция, вписана в регистъра на финансовите институции на Българска народна банка за дейност по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от Закона за кредитните институции (ЗКИ) - отпускане на кредити със средства, които не са набрани чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

1. На 2.08.2018 г. Комисията за защита на потребителите е сезирана с жалба от потребител за неравноправни договорни условия в сключен договор за потребителски кредит, в т. ч. такси на основание т. 2 от тарифата на "4 финанс" ЕООД, което е в противоречие с чл. 10а, ал. 2 ЗПК.

1. На 22.08.2018 г. главен инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите извършва проверка в "4 финанс" ЕООД по повод на жалбата като изисква представяне на документи и становище по жалбата – констативен протокол № К-2659167.

1. На 2.10.2018 г. главен инспектор в Комисията за защита на потребителите съставя констативен протокол № К-086235, в който вписва представени от "4 финанс" ЕООД документи.

1. На 10.10.2018 г. "4 финас" ЕООД представя отговор по жалбата на потребителя.

1. На 23.10.2018 г. главен инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите дава на "4 финанс" ЕООД задължителни предписания: "Съгласно т. 13. 4. от Общите условия и т. 2 от тарифата до кредитополучателя се изпращат до 4 бр. напомнителни писма за просрочени плащания – 20 лв. на писмо. Разходите за дейности по събиране на задълженията в размер на 20 лв. имат характер на такса или комисионни за действия по управление на кредита. Да се спазват изискванията на чл. 10а, ал. 2 ЗПК."

1. Точка 13. 4 от Общите условия на договора за кредите на "4 финанс" ЕООД: "С договора за кредит страните се съгласяват, че всички разноски, свързани с действия по събирането на дълга на Кредитополучателя, в това число.... напомнителни писма за просрочени плащания..., предприети при просрочие, са за сметка на Кредитополучателя. Това задължение се приема от Кредитополучателя със сключването на Договора за кредит. Във връзка с процеса на събиране на вземания на Кредитора Страните се съгласяват да бъдат изпратени до 4 писма до Кредитополучателя. Размерът на разноските по тази точка се определя като се съобразява Тарифата на Кредитора, но не се олихвява и се добавя към Общата дължима сума на Кредитополучателя. "

Тарифа за таксите за услугите, предоставяни от "4 финанс" ЕООД – т. 2 Такса за изпращането на напомнителни писма за просрочени плащания – "Съгласно точка 13. 4 от Общите условия на договора за Кредите – 20, 00 (двадесет) лева за всяко изпратено писмо. "

ІV. Първоинстанционното съдебно решение:

Въз основа на така установените по делото факти първоинстанционният съд приема от правна страна, че оспореният акт е индивидуален административен и е издаден от компетентен орган с оглед на чл. 193, т. 2 ЗЗП, в исканата от закона писмена форма, но е постановен в противоречие с материалноправни разпоредби.

Член 10а, ал. 2 ЗПК забранява на кредитора да изисква заплащане на такси и комисионни за действия, свързани с усвояване и управление на кредита като понятието "управление на кредита" не е нормативно дефинирано. Член 11, ал. 1, т. 15 ЗПК предвижда като задължително съдържание на договора за потребителски кредит стойността на всички разходи, които се дължат при неизпълнение на договора, а чл. 19, ал. 3 ЗПК предвижда, че при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се включват разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по договора за потребителски кредит. С оглед на действащата нормативна уредба съдът приема, че процесният разход не е такъв по смисъла на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, а такъв по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 15 ЗПК.

Приема, че с диспозитива на оспорения акт не е разпоредено конкретно действие, а е посочено спазването на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което е законово задължение на адресата на акта и е безпредметно повтарянето му от органа.

Въз основа на горното съдът прави извод за незаконосъобразност на оспорения акт и го отменя.

V. По съществото на спора:

Върховният административен съд, след като обсъди твърденията и доводите на касатора и възраженията на ответника и провери обжалваното съдебно решение с оглед на правомощията си по чл. 218, ал. 2 АПК, приема следното:

Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е нищожно, недопустимо и неправилно.

Доводи в подкрепа на порока нищожност на съдебното решение касаторът не сочи, но с оглед на чл. 218, ал. 2 АПК съдът е длъжен и служебно да извърши проверка за валидността на обжалваното съдебно решение.

За да бъде едно съдебно решение нищожно е необходимо да е постановено от ненадлежен орган, функциониращ в ненадлежен състав, да е постановено извън пределите на правораздавателната власт на съда, да не е в писмена форма и да не е подписано и да не позволява да бъде изведена волята на съда. Обжалваното решение е постановено от надлежен орган, функциониращ в надлежен състав, постановено е в пределите на правораздавателната власт на съда, е в писмена форма и е подписано, а волята на съда е ясно изразена. Поради изложеното обжалваното съдебно решение е валидно.

За да бъде едно съдебно решение недопустимо трябва да е постановено, без да са налице изискванията, при които делото може да се реши по същество. Съдебното решение е недопустимо, когато е постановено при липса на положителна процесуална предпоставка или при наличие на отрицателна процесуална пречка за възникване и упражняване на правото на оспорване. Касаторът твърди, че обжалваното съдебно решение е недопустимо, защото съдът се е произнесъл по акт, който няма белезите на индивидуален административен.

За да бъде един акт индивидуален административен трябва да е издаден от административен орган и да създава права или задължения или непосредствено да засяга права, свободи или законни интереси на адресата.

Оспореният акт е издаден от длъжностно лице на контролен орган по смисъла на чл. 191, ал. 1 ЗЗП. Видно от доказателствата по делото издателят на акта е главен инспектор в Регионалната дирекция – София на Комисията за защита на потребителите, а Комисията за защита на потребителите е контролен орган по Закона за защита на потребителите и контролен орган по Закона за потребителския кредит – чл. 41, ал. 1 ЗПК. Касаторът не оспорва факта, че е служител на Комисията за защита на потребителите, а и този факт изрично е признат от пълномощника му в документа по чл. 152, ал. 2 АПК, както и в касационната жалба.

С оспорения акт на адресата е дадено задължително предписание, т. е. за него е създадено задължение. Издаването на задължителни предписания от длъжностните лица на контролните органи по чл. 191 ЗЗП е изрично регламентирано тяхно правомощие в чл. 193, т. 2 ЗЗП. Изпълнението на задължителното предписание е скрепено с държавна принуда, тъй като по силата на чл. 230 ЗЗП неизпълнението на задължително предписание е основание за административно-наказателна отговорност.

Що се отнася до довода на касатора, че тъй като в Закона за потребителския кредит не е предвиден ред за издаване на предписания от главен инспектор в Регионална дирекция – София на Комисията за защита на потребителите, то процесното предписание не е индивидуален административен акт следва да се посочи, че разпоредбата на чл. 21, ал. 1 АПК не обвързва характера на акта с наличието или липсата на ред за неговото издаване. Не редът, а правомощието за издаване на задължително предписание е релевантният факт, но той има отношение към валидността на индивидуалния административен акт, а не към допустимостта на съдебното решение.

Видно от горното доводите на касатора за недопустимост на обжалваното съдебно решение са неоснователни.

Касаторът твърди, че обжалваното решение е неправилно. Но неправилното съдебно решение, с оглед на чл. 209, т. 3 АПК, е общо наименование на съдебно решение, което страда от три различни порока – постановено е при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, в нарушение на материалния закон и е необосновано. Касаторът не сочи кой от пороците счита, че е налице. Доводи в подкрепа на порока съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост не сочи, а съгласно чл. 218, ал. 2 АПК съдът се произнася служебно само относно съответствието на решението с материалния закон, поради което съдът не дължи произнасяне по пороците съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост.

За да бъде един индивидуален административен акт законосъобразен е необходимо съдът да извърши проверка за съответствието му с визираните в чл. 146 АПК изисквания за законност. Първото изискване за законност на акта е той да е издаден от компетентен орган. Компетентността осигурява упражняването на държавната власт като разпределя държавните функции между отделни, нарочно създадени от държавата чрез правото органи. Компетентността е признатата от правото способност на органа да бъде субект на властнически правомощия. С оглед на това значение на компетентността за законността на един административен акт липсата на компетентност прави издадения акт нищожен, тъй като щом органът не е овластен от държавата едностранно властнически да предизвика промяна в правната сфера на съответния субект, то и издадения от него акт не е признат от държавата и е правно нищо.

Безспорно е, че чл. 193, т. 2 ЗЗП оправомощава длъжностните лица на Комисията за защита на потребителите да дават задължителни предписания за отстраняване на несъответствия и нарушения на закона. Компетентността на самата Комисия за защита на потребителите за спазването на Закона за защита на потребителите е изрично регламентирана в чл. 191, ал. 1 ЗЗП. Но видно от чл. 41, ал. 1 ЗПК в него изрично е регламентирано правомощието на Комисията за защита на потребителите да осъществява контрол по Закона за потребителския кредит.

Следователно, Законът за потребителския кредит се явява lex specialis по отношение на Закона за защита на потребителите. В чл. 41, ал. 2 ЗПК изрично е регламентирано, че не всяко длъжностно лице от Комисията за защита на потребителите има правомощието да извършва контрол по изпълнение на закона, а само това, което председателят на Комисията за защита на потребителите изрично е оправомощил. По делото не е представена заповед на председателя на Комисията за защита на потребителите за оправомощаване на издалия оспорения акт главен инспектор с правомощието да извършва контрол по спазването на Закона за потребителския кредит. В алинея 3 на същия член изрично са посочени правата (по израза на закона) на длъжностните лица, оправомощени от председателя, при изпълнение на служебните си задължения. А в алинея 5 е регламентирано, че само председателят на Комисията за защита на потребителите има правомощието (правото по израза на закона) да разпорежда писмено преустановяване на нарушение на закона, да изисква деклариране от нарушителя, че ще преустанови нарушението и да разпорежда прекратяване или забрана на всяко нарушение на закона.

Правомощие да дават задължителни предписания по смисъла на чл. 193, т. 2 ЗЗП длъжностните лица на Комисията за защита на потребителите, включително и тези, които са оправомощени от председателя по смисъла на чл. 41, ал. 2 ЗПК, по Закона за потребителския кредит нямат.

С оглед на горното, налице е специална по отношение на установената в Закона за защита на потребителите компетентност на Комисията за защита на потребителите досежно органите, компетентни да осъществяват контрол по Закона за потребителския кредит. Основен принцип в правото е, че lex specialis derogat legi generali.

От съдържанието на оспорения акт е видно, че с него главният инспектор е дал задължителни предписания за спазване на чл. 10а, ал. 2 ЗПК. Следователно, по своята същност това е акт, с който се разпорежда преустановяване на установено нарушение на Закона за потребителския кредит.

Издалият оспорения акт главен инспектор, с оглед на гореизложеното, няма правомощието да издава задължителни предписания за преустановяване на нарушение на Закона за потребителския кредит. Това прави актът издаден от лице, което няма компетентност, поради което актът е нищожен.

Първоинстанционният съд като не е установил нищожността на оспорения акт е постановил неправилно съдебно решение. Същото следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се прогласи нищожността на оспорения акт. Тъй като актът е нищожен, т. е. не поражда никакви правни последици, съдът не следва да обсъжда доводите на касатора и възраженията на ответника по неговата материална законосъобразност.

Независимо, че съдът отменя първоинстанционното съдебно решение, с оглед на резултата от отмяната, съдът не следва да присъжда на касатора направените разноски, но следва да уважи искането за разноски на ответника като осъди Комисията за защита на потребителите – юридическото лице в чиято структура е касаторът с оглед на § 1, т. 6 АПК, да заплати на ответника направените по делото разноски. Ответникът претендира разноски в размер на 1 200, 00 лв. адвокатско възнаграждение, но доказателствата които представя - фактура № 3108 от 4.06.2019 г. и преводно нареждане от 5.06.2019 г. не доказват реалното осъществяване на разхода, поради което съдът не следва да осъжда за тях касатора.

Водим от горното и на основание чл. 222, ал. 2 във вр. с чл. 222, ал. 1 във вр. с чл. 172, ал. 2 АПК Върховният административен съд