Решение № 10750 от 26.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3132/2012 г.

Решение № 10750 от 26.07.2012 г. на ВАС по адм. д. № 3132/2012 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). С решение № 3049/21.12.2011 г., постановено по административно дело № 1034 по описа за 2011 г., Административен съд - Варна е: 1) отхвърлил жалбите на Сергей Михайлов Иванов срещу Заповед № ЗД-Д-ВН-01/0068 и Заповед № ЗД-Д-ВН-01/0069, двете издадени на 24.02.2011 г. от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна; 2) отхвърлил искането на жалбоподателя Сергей Михайлов Иванов за присъждане на сторени разноски в производството; 3) отхвърлил искането на заинтересованата страна Мая Веселинова Иванова за присъждане на сторени разноски в производството. Така постановеното решение е атакувано с касационна жалба от Сергей Михайлов Иванов чрез процесуалния му представител адв. Балачев. Наведени са доводи за неправилност на решението, относими към касационното основание по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, както и за незаконосъобразност на атакуваните пред съда индивидуални административни актове по смисъла на чл. 146, т. 3-5 от АПК (съществено нарушение на административнопроизводствени правила, противоречие с материалноправни разпоредби и несъответствие с целта на закона). Исканията са за отмяна на решението и на заповедите и присъждане на деловодните разноски. Аргументи в тяхна подкрепа са изложени и в депозирани писмени бележки. Ответникът по касация - директорът на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, не изразява становище. Ответницата по касация - Мая Веселинова Иванова чрез повереника си адв. Василева в писмен отговор оспорва касационната жалба и моли тя да бъде отхвърлена като неоснователна, а атакуваното с нея съдебно решение да бъде потвърдено като правилно. Претендира и присъждане на направените разноски за двете съдебни инстанции. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и правилност на първоинстанционното решение, поради което предлага то да бъде оставено в сила. Върховният административен съд в състав на шесто отделение счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по смисъла на чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Съдебното решение е валидно и допустимо. То е постановено по отношение на заповеди, които подлежат на съдебен контрол, като произнасянето е извършено от надлежно сезиран компетентен съд в рамките на правомощията му. Атакуваният съдебен акт не страда и от твърдяните от касатора и неговият повереник пороци, наличието на които би обусловило неговата неправилност по смисъла на чл. 209, т. 3 от АПК. Решението се основава на задълбочена и обоснована преценка на събраните доказателства, издадено е в съответствие с приложимите за казуса материалноправни разпоредби, като е постановено при стриктно спазване на съдопроизводствените правила. Първоинстанционният съд (т. е. инстанцията по същество на спора, пред която е можело да се установяват юридически и доказателствени факти от значение за законосъобразността на процесните актове на администрацията) в хода на проведеното от него съдебно-административно производство е събрал и коментирал относимите към казуса доказателства, достатъчни за изясняването му от фактическа и правна страна и за правилното решаване на спора, надлежно и аргументирано е обсъдил и анализирал всички релевантни за спора факти и обстоятелства от значение за спорното право, правнозначимите доводи и възражения на страните, и е проверил изцяло законосъобразността на процесните заповеди съобразно очертаните предели на предмета на съдебната проверка в чл. 168, ал. 1 от АПК по критериите в чл. 146 от АПК. Въз основа на съвкупната преценка на събраните по делото доказателства и при анализа им във връзка с приложимата в случая нормативна уредба е направен правилен краен извод за неоснователност на жалбите срещу заповедите, като убедително са опровергани релевираните и пред настоящата инстанция доводи от Сергей Иванов, респ. от неговия повереник, за тяхната незаконосъобразност. На база на правилно установените факти съдът е извел обосновани изводи (съображенията за които се възприемат изцяло от настоящата инстанция и не следва да бъдат дословно преповтаряни), че заповедите са издадени от компетентен административен орган в съответствие с правомощията му, в предвидената от чл. 59, ал. 2 писмена форма и съдържат изискуемите реквизити (в т. ч. фактически и правни основания), при издаването им не са допуснати съществени нарушения на административнопроизводствените правила, те не противоречат на приложимите материалноправни разпоредби и на целта на закона, което изключва наличието на отменителните основания по чл. 146 от АПК. Предмет на съдебна проверка в производството пред Варненския административен съд по реда на чл. 145 и следв. от АПК във връзка с чл. 27, ал. 6 от Закона за закрила на детето (ЗЗДт) са оспорените от Сергей Михайлов Иванов Заповед № ЗД-Д-ВН-01/0068 и Заповед № ЗД-Д-ВН-01/0069, двете издадени на 24.02.2011 г. от директора на Дирекция "Социално подпомагане" - Варна, с които на основание чл. 27, ал. 1 и във връзка с чл. 25, ал. 1, т. 3 и т. 4 от Закона за закрила на детето децата Александра Сергеева Иванова, родена на 26.09.1998 г., и Михаил Сергеев Иванов, роден на 18.05.2000 г., са временно настанени в Центъра за спешен прием към Комплекс за социални услуги за деца и семейства (КСДУС) - гр. Шумен, до произнасяне на съда с решение по чл. 28 от Закона за закрила на детето. По делото е установено, че настаняването на двете деца извън семейството е било наложително като мярка за тяхната закрила по административен ред след изчерпване на всички възможности за закрила в семейството. Към 24.02.2011 г. - датата на издаване на процесните заповеди, двете деца са били "в риск" по смисъла на § 1, т. 11, букви "в" и "д" от допълнителните разпоредби на Закона за закрила на детето. От 2005 г. отношенията между двамата родители са крайно лоши, като и двамата са търсили защита на правата си по административен и съдебен ред. На 27.06.2007 г. бащата е извел децата от страната без съгласието на майката и се е установил да живее с тях в Австралия. След като австралийските компетентни органи са издали разпореждания за незабавно връщане на отвлечените деца в България и упражняването на родителските права е било предоставено на майката с решения на българския и австралийския съд, бащата заедно с децата се е укривал от властите в Австралия в продължение на година и половина. През това време децата не са посещавали училище, не са ползвали медицинска помощ, не са се срещали с други хора, развили са чувство на силна зависимост към баща им и изключително негативно отношение към майка си (наричана от тях "чумата") и към България. След проведено издирване полицейските органи в Австралия задържали бащата, за когото е дадено заключение, че в момента на медицинския и психологичния тест е с психично разстройство, а децата били незабавно отделени и настанени в приемно семейство. Там по внушение на баща им те отказвали да излизат от стаята си, да се къпят, да си сменят дрехите и да се хранят (за да не бъдат отровени), поради което били настанени във болница. В началото на месец май 2010 г. австралийските власти ги качили заедно с майка им на самолет за България, но при трансфера в Истанбул те успели да избягат и били прибрани в България със съдействието на българското консулство в Истанбул. След завръщането си в страната поведението им останало непроменено, поради което майката незабавно потърсила съдействие от Отдел "Закрила на детето" при Дирекция "Социално подпомагане" - Варна. Детско-юношеският психиатър им поставил диагноза "Остра стресова реакция" с тежки симптоми на "Синдром на отчуждение от родителя". Децата отказвали да излизат от стаята, да ядат приготвената им храна и да се къпят, а по отношение на майка си и баба си проявявали агресия. През месец юни 2010 г. сформираният междуведомствен екип, прокурор при Районна прокуратура - Варна и "Фондация SOS - Семейства в риск" - Варна обсъдили възможността за настаняване на децата в Кризисен център по чл. 4, ал. 1, т. 5 от Закона за закрила на детето. Завръщането на бащата и контактите му с децата дали определено негативен ефект върху възстановяването им. През есента на 2010 г. те били записани на училище като частни ученици, но отказвали да допуснат преподавателите с обяснения, че са австралийци, че мразят България и са малтретирани от майка си. На 26.09.2010 г. след среща с баща си децата отказали да се върнат в дома на майка си. Срещу бащата било образувано гражданско производство за лишаване от родителски права и наказателно производство за престъпление по чл. 182, ал. 2 от Наказателния кодекс. По негово искане районният съд е издал заповед за незабавна защита, като е задължил майката да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо децата. За да избегне проявеният интерес от масмедиите към децата, на 11.11.2010 г. майката подала молба за настаняването им извън нейния дом. Мерките за закрила в семейна среда са били изчерпани и очевидно неефективни независимо от положените усилия, както от социалните работници, така и от специалистите - лекари и педагози. Горните обстоятелства сочат за съществуваща сериозна опасност от увреждане на физическото, психическото, нравственото, интелектуалното и социалното развитие на децата, като са налице основанията по чл. 25, ал. 1, т. 4 от Закона за закрила на детето за настаняването им извън семейството, което е в техен "най-добър интерес" по смисъла на допълнителната разпоредба на § 1, т. 5 от Закона за закрила на детето. Към момента на постановяване на съдебното решение не са съществували данни за наличие на някое от основанията по чл. 29 от Закона за закрила на детето за прекратяване на временното настаняване. Липсват и каквито и да било данни, че към настоящият момент фактическите предпоставки за предоставяне на закрилата по чл. 25, ал. 1, т. 3 и т. 4 от Закона за закрила на детето не са налице. Ограничаването на заповедите със срок няма за последица отпадане на основанието за издаването им предвид обстоятелството, че действието им е подновявано със следващи ежемесечни заповеди. Неизпълненото в срок задължение от страна на административния орган да сезира районния съд по реда на чл. 26, ал. 2 и 3 от Закона за закрила на детето с искане за постоянно настаняване на децата не преклудира действието на актовете за временно настаняване, които на основание чл. 26, ал. 1, изр. 2 от същия закон са в сила до произнасянето на съда. Следва да се има предвид и това, че съобразно чл. 27, ал. 2 от Закона за закрила на детето е направено искане от административния орган до Районен съд - Варна за предоставяне на социална услуга - резидентен тип, като е постановено решение за настаняване на децата в Кризисен център - Варна за срок от шест месеца, считано от влизане на решението в сила. От гореизложеното явства, че тезата, която се силаеше да докаже касаторовият повереник, за неправилност на решението и незаконосъобразност на заповедите, не може да бъде кредитирана. Отхвърляйки жалбите срещу последните, първоинстанционният съд е постановил правилно решение, което при липса на касационни основания за неговата отмяна, следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора акцесорната касаторова претенция за присъждане на направените разноски по делото е неоснователна, а искането на ответницата по касация за присъждане на разноските е основателно за производството пред настоящата инстанция до размера от 150 лв. (заплатени на упълномощения да я представлява пред съда адвокат за изготвяне и подаване на отговор на касационната жалба, видно от номерирания като лист 12 от делото договор за правна защита и съдействие от 20.12.2012 г.), платими й от касатора. Отговорността за разноски е гражданско облигационно отношение, произтичащо от процесуалния закон и уредено в него, като в случая е налице хипотезата на чл. 143, ал. 3 във връзка с чл. 228 от АПК. По искането на касационната ответница да й се присъдят 300 лв. за процесуалното й представителство от адв. Василева пред Административен съд - Варна настоящият съдебен състав не дължи произнасяне, защото присъждането на сторените разноски й е изрично отказано от първоинстанционния съд, и тя не е обжалвала решението му в тази част, нито се е възползвала от възможността по чл. 248 от ГПК във връзка с чл. 144 от АПК да поиска допълване или изменение на решението в частта му за разноските. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,