Решение № 1177 от 23.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9467/2010 г.

Решение № 1177 от 23.01.2012 г. на ВАС по адм. д. № 9467/2010 г., VII о., докладчик съдията Павлина Найденова Производството по делото е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по жалба на Лиляна Христова Кордова от с. Костиево, Пловдивска област, срещу решение № 769 от 27 май 2010 г. по адм. д. № 355/2010 г. на Административен съд Пловдив, в частта, с която е отхвърлена жалбата срещу заповед № з-795/20.01.2010 г. на ВНД директор на ОД на МВР Пловдив за налагане на принудителна административна мярка по чл. 75, т. 6 от ЗБЛД забрана за напускане на страната по отношение на страните извън държавите - членки на Европейския съюз. Ответникът не е взел становище. Прокурорът дава заключение за основателност на жалбата по съображения, различни от изложените в нея. Върховният административен съд, Седмо отделение, намира жалбата за процесуално допустима, подадена в срока по чл. 211, ал. 1 АПК. Разгледана по същество е основателна. За да отхвърли жалбата с оспорената част от решението, съдът е приел, че нормата на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД противоречи на забраната по чл. 27, ал. 1 от Директива 2004/38/ЕО за ограничаване правото на свободно движение на територията на държавите - членки на съюза единствено по съображения, свързани с обществения ред, обществената сигурност, частично отменил заповедта по отношение на държавите - членки на Европейския съюз и отхвърлил жалбата в останалата част. Решението в обжалваната част е неправилно. Предмет на оспорване пред административния съд е заповед № з-795/20.01.2010 г. на ВНД директор на ОД на МВР Пловдив за налагане на принудителна административна мярка по чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. Не е съобразено от съда приложението на Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Член 75, т. 6 ЗБЛД противоречи на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи. Съгласно § 2 на цитираната разпоредба всеки е свободен да напусне пределите на всяка държава, включително и на своята, като § 3 от същата предвижда, че упражняването на това право не подлежи на никакви ограничения, освен на тези, предвидени в закона и необходими в едно демократично общество в интерес на националната или обществената сигурност, за поддържане на обществения ред, за предотвратяване на престъпления, за защитата на здравето и морала или на правата и свободите на другите. Видно е, че международният акт също въвежда изискване ограничението на това право да е пропорционално, т. е. необходимо, а не наложено автоматично и без оглед конкретния случай и личното поведение на лицето. Макар цитираният протокол да е ратифициран от Народното събрание, но да не е обнародван в "Държавен вестник" съгласно чл. 5, ал. 4 от Конституцията и формално да не се ползва с предимство пред закона по силата на тази конституционна норма, същият е ратифициран от Република България без резерви, поради което в съответствие с общия принцип на международното право - pacta sunt servanda, държавата след като подпише и ратифицира един международен договор, е длъжна да осигури добросъвестното му прилагане във вътрешното право, поради което цитираната норма от протокола следва да бъде зачетена, като послужи като аргумент и основание за неприлагане на чл. 75, т. 6 ЗБЛД, поради несъобразяване с изискванията на чл. 2 от цитирания протокол. С оглед на изложеното наложената принудителна административна мярка е постановена и в нарушение на изискванията на чл. 2, т. 3 от Протокол 4 и чл. 13 от Конвенцията, които с оглед разпоредбата на чл. 5, ал. 4 от Конституцията имат предимство пред нормите на вътрешното право, в случая пред разпоредбите на чл. 75, т. 6 и чл. 79, ал. 2 ЗБЛД, които им противоречат. Последствие с Решение № 2 от 31.03.2011 г., постановено по конституционно дело № 2/2011 г. е установена противоконституционност на чл. 75, т. 6 от ЗБЛД. В мотивите си Конституционният съд се е позовал на чл. 2 от Протокол 4 към Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи и констатациите на Европейския съд по правата на човека, изложени в някои негови актове (вж. Решение от 23.05.2006 г. по делото Ринер срещу България; Решение от 26.11.2009 г. по делото Гочев срещу България). Воден от изложеното, Върховният административен съд, на основание чл. 221, ал. 2, предложение второ АПК