Решение № 285 от 15.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 272/2009 г.

Решение № 285 от 15.06.2009 г. на ВКС по н. д. № 272/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Цветинка Пашкунова Производството е образувано по искане на осъдения О. Я. Р. за възобновяване на н. о. х. д. № 859/2007 г., по описа на Районен съд - П., на основание чл. 422, ал. 1, т. 5 НПК. Депозираното саморъчно написано искане обективира фрагменти от санкционната част на диспозитивите на първоинстанционна присъда № 157/12.09.2007 г. на Районен съд - П. и решение № 484/19.12.2008 г. на Пловдивски окръжен съд, и съдържа неверни, неясни твърдения за финализирала със споразумение диференцирана съдебна процедура, съпроводени с декларативни изявления за ограничена процесуална възможност за касационно обжалване на постановения въззивен акт. Словесно изразената воля на осъденото лице индицира на допуснати нарушения на процесуалния закон и недоволство от срока на наложеното наказание - лишаване от свобода и начина на изтърпяването му. В съдебно заседание на 9.06.2009 г. О. Р. участвува лично и с упълномощени адвокати. В хода на съдебните прения защитата на осъденото лице аргументира явна несправедливост на определената наказателна санкция, с поставен акцент на процесуалната необходимост от правоприлагане на чл. 66 НК и предлага упражняване на очертаните в чл. 425, ал. 1, т. 3, вр. чл. 348, ал. 5, т. 2 НПК касационни правомощия. Частният обвинител и граждански ищец И. К. редовно уведомен не се явява, като неговите законни интереси се охраняват от процесуален представител, който пледира за законосъобразност на влезлия в сила съдебен акт. Прокурор от ВКП мотивира заключение за неоснователност на искането на осъдения Р. за възобновяване на наказателното дело. Върховният касационен съд, трето наказателно отделение, съобразявайки становищата на страните и материалите по делото, за да се произнесе взе предвид следното: С присъда № 157/12.09.2007 г., постановена по н. о. х. д. № 859/2007 г., след проведено съкратено съдебно следствие при условията на чл. 371, т. 2 НПК, Пловдивски РС е признал О. В. Р. и О. Я. Р. за виновни в това, че на 9.06.2006 г. в гр. П., в съучастие като съизвършители и по хулигански подбуди са причинили на И. В. К. тежка телесна повреда, изразяваща се в постоянна слепота, поради което и на основание чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. чл. 128, ал. 2, вр. чл. 20, ал. 2 НК ангажирал тяхната наказателна и гражданска отговорност. Със съдебния акт на подсъдимите лица е наложено наказание - една година и четири месеца лишаване от свобода, изпълнението на което за О. Р. отложено в съответствие с изискванията на чл. 66 НК за четиригодишен изпитателен срок. Същите са осъдени да заплатят солидарно и сумата от 10 000 (десет хиляди) лева за репариране на претърпените от пострадалия К. неимуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на инкриминираното деяние, както държавните такси и направените по делото разноски в полза на държавата, и на гражданския ищец и частен обвинител И. К., индивидуализирани по размер. Присъдата е била предмет на въззивна проверка и влязла в сила след постановяване на решение № 484/19.12.2008 г. на Пловдивски ОС, ревизиращо същата в санкционната и гражданско-осъдителна част, чрез увеличаване на определените наказателни санкции на О. Р. и О. Р. на две години и четири месеца лишаване от свобода, отмяна на приложения институт на условното осъждане за последния и увеличаване на присъденото обезщетение за неимуществения вредоносен резултат на 20 000 (двадесет хиляди) лева. Произтичащи от реализираната процесуална дейност последици са необжалваемостта и юридическият стабилитет на съдебния акт, като по отношение на последния са приложими процесуалноправните норми на чл. 419 - 426, гл. ХХХIII НПК. При осъществения извънреден съдебен контрол в рамките на релевираните оплаквания за несъблюдаване на процесуалния закон и явна несправедливост при индивидуализация на наказателната отговорност, ВКС намира за неоснователно искането на осъдения О. Р. за възобновяване на н. о. х. д. № 859/2007 г. на Пловдивски РС. Първостепенната и въззивна инстанции не са допуснали процесуални нарушения в съдебната фаза на наказателното производство. Волеизявленията на подсъдимите Р. и Р. в насроченото от първоинстанционния съд открито заседание на 12.09.2007 г. е създало процесуални предпоставки за правоприлагане на особените правила на чл. 373, ал. 2, вр. чл. 372, ал. 4, вр. чл. 371, т. 2 НПК, и мотивирало органа по процесуално ръководство да вземе решение - израз на правомощието му по свой избор и при съответна преценка да определи реда за провеждане на съдебната процедура, разглеждайки делото при установения нормативен регламент в Глава двадесет и седма на НПК. Районен съд-Пловдив е съобразил, че признатите от О. Р. и О. Р. факти, изложени в обстоятелствената част на обвинителния акт са подкрепени от доказателствата, събрани и проверени в хода на досъдебното разследване, удовлетворявайки основополагащото принципно изискване на чл. 31, ал. 2 от Конституцията на РБългария, възпроизведено и в чл. 116, ал. 1 НПК, за недопустимост обвинението и присъдата да се основават само на направено самопризнание. Диференцираното производство, последвало категоричните и безусловни декларации на подсъдимите лица и обоснованото от тях определение по чл. 372, ал. 4 НПК, е реализирано при стриктно съблюдаване специалните разпоредби, касаещи правно регулираната в чл. 371, т. 2 НПК алтернатива, и същото е финализирало със съдебен акт, с който в съответствие с нормативните изисквания компетентният орган се е произнесъл по въпросите за виновно извършеното инкриминирано деяние, неговата престъпна съставомерност, произтичащите от неправомерното поведение санкционни последици - наложени при условията на чл. 55 НК наказания лишаване от свобода, поради избрания процесуален ред за решаване на делото, и ангажирана гражданска отговорност, обективирана в присъдено обезщетение за претърпените от пострадалия неимуществени вреди. При съблюдаване на правните предписания на чл. 313 - чл. 340 НПК и на предвидената в чл. 370 - 374 НПК особена процедура, въззивният съдебен състав е проверил правилността на първоинстанционната присъда и упражнил предоставената му компетентност да измени същата в наказателноправната и гражданскоправна санкционна част, поради констатирано дерогиране на установените от закона и съдебната практика критерии за справедливост. Твърдяното от осъдения Р. процедурно нарушение, изразяващо се в ограничаване на процесуалната възможност за атакуване на постановеното от ОС-Пловдив въззивно решение пред касационната инстанция, сочи на некоректност и не кореспондира на словно материализираната в актуалната нормативна уредба законодателна воля. В процесуалната норма на чл. 346 НПК е очертан предметът на касационно обжалване, чрез изчерпателно посочване на съдебните актове, подлежащи на контрол от ВКС. Буквалната и логическа интерпретация на визираната разпоредба, и систематическо тълкуване на последната във връзка със задължителните предписания, регламентирани в чл. 334 - чл. 338 НПК обосновават извода че решенията, постановени от окръжните съдилища като въззивна инстанция с изключение на тези, посочени в чл. 334, т. 4 НПК, с които за пръв път се прекратява наказателното производство при разглеждане на делото от въззивния съдебен състав, не са включени в обхвата на касационната проверка. Същите в съответствие с действуващото законодателство влизат в сила от момента на постановяването им и се ползуват със статут на стабилен съдебен акт, с присъщите му характеристики- неотменимост по реда на касационното производство ("формална законна сила", обективирана в разпоредбите на чл. 412, ал. 2, т. 1, вр. чл. 346 НПК), изключителност ("материална законна сила", изразена в правилото non bis in idem - чл. 24, ал. 1, т. 6 НПК), задължителност (чл. 413 НПК) и изпълнителна сила (чл. 412, ал. 1 НПК). Атакуваното съдебно решение, с което е финализирало производството по в. н. о. х. д. № 1333/2008 г. и осъществена ревизия на първоинстанционната присъда от 12.09.2007 г. по н. о. х. д. № 859/2007 г., по описа на Районен съд - П., не е от категорията на обжалваемите пред касационната инстанция въззивни съдебни актове, на каквито претенции сочи съдържанието на подаденото от осъденото лице, искане. Правната природа и юридически стабилитет на въззивното решение на Пловдивски ОС са обосновани от разпоредбите на чл. 412, ал. 2, т. 1, вр. чл. 346 НПК и са логическа последица от императивността и задължителната сила на процесуалния кодекс, поради което постановеният съдебен акт не може да бъде предмет на касационен контрол. В пределите на възложената от закона и лимитирана от направеното искане за възобновяване извънредна съдебна проверка, ВКС разгледа и предявените фрагментарни възражения за прекомерна завишеност на наказателната санкция и за неоснователен отказ да бъде приложен институтът на условното осъждане, като формира вътрешно убеждение за тяхната необоснованост. Правилно въззивният съдебен състав, базирайки се на приетите и доказателствено обезпечени фактически положения за инкриминираното деяние по делото, и при съблюдаване тежестта на престъпното посегателство и личната опасност на извършителя е диференцирал наказателната отговорност на О. Р. Наложеното на осъдения, при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 НК наказание за престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. чл. 128 НК - две години и четири месеца лишаване от свобода, при първоначален общ режим, настоящият съд намира за справедливо и съответно на изискванията на чл. 36 НК. При определяне параметрите на наказателноправните санкционни последици въззивният съд е анализирал задълбочено неправомерното поведение в контекста на индивидуализиращите го обективни и субективни престъпносъставомерни характеристики и в аспекта на неговата насоченост към охраняваните обществени отношения, свързани с телесната неприкосновеност и здравето на човека. Професионално са обсъдени обстоятелствата досежно времето, мястото, механизма на извършване на противоправните действия и причинените множество увреждания на пострадалия, с изискуемия се коментар на липсата на провокиращи агресията прояви и на демонстрираната от съпричастните към престъплението упоритост и жестокост, обосноваващи заключение за измеренията на пряк умисъл като форма на вина. Внимателно е отчетена конкретиката на данните, сочещи на квалифициращия признак- хулигански подбуди и на осъществяването на обществено опасното посегателство при усложнена престъпна дейност съобразно участвуващите в нея лица, с каузален принос на всеки един от тях. Мотивиращи налагането на наказателната санкция са и фактите за личността на О. Р. Проектирани в очертанията на престъплението - съзнателен акт, представляващ отражение на обществените и индивидуални качества на дееца, и съдържими се в приложените писмени доказателствени материали за социалния му статус, семейно положение, съдебно минало и процесуално поведение в хода на наказателния процес, те са преценени с оглед целите на специалната превенция, обуславящи адекватно на репресивната и поправително-възпитателна функции наказание. На плоскостта на изложеното Пловдивски ОС е отдал нужното значение на предходното осъждане на Р. с влязъл в сила на 21.06.2005 г. съдебен акт (санкциониран с глоба в размер на 100 лева за престъпление против собствеността), на лошите му характеристични данни и на направеното от него самопризнание, последното от които предпоставящо провеждане на особената процедура по Глава двадесет и седма-съкратено съдебно следствие пред първата инстанция по предвидената в чл. 371, т. 2 НПК алтернатива и прилагане на разпоредбата на чл. 55 НК (сега чл. 58а НК), но непредопределящо прекомерна снизходителност при лимитиране на санкционните последици. В този смисъл е ТР 1/2008 г. на ОСНК на ВКС. Обективна е интерпретацията на фактологията по делото и убедителни, основани на материалния наказателен закон и съдебната практика, са и правните изводи на въззивния съд досежно наличието на предпоставки за ефективно изтърпяване на наложената на осъдения Р. наказателна санкция - лишаване от свобода. Характеристиките на осъщественото от О. Р. инкриминирано деяние, субсумиращо престъпния състав на чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. чл. 128 НК, сочещи на завишена степен на обществена опасност и данните за личността на дееца, индициращи на игнориране на установения правопорядък като проявление на последователна линия на поведение и на формирани престъпни навици, не обосновават приложимост на института на условното осъждане, поради предвидените в материалноправната разпоредба на чл. 66 НК изисквания за съответно предупредително и поправително-възпитателно въздействие на определеното наказание. Подобни фактически констатации и юридически съображения обуславят заключение за несъстоятелност на заявената претенция за отлагане изпълнението на наложената наказателна санкция - лишаване от свобода с подходящ изпитателен срок, в подкрепа на която се акцентира на съдебното минало на О. Р. и на процесуалното му поведение. Визираният факт, че същият не е осъждан на лишаване от свобода за престъпление от общ характер е изискуемо от закона, необходимо формално условие, но недостатъчно за правоприлагане материалната норма на чл. 66 НК, а депозираното от него признание на фактите в обстоятелствената част на обвинителния акт, интерпретирано при преценка на индивидуализираната по размер наказателна отговорност, не очертава императивно задължение за условно осъждане. Отлагане изпълнението на наложеното наказание-лишаване от свобода предпоставя кумулативната даденост на лимитираните в чл. 66 НК предписания относно срока на наложената наказателна санкция и съдебното минало на подсъдимото лице, които компетентният орган е суверенен и оправомощен да преценени съвкупно с възможното постигане на целите на чл. 36 НК спрямо осъдения и другите членове на обществото. Разпоредбата на чл. 66 НК, регламентираща условното осъждане отдава преимуществено значение на личната превенция, но това не обосновава дерогиране на генералните възпитателни и предупредителни правни последици на наказателната санкция. Приложението на очертания институт за осъщественото престъпление по чл. 131, ал. 1, т. 12, пр. 1, вр. чл. 128 НК (причиняване на тежка телесна повреда по хулигански подбуди), с оглед облика на инкриминираното деяние като вид неправомерно посегателство против човешкото здраве, индициращ на сериозна обществена нетърпимост и предвид интензитета, обективиран в честотата на престъпните прояви, оповестена от обявената статистика, сочи на реална опасност да бъде възприет като безнаказаност. Социалният отзвук на този вид престъпления и очакванията на гражданите като възмездие и насоченост на обществената превенция налагат заключение, че за постигане целите на наказанието е наложително осъденото лице да бъде поставено в изолация. По изложените съображения настоящият състав намира, че искането на осъдения Р. за възобновяване на н. о. х. д. № 859/2007 г. на РС - П., следва да бъде оставено без уважение. Водим от горното и на посочените основания, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение