Решение № 391 от 29.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1293/2012 г.

Решение № 391 от 29.10.2012 г. на ВКС по н. д. № 1293/2012 г., III н. о., НК, докладчик съдията Фиданка Пенева Производството е по глава тридесет и трета от НПК. Образувано е по саморъчно изготвено от осъдения Г. Ш. искане за възобновяване на наказателното производство по в н о х д № 2080/2011 г. по описа на Пловдивския окръжен съд. От съдържанието на искането с аргументи и доводи предимно в подкрепа на необоснованост на въззивното решение могат да се изведат и такива за допуснати съществени процесуални нарушения и явна несправедливост на наказанието. По първото основание, твърденията могат да се обобщят като процесуални нарушения довели до опорочаване на принципа за вземане на решение след обективно, пълно и всестранно обсъждане на всички обстоятелства по делото, само относно обвинението по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. Направено е искане за отмяна по реда на възобновяването на атакувания съдебен акт и връщане на делото за ново разглеждане. Пред касационната инстанция осъденият се явява лично и със служебно назначеният от ВКС служебен защитник адвокат К. С. от САК, която поддържа искането за възобновяване. Твърди, че относно деянието по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК не е доказан по безспорен начин наличието на употребена от осъдения сила или заплаха. По второто основание за явна несправедливост на наказанието се сочи, че съдилищата не са отчели оказаното съдействие от страна на молителя на разследващите органи за разкриване на обективната истина. Както служебният защитник, така и осъденият Ш., /в правото си на лична защита/, заявяват безалтернативно искане за отмяна на въззивното решение и връщане на делото за ново разглеждане. Прокурорът дава заключение за неоснователност на искането и оставянето му без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, съобрази следното: С атакуваното, влязло в сила решение, Пловдивският окръжен съд е потвърдил присъдата на Пловдивския районен съд по н о х д № 2363/2011 г. по описа на същия съд. С последната, осъденият Ш. е признат за виновен в това, че на 30.11.2004 г. в землището на с. Марково, обл. Пловдивска се е съвкупил с лице от женски пол - Н. Д. Т., като я принудил към това със сила и заплашване - прест. по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. На основание чл. 54 от НК му наложил наказание шест години лишаване от свобода, което да изтърпи при строг първоначален режим в затвор. Със същата присъда е признат за виновен и в това, че при условията на продължавано престъпление, на 14.10.2010 г. и на 15.10.2010 г. в гр. Пловдив е извършил непристойни действия, грубо нарушаващи обществения ред и изразяващи явно неуважение към обществото, като деянието по своето съдържание се отличава с изключителен цинизъм и дързост - прест. по чл. 325, ал. 2 във вр. с ал. 1 и чл. 26, ал. 1 от НК. Наложено му е наказание четири години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. Признат е за виновен и в това, че на 15.10.2010 г. в гр. Пловдив е влязъл в чуждо жилище, като употребил за това сила и деянието е извършено нощем - прест. по чл. 170, ал. 2, вр. ал. 1 от НК. Наложено му е наказание четири години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. Признат е за виновен и в това, че на 22.10.2010 г. в гр. Пловдив се е заканил с убийство на Н. Д. Т. и тази закана би могла да възбуди основателен страх за осъществяването й - прест. по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК. Наложено му е наказание четири години лишаване от свобода, при строг първоначален режим, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 23, ал. 1 от НК му е определено едно общо наказание - най-тежкото, в размер на шест години лишаване от свобода, което на основание чл. 24 от НК е увеличено с една година, при строг първоначален режим, което да изтърпи в затворническо общежитие от закрит тип. На основание чл. 59, ал. 1 от НК от общоопределеното наказание в размер на седем години лишаване от свобода е приспаднато времето през което той е бил задържан под стража. Искането е неоснователно. Преди всичко следва да се уточни, че предметът на проверка по реда на възобновяване на наказателни дела е очертан от съдържанието на искането на осъдения, който атакува само осъждането си за престъпление по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК и само по отношение на него пледира служебно назначеният му защитник в съдебното заседание пред ВКС. При проверката по делото по доводите за допуснато съществено процесуално нарушение се установи, че принципите относно изграждане на вътрешното убеждение по чл. 14, ал. 1 от НПК, не са били накърнени при разглеждане на делото в двете инстанции. Изводите по фактите, приети за установени от Пловдивския окръжен съд, се основават на преценката на доказателствената съвкупност, част от която според осъдения неправилно не е кредитирана от предходните две инстанции. Това са показанията на свидетелите Н. Д. Т. /пострадала/ и Д. Д. Преди всичко, следва да се има предвид принципът, че при изграждане на своето вътрешно убеждение инстанциите по фактите имат пълното суверенно право да го изградят на базата на едни доказателства, а други да отхвърлят, стига да посочат аргументи за това и тези аргументи да кореспондират с установеното по делото. В конкретния случай, между показанията на пострадалата от една страна и другите доказателства, включително заключението на съдебно-медицинската експертиза няма противоречие. Причинените физически увреждания, за които твърди пострадалата при сломяване на съпротивата й срещу подсъдимия, кореспондират с находките при освидетелстването й непосредствено след деянието. Съдилищата са изяснили обстоятелствата от кръга на тези по чл. 102 НПК, като са основали тезата си за авторството на подсъдимия и неговата вина на основата на показанията на прекия участник в инцидента - пострадалата, както и на показанията на свидетеля Д. - собственик на заведението, в което пострадалата направила неуспешен опит да потърси защита от органите на МВР. Поради това, е неоснователна тезата на защитата, че са налице правни пороци при изготвяне на въззивното решение. И двете съдебни инстанции в мотивите си са изложили съображения за наличието на признаците от обективна и субективна страна на престъпния състав по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. Решението на предишните инстанции, с което е отхвърлена тезата на защитата, че деянието е несъставомерно, е взето при спазване на процесуалните изисквания за формиране на вътрешното съдийско убеждение и при спазване на правилата за изготвяне на въззивното решение. Освен изложеното, следва да се отчете и това, че оценката на показанията на св. Д. имат пряко отношение към отвличането на пострадалата, /за което като самостоятелен престъпен състав, не е повдигнато обвинение/, а не към силата и заплахата приложена при осъществяване на престъпния състав по чл. 152, ал. 1, т. 2 от НК. Поради изложеното няма правно основание за отмяна, по реда на възобновяването на атакуваното решение. Не е основателно искането на осъдения за изменение на въззивното решение, чрез намаляване на наложеното му наказание. Съдът е отчел неговите многобройни минали осъждания и е съобразил целите на наказанието по чл. 36 от НК. Отчетена е упоритостта, с която той е преследвал пострадалата и е извършил освен обсъжданото и другите инкриминирани престъпления. По отношение на дееца изобщо не са въздействали другите приложени мерки, като предупрежденията от органите на МВР. Поради изложеното и отсъствието на основания за отмяна или изменение на въззивното решение, искането на осъдения за възобновяване на наказателното производство следва да се остави без уважение. Водим от горното, Върховният касационен съд, трето наказателно отделение