Решение № 11770 от 6.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2640/2015 г.

Решение № 11770 от 6.11.2015 г. на ВАС по адм. д. № 2640/2015 г., VI о., докладчик съдията Атанаска Дишева Производството е по реда на чл. 208 и сл. АПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от директора на Териториално поделение на Националния осигурителен институт /ТП на НОИ/ гр. Ямбол, срещу решение № 6/20.01.2015 г., постановено по адм. дело № 152/2014 г. по описа на Административен съд гр. Ямбол, с което е отменено решение № 09-13/12.08.2014 г. на директора на ТП на НОИ гр. Ямбол и потвърденото с него разпореждане на началник отдел "Пенсии" при ТП на НОИ. В касационната жалба се поддържа, че решението е неправилно, като постановено при нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствени правила и необоснованост, представляващи касационни основания по чл. 209, т. 3 АПК. По съображения, изложени в жалбата и в писмено становище от пълномощника юрисконсулт Антония Стоянова, касаторът моли решението да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да бъде отхвърлена жалбата против административния акт. Претендира се присъждане на разноски и юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - Христо Георгиев Чепелев от гр. Елхово, чрез пълномощника адв. Денка Гочева - Дрянова оспорва жалбата. В писмени бележки се излагат подробни съображения за правилност на съдебното решение. Претендира се присъждане на направените разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Счита, че обжалваното съдебно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила. Върховният административен съд, състав на шесто отделение, като взе предвид доказателствата по делото и доводите в касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е допустима като подадена в преклузивния срок по чл. 211, ал. 1 АПК и от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 АПК, спрямо която първоинстанционното решение е неблагоприятно. С обжалваното решение на Административен съд гр. Ямбол е отменено решение № 09-13/12.08.2014 г. на директора на ТП на НОИ гр. Ямбол и потвърденото с него разпореждане № ПП-341/30.04.2014 г. на началника на отдел "Пенсии" при ТП на НОИ гр. Ямбол, с което на Христо Георгиев Чепелев е отказано отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст при условията на § 4, ал. 1 ПЗР КСО. Съдът е изпратил делото като преписка на административния орган за ново произнасяне, съгласно дадените в мотивите на решението указания по тълкуването и прилагането на закона. Осъдил е ТП на НОИ да заплати на жалбоподателя разноски в размер на 547,50 лв. За да постанови това решение административният съд е приел, че при произнасянето по искането за отпускане на пенсия за осигурителен стаж и възраст на Христо Чепелев административният орган неправилно е зачел осигурителния стаж през периодите от 5.01.1982 г. до 1.02.1983 г. и от 1.11.1984 г. до 28.11.1987 г. за стаж от втора категория, като не е изяснил всички релевантни факти и обстоятелства и не е обсъдил всички доказателства в тази връзка. Съдът се е позовал на изслушаното по делото заключение на съдебно-икономическата експертиза и на писмените доказателства по делото, както и на показанията на разпитаните свидетели относно мястото на полагане на труда през посочените периоди, в резултат на което е направил извода, че трудът на жалбоподателя през тези период е полаган на забоя на открита кариера за инертни материали - Тополовград, на длъжност помощник и машинист на багер, поради което е следвало да бъде категоризиран по т. 66а от Правилника за категоризиране на труда при пенсиониране /ПКТП - отм./, който съгласно чл. 16, ал. 2 от Наредбата за пенсиите и осигурителния стаж /НПОС/ се зачита от първа категория. Така постановеното решение е правилно. От фактическа страна е безспорно, че Христо Георгиев Чепелев, ответник в настоящото производство, е подал заявление с вх. № МП-5841/9.04.2014 г. с искане за отпускане на лична пенсия за осигурителен стаж и възраст. С разпореждане № ПП341/30.04.2014 г. на началника на отдел "Пенсии" е отказано отпускане на пенсия при условията на § 4, ал. 1 ПЗР КСО по съображения, че лицето няма 15 години осигурителен стаж при условията на втора категория, 57 години и 8 месеца възраст и сбор от осигурителен стаж и възраст за мъжете - 100, както и поради това, че към датата на подаване на заявлението не отговаря на изискването по чл. 94, ал. 2 КСО да има прекратяване на осигуряването. Прието е, че заявителят има навършена възраст 55 години 8 месеца и 24 дни към датата на заявлението; има стаж от първа категория 2 години и 9 месеца, от втора - 9 години 6 месеца и 29 дни и от трета - 24 години 7 месеца и 24 дни, или общо стаж, превърнат към трета категория - 41 години 2 месеца и 15 дни и сбор от осигурителен стаж и възраст - 96 години 11 месеца и 9 дни. Разпореждането е потвърдено при обжалването по административен ред с решение № 09-13/12.08.2014 г. на директора на ТП на НОИ гр. Ямбол, което е предмет на оспорването пред първата инстанция. Предвид събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд обосновано е приел, че административният акт е издаден без да са изяснени всички релевантни за спора факти и обстоятелства. Спорът пред първата инстанция е свързан с категорията на стажа през три периода: 5.01.1982 г. - 1.02.1983 г., 1.11.1984 г. - 28.11.1987 г. и 1.03.1989 г. - 9.11.1992 г., като въз основа на съвкупния анализ на събраните по делото доказателства, при правилна преценка на разпределението на доказателствената тежест в процеса и на допустимите доказателства и доказателствените средства, съдът е достигнал до обоснования извод, че за периодите 5.01.1982 г. - 1.02.1983 г. и 1.11.1984 г. - 28.11.1987 г., трудът на жалбоподателя, респективно - осигурителния му стаж, следва да бъде зачетен от първа категория на основание чл. 16, ал. 2, т. 1 НПОС, във връзка с т. 66а ПКТП (отм.). В административното производство е безспорно установено и е прието, че за спорните периоди са налице разплащателни ведомости на "Пътни строежи - Сливен" АД, предадени за съхранение в архива на ТП на НОИ гр. Сливен, в които има данни за Христо Чепелев, като за първия период е посочено, че е работил в звено "Машинисти", без данни за длъжността и вида на машината, а за втория период - че е работил в звено "Машинисти", на длъжност "машинист", липсват данни за вида на машината. В издаденото на същия удостоверение обр. УП-3 изх. № 26/26.02.2007 г . от "Пътни строежи - Сливен" АД /тогава - в ликвидация/, е посочено, че за тези периоди /включително и за третия спорен период от 1.03.1989 г. до 9.11.1992 г./ е работил като машинист на багер. В удостоверение обр. УП-3 изх. № 68/30.11.2011 г., издадено от същия осигурител, за периодите 19.08.1982 г. - 28.04.1984 г. и 6.03.1985 г. - 1.01.1989 г. също е посочено, че е работил като машинист на багер на каменна кариера /за втория период е посочено и място - "Тополовград"/. В заключението на вещото лице по съдебната експертиза е потвърдено вече известното обстоятелство, че не се съхраняват други писмени документи освен разплащателните ведомости на предприятието, които са предадени за съхранение в ТП на НОИ; за спорните периоди вещото лице е посочило, че във ведомостите длъжността на Чепелев е записана като "машинист". Вещото лице подробно е отразило в табличен вид размера на получаваното възнаграждение, добавки и обезщетения по месеци според данните от разплащателните ведомости. При тези данни по делото, съдът правилно е приел за допустими свидетелските показания за установяване на мястото, на което е полаган трудът на Христо Чепелев. Направеното в касационната жалба възражение във връзка със събирането на тези показания, изведено от разпоредбата на чл. 104, ал. 10 КСО е неоснователно, тъй като съдът не се е позовал на тези показания, за да определи категорията на труда през спорния период, а ги е обсъдил с останалите доказателства по делото, за да формира изводите си относно законосъобразността на обжалвания административен акт. Наред с това, разпоредбата не съдържа забрана за установяване на естеството на изпълняваните трудови функции и на мястото на което е полаган труда, особено когато не се съхраняват писмени доказателства при осигурителя или на друго регламентирано място, от които да бъдат установени тези обстоятелства. В този смисъл, правилно съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 165, ал. 1 ГПК, приложима съгласно чл. 144 АПК, според която в случаите, в които законът изисква писмен документ, свидетелски показания се допускат, ако бъде доказано, че документът е изгубен или унищожен не по вина на страната. От показанията на разпитаните свидетели еднозначно се установява, че през два от спорните периоди 5.01.1982 г. - 1.02.1983 г., 1.11.1984 г. - 28.11.1987 г. Христо Чепелев е работил като машинист на верижен багер на забоя на кариерата за инертни материали в Тополовград. В чл. 40, ал. 1 НПОС е предвидено, че осигурителният стаж се установява с данните по чл. 5, ал. 4, т. 1 КСО, с трудови, служебни, осигурителни книжки и с документ по утвърден образец, а в ал. 3 е предвидено, че документите по ал. 1 и 2 се издават въз основа на изплащателните ведомости, други разходооправдателни документи и договори за възлагане на труд. Следователно, първичният документ, в който се съдържат данните за осигурителния стаж на лицето са изплащателните ведомости, а трудовите, служебни и осигурителни книжки са вторичен документ, който отразява вече направените записвания в изплащателните ведомости и затова записванията в книжката /от посочения вид/ трябва да съответстват на записванията в изплащателните ведомости. В случая липсва противоречие между записванията в тези документи, доколкото мястото на което е изпълнявана трудовата дейност на Христо Чепелев пред спорните периоди не е посочено в нито един от документите. От друга страна, налице е записване в удостоверение обр. УП-3 № 68/30.11.2011 г., в което е посочено, че работата е изпълнявана на каменна кариера, както и свидетелски показания, които са в същия смисъл. Съществено значение за определяне на категорията на труда има неговия характер, т. е. съдържанието на изпълняваните трудови функции, както и особените условия, при които е полаган, съгласно чл. 104, ал. 1 КСО. Въз основа на съвкупния анализ на събраните доказателства съдът в случая е направил обоснован извод, че за периодите 5.01.1982 г. - 1.02.1983 г., 1.11.1984 г. - 28.11.1987 г. трудът на Христо Чепелев следва да се категоризира по т. 66а ПКТП (отм.), който се зачита от първа категория съгласно чл. 16, ал. 2, т. 1 НПОС. При новото произнасяне на административния орган, съобразно постановеното от първоинстанционния съд връщане на преписката на този орган, следва да бъде съобразено решението от 5.11.2014 г. на Съда на Европейския съюз по дело № С-103/2013 г., което е относимо към поддържания и пред настоящата инстанция довод на касатора, че към датата на подаване на заявлението за отпускане на личната пенсия заявителят не е бил с прекратено осигуряване. По изложените съображения, изводите на първоинстанционния съд са правилни и не са налице твърдяните касационни основания за отмяна. При извършената служебна проверка на основание чл. 218, ал. 2 АПК не се установиха касационни основания, водещи до недопустимост или невалидност на съдебното решение. Обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно и следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора, искането на ответника по касационната жалба за присъждане на разноски е основателно. От доказателствата по делото се установява, че същият е направил разноски в размер на 500 лв. за изплатено по касов път адвокатско възнаграждение, съгласно договор за правна защита и съдействие от 1.02.2015 г., № 0000053252, серия Я на Адвокатска колегия - Ямбол. Поради това на ответника следва да бъдат присъдени разноски в размер на 500 лв. за тази инстанция. Възражение за прекомерност на разноските за тази инстанция не е направено. Възражението за прекомерност на присъдените разноски пред първата инстанция, което е направено едва пред настоящата инстанция не обосновава извод за неправилност на първоинстанционното решение в частта за присъдените разноски, тъй като това възражение е несвоевременно. Страната може да направи искане по чл. 248, ал. 1 ГПК, вр. чл. 144 АПК за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските, пред първоинстанционния съд. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2 АПК, Върховният административен съд, шесто отделение,