Решение № 6024 от 9.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3205/2017 г.

Решение № 6024 от 9.05.2018 г. на ВАС по адм. д. № 3205/2017 г., VI о., докладчик съдията Николай Гунчев Производството е по реда на чл. 208 и следв. от Административно-процесуалния кодекс (АПК) във връзка с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс (ДОПК). С решение № 31 от 12.01.2017 г., постановено по административно дело № 692/2016 г., Административен съд - В. е: 1) отхвърлил жалбата на А. И. Д. от гр. Ш. против ревизионен акт (РА) № 271500001/10.12.2015 г., издаден от органи по приходите при Териториална дирекция на Национална агенция за приходите (ТД на НАП) - В., потвърден с решение № 10/24.02.2016 г. на директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" (ОДОП) - В. при Централно управление (ЦУ) на НАП; 2) осъдил А. И. Д. да заплати на Дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП сумата от 906.24 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство. Съдебният акт е атакуван с касационна жалба от А. И. Д. от гр. Ш. Наведените от касатора доводи за неправилност на съдебния акт са относими към касационните отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК - нарушение на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Исканията са да се отмени изцяло обжалваното решение на Варненския административен съд и вместо него да бъде постановено ново, с което да се прогласи нищожността на процесния ревизионен акт, или алтернативно, да се установи незаконосъобразност на ревизионния акт и същият да бъде отменен изцяло. Касаторът претендира и присъждане на направените разноски по делото за производството пред двете съдебни инстанции. Ответникът - директорът на Дирекция "ОДОП" - В. при ЦУ на НАП, действащ чрез процесуалния си представител главен юрисконсулт Добрев, в писмени бележки оспорва касационната жалба и моли за отхвърлянето й. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение за втората съдебна инстанция. Представителят на Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за допустимост, но неоснователност на касационната жалба и аргументира теза за правилност на обжалваното с нея решение, за което предлага да бъде потвърдено. Върховният административен съд, шесто отделение, счита касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в преклузивния 14-дневен срок по чл. 211, ал. 1 от АПК от страна с правен интерес по чл. 210, ал. 1 от АПК, за която оспореното с нея решение е неблагоприятно, срещу подлежащ на касационно оспорване съдебен акт. След като провери решението по реда на чл. 218 от АПК, настоящият съдебен състав намира касационната жалба за неоснователна. Първоинстанционният съд правилно е установил фактите по спора. А. И. Д. е вписан в регистър БУЛСТАТ с ЕИК 7202088829 на 02.11.2005 г. като лице, упражняващо свободна професия, свързана с предоставянето на адвокатски услуги. На 22.03.2002 г. е подал в НОИ декларация за регистрация на самоосигуряващо се лице, с която е декларирал, че ще се осигурява за инвалидност поради общо заболяване, за старост и смърт. Не е подавал декларации обр. 1 и обр. 6 по реда на Наредба Н-8 от 29 декември 2005 г. за съдържанието, сроковете, начина и реда за подаване и съхранение на данни от работодателите, осигурителите за осигурените при тях лица, както и от самоосигуряващите се лица. С подадените годишни данъчни декларации (ГДД) по чл. 50 от ЗДДФЛ в приложение № 3 "Доходи от друга стопанска дейност" е декларирал облагаем доход за 2012 г. в размер на 18 055.18 лв.; за 2013 г. - 11 278.50 лв.; за 2014 г. - 10 926 лв. Със заповед за възлагане на ревизия (ЗВР) № 1500001/11.09.2015 г., издадена от Ц. С. С. - началник отдел "Услуги на клиенти" в офис за обслужване Ш. при ТД на НАП - В., връчена лично на Д. на 16.09.2015 г., е възложено извършване на ревизия за задълженията му за вноски за държавно обществено осигуряване (ДОО), здравно осигуряване (ЗО) и вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване (ДЗПО) за универсален пенсионен фонд (УПФ) за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2014 г. Определен е ревизиращият екип с ръководител Д. И. В. - инспектор по приходите. Видно от констатациите в ревизионния доклад (РД), в хода на ревизионното производство органите по приходите са установили, че ревизираното лице като самоосигуряващо се лице не е внасяло в нормативно определените срокове дължимите авансови месечни вноски и дължимите годишни изравнителни вноски. Направено е предложение за установяване на задължения за задължителни осигурителни вноски (ЗОВ) и лихви за забава в общ размер 12 480.60 лв. С РА са установени тези задължения в общ размер 12 541.31 лв., като лихвата е изчислена към датата на акта. След обжалване на РА по административен ред, с решение № 10/24.02.2016 г. решаващият орган е потвърдил същия за установените с него задължения, както следва: вноски ДОО за периода 01.01.2012 г. - 31.12.2014 г. в общ размер 5 153.24 лв. и лихва - 1080.24 лв.; вноски ЗО - 3 220.77 лв. и лихва - 652.11 лв.; вноски ДЗПО - 2 012.99 лв. и лихва - 421.99 лв. Административен съд - В. е приел, че: оспорването е допустимо като направено в срока по чл. 156, ал. 1 от ДОПК от надлежна страна, имаща правен интерес; ревизията е възложена от компетентен орган по приходите, оправомощен на основание чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК от териториалния директор; РА е издаден от компетентни органи в изпълнение изискването на чл. 119, ал. 2 от ДОПК в приложимата редакция и с оглед приетото в ТР № 5/13.12.2016 г. по т. д. № 10/2016 г. на ОСС на ВАС. О. е изводи за неговата материална законосъобразност, които се свеждат до следното: Ревизираното лице в процесните периоди от време е упражнявало свободна професия по смисъла на § 1, т. 29 от ДР на ЗДДФЛ - адвокат, което се установява и от подадените ГДД. На основание чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО е задължително осигурено за инвалидност поради общо заболяване, за старост и смърт. Съобразно чл. 6, ал. 7 от КСО в приложимата редакция осигурителните вноски за лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния размер, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване (ЗБДОО) за съответната година. Нормите на чл. 6, ал. 8 от КСО и чл. 2, ал. 4 от Наредба за обществено осигуряване на самоосигуряващи се лица, българските граждани на работа в чужбина и морските лица (НООСЛБГРЧМЛ) предвиждат, че окончателния размер на месечния осигурителен доход се определят за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към ГДД по ЗДДФЛ, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния. На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО лицата по чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО се осигуряват авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход, определен със ЗБДОО, и окончателно върху доходите от дейността през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация. На основание чл. 157 и чл. 158 КСО самоосигуряващите се лица се осигуряват в УПФ за своя сметка. Осигурителните вноски за ДЗПО се внасят едновременно с тези за ДОО. За да отхвърли жалбата против РА, съдът е обосновал извод, че с него съобразно посочените правни норми правилно са установени дължимите от ревизираното лице авансови и изравнителни годишна ЗОВ. Изложил е подробни мотиви и за неоснователността на доводите на жалбоподателя за противоречие на оспорения РА с чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Р. Б., установяващ правото на гражданите на обществено осигуряване. Настоящата инстанция изцяло споделя развитите отлично аргументирани съображения от първоинстанционния съд. Съобразявайки задължението си по чл. 218, ал. 2 от АПК, касационният съдебен състав преценява решението на Варненския административен съд като валидно и допустимо. Административният съд правилно е приел, че оспорването е допустимо, че ревизията е възложена от компетентен орган - началник отдел "Услуги за клиенти" в офис за обслужване Д., оправомощен от териториалния директор на основание чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК със заповед № Д-138/24.01.2012 г. (л. 1 от административната преписка). Съгласно чл. 112, ал. 2, т. 1 от ДОПК ревизията се възлага от орган по приходите, определен от териториалния директор на компетентната териториална дирекция. Със заповед № 1793/26.08.2013 г. на изп. директор на НАП (л. 38 от първоинстанционното дело) Ц. С. е назначена на длъжността началник отдел в ТД на НАП - В. и е орган по приходите, посочен в чл. 7, ал. 1, т. 3 от ЗНАП. РА е издаден от компетентни органи по приходите - от органа, възложил ревизията, и от ръководителя на ревизията, посочен в ЗВР в съответствие с чл. 119, ал. 2 от ДОПК. Съгласно ТР № 5/13.12.2016 г. по т. д. № 10/2016 г. на ОСС на ВАС, ревизионен акт, който при приложимата след 01.01.2013 г. редакция на чл. 119, ал. 2 от ДОПК е издаден с участието на орган по приходите, извън кръга на лицата по чл. 118, ал. 2 от ДОПК във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 4 от ЗНАП, не е нищожен. С оглед изложеното неоснователен е поддържаният и в касационната жалба от жалбоподателя довод за нищожност на РА, като издаден от органи без материална компетентност. Неоснователен е и доводът на касатора за допуснати в хода на ревизионното производство съществени нарушения на административнопроизводствените правила, нарушаващи правото му на защита, и налагащи отмяната на РА като незаконосъобразен. Както беше посочено по-горе, ЗВР е връчена лично на ревизираното лице. Искането за представяне на документи за придобити доходи и справки по образец за дължимите и внесени осигурителни вноски за 2012 г., 2013 г. и 2014 г., както и всички други документи, които са от значение за установяване на задълженията, посочени в ЗВР, е връчено също лично на Д. на 16.09.2015 г. По негова молба срокът за представяне на документи и писмени обяснения е продължен до 14.10.2015 г. с решение № 27008/01.10.2015 г. на старши инспектор по приходите И. П. В рамките на продължения срок такива не са представени. Извършени са три посещения на посочения от лицето адрес, където може да се проверят документите му, но и при трите не е открит нито Д., нито друго, упълномощено от него лице, и това обстоятелство е надлежно удостоверено със съставените протоколи по реда на чл. 50 от ДОПК. Невярно е твърдението на касатора, че към ГДД е прилагал съответните приложения за дължимите осигурителни вноски. ГДД за трите процесни години се съдържат в административната преписка и в тях таблиците с номера 1 и 2 за определяне на окончателния размер на осигурителния доход, върху който се дължат осигурителни вноски за ДОО, ДЗПО за УПФ и ЗО, не са попълнени, макар да са подписани от декларатора. В ревизионното производство по никакъв начин не е било възпрепятствано ревизираното лице да представи доказателства за това, че е внасяло авансови и изравнителни годишни ЗОВ. Такива доказателства не са представени както в производството по административно обжалване на РА, така и в съдебното производство. Невярно е и твърдението на касатора, че РА е издаден преди да е изтекъл срокът за подаване на възражение против РД. РД е връчен лично на А. Д. на 20.11.2015 г. В него е посочено, че на основание чл. 117, ал. 5 от ДОПК в 14-дневен срок той може да направи писмени възражения и да представи доказателства. Срокът е изтекъл на 04.12.2015 г., а РА е издаден на 10.12.2015 г. Възражения срещу РД не са били подадени. Неоснователно се твърди също така в касационната жалба, че задълженията за ЗОВ е следвало да бъдат установени в производство по реда на чл. 103 и следващите от ДОПК във връзка с всяка една от подадените ГДД. Според чл. 106, ал. 1 от ДОПК, когато в декларация по чл. 105 се установят несъответствия, които засягат основата за данъчното облагане или за изчисляването на задължителните осигурителни вноски, или размера на задължението, които не са отстранени по реда на чл. 103, органът по приходите издава акт за установяване на задължението, с който се коригира декларацията. Според ал. 3 обаче, независимо от издаването на акта по ал. 1, включително когато е обжалван, задълженията за данъка или за задължителните осигурителни вноски подлежат на установяване чрез извършване на ревизия. От изложеното следва, че неотправянето на покана до декларатора да отстрани несъответствията в подадената от него декларация по реда на чл. 103 от ДОПК, и неиздаването на акт за установяване на задължение по декларация по чл. 106, ал. 1 от ДОПК, не са абсолютни процесуални пречки за установяването на задълженията за ЗОВ в ревизионно производство с издаването на РА, стига същото да е образувано в рамките на установения в чл. 109, ал. 1 от ДОПК преклузивен срок - 5 години от изтичането на годината, в която е подадена декларация или е следвало да бъде подадена декларация. В случая този срок тече от 01.01.2014 г. за най-старите задължения (за 2012 г.) и не е изтекъл към датата на издаването и връчването на ЗВР. Неоснователен е доводът за допуснато от съда съществено процесуално нарушение, изразяващо се в необсъждането на всички възражения на жалбоподателя, направени в хода по същество и в писмената защита. В жалбата си до административния съд жалбоподателят е оспорил РА като нищожен и незаконосъобразен, поради съществени нарушения на административнопроизводствените правила и неправилно приложение на материалните закони. В изпълнение на разпореждането на съда за допълнително уточняване на жалбата, с молба от 15.04.2016 г. Д. на първо място е заявил, че оспорва установените задължения по основание и размер без конкретни доводи и твърдения, а освен това се е позовал на чл. 51 от Конституцията на Р. Б., който установява правото му на социално осигуряване, а чрез КСО и ЗЗО това негово право било превърнато в задължение. Поради това, че тези законови норми противоречали на Конституцията, той е поискал от съда на основание ЗНА да не ги прилага. В последното открито съдебно заседание в производството пред първоинстанционния съд, проведено на 10.01.2017 г., когато е даден ход на устните състезания, жалбоподателят, макар и редовно призован, не се е явил лично и не е бил представляван от процесуален представител, поради което не е пледирал, и не е представил писмена защита, противно на твърденията му в касационната жалба. Въпреки че е бил редовно призован, жалбоподателят не е присъствал лично и не е бил представляван в проведените пет открити съдебни заседания. На всички възражения, съдържащи се в жалбата и в допълнителната молба, съдът е дал отговор в мотивите на своето решение. Както правилно е прието в оспореното съдебно решение, задълженията на ревизираното лице за ЗОВ са законосъобразно определени с РА по основание и размер. В качеството си на лице, упражняващо свободна професия по определението в § 1, т. 29 от ДР на ЗДДФЛ, А. Д. е задължително осигурен за инвалидност поради общо заболяване, за старост и за смърт на основание чл. 4, ал. 3, т. 1 от КСО. Съгласно чл. 6, ал. 7 от КСО в приложимата редакция, осигурителните вноски за лицата, упражняващи свободна професия, са за сметка на осигурените лица и се дължат авансово: върху месечен осигурителен доход между минималния и максималния месечен размер на дохода, определен със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване за съответната година, а съгласно ал. 9 окончателният размер на месечния осигурителен доход се определя за периода, през който е упражнявана трудова дейност през предходната година въз основа на данните, декларирани в справка към годишната данъчна декларация по Закона за данъците върху доходите на физическите лица, и не може да бъде по-малък от минималния месечен осигурителен доход и по-голям от максималния месечен осигурителен доход. Ревизираното лице не е внасяло авансови вноски за ДОО, поради което с РА са установени такива за 2012 г. върху месечен осигурителен доход в размер на 550 лв., определен на основание чл. 8, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗБДОО за 2012 г.; за 2013 г. върху месечен осигурителен доход в размер на 550 лв., определен на основание чл. 8, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗБДОО за 2013 г., и за 2014 г. върху същия месечен осигурителен доход, определен на основание чл. 8, ал. 1, т. 2, б. "г" от ЗБДОО за 2014 г. Размерът на авансовите осигурителни вноски правилно е изчислен по реда на чл. 6, ал. 1, т. 2 от КСО - 12.8 на сто за лицата, родени след 01.01.1959 г. Срокът за внасянето на авансовите осигурителни вноски е регламентиран в чл. 7, ал. 4 от КСО и за 2012 г. той е до 10-то число на месеца, следващ месеца, за който се дължат, а от 01.01.2013 г. - до 25-о число на месеца, следващ месеца, за който се дължат. Начислена е лихва за забава на основание чл. 113 от КСО. Размерът на годишната изравнителна вноска е правилно определен с РА върху окончателен осигурителен доход, представляващ разлика между декларирания доход в ГДД и този, върху който са внесени авансовите вноски на основание чл. 6, ал. 8 от КСО. За невнасянето им в срока по чл. 2, ал. 4 от НООСЛБГРЧМЛ законосъобразно са начислени лихви. На основание чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО като самоосигуряващо се лице Д. е имал задължението да се осигурява авансово върху месечен доход, който не може да бъде по-малък от минималния месечен размер на осигурителния доход за самоосигуряващите се лица, определени със Закона за бюджета на държавното обществено осигуряване, и окончателно върху доходите от дейността през календарната година, съгласно справката към данъчната декларация. Размерът на авансовите вноски е правилно определен с РА съгласно чл. 2 от ЗБНЗОК - 8 на сто върху месечен осигурителен доход от 550 лв. и изравнителна годишна вноска върху осигурителен доход, представляващ разликата между декларирания доход с ГДД и този, върху който са внесени авансовите вноски. За невнасянето им в сроковете по чл. 40, ал. 1, т. 2 от ЗЗО е начислена лихва на основание чл. 107 от ЗЗО. Законосъобразно с РА е определен и размерът на осигурителните вноски за ДЗПО - УПФ - 5 на сто на основание чл. 157, ал. 1 от КСО. В чл. 157, ал. 5 от КСО е регламентирано задължението на самоосигуряващите се лица да се осигуряват в универсален пенсионен фонд изцяло за своя сметка, а според ал. 6 осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се внасят върху доходите, за които се дължат осигурителни вноски за държавното обществено осигуряване. Съгласно чл. 158 от КСО осигурителните вноски за допълнително задължително пенсионно осигуряване се превеждат едновременно с осигурителните вноски за държавното обществено осигуряване. Правилен е и отговорът, даден от административния съд, на доводите на жалбоподателя за противоконституционност на нормите на КСО. Въпросът за това противоречат ли нормите на КЗОО (сега КСО, заглавието изменено ДВ, бр. 67/2003 г.), установяващи принципа за задължителност при осъществяване на общественото осигуряване, на чл. 51, ал. 1 от Конституцията на Р. Б., е разрешен от Конституционния съд с решение № 5 от 29 юни 2000 г. по конституционно дело № 4/2000 г. С това решение е отхвърлено искането за обявяване на противоконституционност на посочените разпоредби с мотиви, че правото на обществено осигуряване е неразривно свързано със задължителния характер на осигуряването и задължителното осигуряване гарантира прилагането на разпоредбата на чл. 51, ал. 1 от Конституцията, а възприемането на принципа за доброволност на общественото осигуряване би компрометирало конституционното право на гражданите на обществено осигуряване. По изложените съображения касационната жалба е неоснователна, а оспореното с нея решение на Варненския административен съд като валидно, допустимо и правилно следва да бъде оставено в сила. При този изход на спора неоснователна се явява и акцесорната касаторова претенция за присъждане на деловодните разноски. На основание чл. 161, ал. 1 от ДОПК на ответника по касация се дължи юрисконсултско възнаграждение в размера на минималното възнаграждение за един адвокат, определено по реда на чл. 9, ал. 3 във връзка с чл. 8, ал. 1, т. 4 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. върху правен интерес в размер на 12 541.31 лв. Мотивиран така и на основание чл. 221, ал. 2, предложение първо от АПК и чл. 161, ал. 1 от ДОПК, Върховният административен съд, шесто отделение