Решение № 10980 от 19.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8292/2015 г.

Решение № 10980 от 19.10.2016 г. на ВАС по адм. д. № 8292/2015 г., V о., докладчик съдията Мариета Милева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по касационна жалба на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" (ГДИН) към министъра на правосъдието против решение № 938 от 26.05.2015 г., постановено по адм. дело № 1647/2014 г. по описа на Административен съд - Б., с което е отменена заповед рег. № Л-5997/06.06.2014 г. на същия административен орган, с която на В. М. В. е наложено дисциплинарно наказание "уволнение". Жалбоподателят поддържа, че решението е постановено в противоречие с материалния закон и събраните доказателства, тъй като заповедта е издадена при спазване на всички нормативни изисквания и след установяване на извършеното от В. нарушение. Моли решението да бъде отменено, включително в частта за разноските. Претендира и присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът оспорва касационната жалба и моли обжалваното решение да бъде оставено в сила, като му се присъдят направените по делото разноски. Представителят на Върховната административна прокуратура дава заключение за основателност на касационната жалба. Като взе предвид изложеното в касационната жалба и данните по делото Върховният административен съд, състав на пето отделение, констатира следното: Касационната жалба е подадена в срок и от страна, за която съдебният акт е неблагоприятен, поради което е допустима. Разгледана по същество, жалбата е основателна по следните съображения: Решението на Административен съд - Б. е постановено в противоречие с материалния закон. Правилно съдът приема, че заповедта за налагане на наказание е издадена от компетентния орган - съгласно чл. 13, ал. 2, т. 9 от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража главният директор на ГДИН налага дисциплинарни наказания на служителите в главната дирекция и в териториалните й служби. Аргументирано е и заключението, че заповедта е постановена в съответствие с изискванията за форма и при спазване на административнопроизводствените правила. Възражението на В., че наказанието е наложено след изтичане на сроковете по чл. 195, ал. 2 от Закона за Министерството на вътрешните работи (ЗМВР) е неоснователно. В случая дисциплинарното производство е проведено при действието на ЗМВР (отм.), поради което релевантни са сроковете, предвидени в чл. 225, ал. 2 от ЗМВР (отм.). Тези срокове са спазени. Съгласно посочения текст за извършено тежко нарушение на служебната дисциплина дисциплинарното наказание се налага не по-късно от два месеца от откриване на нарушението и не по-късно от две години от извършването му. Според нормата на чл. 223, ал. 1 от Правилника за прилагане на Закона за Министерството на вътрешните работи (ППЗМВР (отм.) нарушението се счита за открито, когато органът, компетентен да наложи дисциплинарното наказание, е установил извършеното нарушение и самоличността на извършителя, след постъпване на всички материали от дисциплинарното производство при него (чл. 223, ал. 2 от правилника). В случая всички материали по делото, обобщената справка и становището на дисциплинарно разследващия орган са постъпили при компетентния орган на 29.04.2014 г., поради което двумесечният срок по чл. 225, ал. 2 от ЗМВР (отм.) следва да се изчисли от тези дата и в случая е спазен. Ето защо доводът на ответника по касационната жалба в обратния мисъл е неоснователен, а изводите на първоинстанционния съд за отсъствие на съществени нарушения на административнопроизводствените правила, следва да бъде споделен изцяло. Изводите на първоинстанционния съд за незаконосъобразност на заповедта, обаче са направени при неправилно тълкуване и прилагане на нормативната уредба. С. В. е наказан на основание чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР (отм.) във връзка чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР (отм.), след установяване на предвидените в нормите предпоставки. Съгласно първия текст дисциплинарно наказание "уволнение" се налага задължително за извършване на друго тежко дисциплинарно нарушение, а по смисъла на нормата на чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР (отм.) в тази категория попадат и деяния, несъвместими с етичните правила за поведение на държавните служители в ГДИН, с които се уронва престижът на службата. В конкретния случай е установено, че служителят В., полицай, надзирател I степен в затвора в гр. Б., по време на дежурство на 31.12.2012 г. приел от С. Д. З. сумата 200.00 лв., за да предаде на лице, изтърпяващо наказание лишаване от свобода, забранени за ползване и притежаване вещи. Това поведение на служителя, станало известно на полицейски служители, граждани и получило обществен отзвук, правилно от страна на дисциплинарно наказващия орган е квалифицирано като несъвместимо с морала и уронващо престижа на службата. Извършеното от служителя е в противоречие с чл. 13, чл. 31 и чл. 32 от Етичния кодекс за поведение на държавните служители в Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" и Главна дирекция "Охрана" към Министерство на правосъдието, които задължават служителя да пази доброто име на институцията и при изпълнение на професионалните си функции и в обществения живот да следва поведение, което не уронва престижа на службата. В случая поведението на В. не е насочено към изпълнение на служебните задължения по осигуряване спазване на правилата на вътрешния ред и режима на изтърпяване на наказанието в местата лишаване от свобода, а обратно - към извършване на правонарушение. Това създава възможност да се направи заключение, че при изпълнение на задълженията си служителите в дирекцията не съблюдават професионалния си дълг и не се подчиняват на нормативните изисквания и правила, а се ръководят от лични цели, обстоятелства, които без съмнение уронват престижа на службата. Поради изложеното настоящата съдебна инстанция приема, че действията на служителя В. съставляват тежки нарушения на служебната дисциплина по смисъла на чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР във връзка с чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР, подлежащи на санкциониране с най-тежкото дисциплинарно наказание. Ето защо като достига до заключение в обратния смисъл и приема, че дисциплинарната власт на административния орган е упражнена в противоречие с нормативните изисквания, съставът на Административен съд - Б. постановява решение, което не кореспондира със закона. Съображенията на първоинстанционния съд за съотношението на нормата на чл. 227, ал. 1, т. 1 и тази на чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР (отм.) не могат да бъдат споделени, тъй като двата текста визират различни и самостоятелни тежки нарушения на служебната дисциплина. Освен това дисциплинарната отговорност е различна от наказателната, поради което може да бъде реализирана, независимо от обстоятелството дали са налице доказателства, че служителят е извършил престъпление, още повече че в случая В. е санкциониран за нарушение на морално-етични норми, а не за дейния, квалифицирани като състав на престъпление по смисъла на Наказателния кодекс (НК). В този смисъл съображенията, че служителят е наказан за извършено престъпление, чието установяване е извън правомощията на административния орган и на административния съд, са направени в противоречие с нормативната уредба. Съображенията, че дисциплинарното наказание е наложено само на основание образуваното наказателно производство, по което не са събрани безспорни доказателства, установяващи извършено от В. престъпление, са неоснователни. Както се посочи по-горе, в случая служителят е наказан за нарушение на морално-етични правила, деяние, което не се установява с влязла в сила присъда, а образуваното против служителя наказателно производство не е основание за ангажиране на дисциплинарната отговорност, а е част от доказателствата, които подкрепят изводите за допуснато тежко нарушение на служебната дисциплина. Касационният довод за необоснованост на съдебния акт също е основателен. Решението на първоинстанционния съд е постановено в противоречие с представените по делото доказателства. Показанията на свид. З. и протокола за обиск и изземване установяват допуснатото от В. тежко нарушение на служебната дисциплина. Тази доказателства, заедно с данните, че поведението на служителя е станало известно на служители от главната дирекция и на граждани обосноват извод за наличие на основания за ангажиране на дисциплинарна отговорност и за законосъобразност на оспорената заповед. Поради всичко изложено настоящият състав на Върховния административен съд, пето отделение, приема, че са налице посочените от касатора основания за отмяна на съдебния акт. Съдебният акт е постановен в противоречие с материалния закон и не се обосновава от събраните доказателства. Поради това решението на Административен съд - Б. следва да бъде отменено. С оглед констатациите за постановяване на заповедта за налагане на наказание от компетентен орган, в предвидената форма, при спазване на административнопроизводствените правила и в съответствие с материалния закон и на основание чл. 222, ал. 1 от АПК следва да се постанови нов съдебен акт по същество, с който жалбата на В. против заповедта на главния директор на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" да бъде отхвърлена. С оглед изложеното, направеното искане и на основание чл. 8, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения ответникът по касационната жалба следва да заплати на Главна дирекция "Изпълнение на наказанията" сумата 400.00 лв. възнаграждение за юрисконсулт пред касационната инстанция. По изложените съображения Върховният административен съд, пето отделение,