Решение № 5073 от 12.05.2026 г. на ВАС по адм. д. № 2365/2026 г.

Производството е по реда на чл. 208 и следващите от Административнопроцесуалния кодекс. Образувано е по касационна жалба от К. А. П., чрез адв. Д. Бъклова като процесуален представител, против Решение № 14370 от 22.12.2025 г., постановено по адм. дело № 265/2025 г. по описа на Административен съд – Варна. Релевирани са доводи за неправилност на съдебния акт поради нарушение на материалния закон, на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл.209, т.3 АПК. Оспорват се решаващите изводи на съда за наличие на спор за материално право като се отричат правата на лицата, предявили жалбата пред административния съд, по отношение на засегнатите от одобреното изменение на КККР, имоти. Твърденията са, че са налице предпоставките по чл.51, ал.1, т.2 ЗКИР и издадената заповед е законосъобразен административен акт. Прави се искане за отмяна на оспореното решение и за произнасяне по съществото на спора за отхвърляне на първоначалната жалба. Претендират се разноски за двете съдебни инстанции. Ответниците – началникът на Служба по геодезия, картография и кадастър – Варна и Община Аксаково, не изразяват становище по касационната жалба. Ответниците – К. Г. К. и П. Т. К., чрез пълномощника си адв. П. Стоилова, в представен писмен отговор, изразяват становище за оспорване на жалбата. Претендират разноски по приложен списък. Представителят на Върховна касационна прокуратура дава мотивирано заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, в настоящия състав на Второ отделение, намира касационната жалба за процесуално допустима, като подадена в законовия срок по чл. 211, ал. 1 АПК, от надлежна страна по смисъла на чл. 210, ал. 1 ГПК и срещу неблагоприятен, подлежащ на касационен контрол съдебен акт. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. С оспореното решение, по жалба на К. Г. К. и П. Т. К., съдът е отменил заповед № 18-13371/10.12.2024 г. на началника на Служба по геодезия, картография и кадастър /СГКК/- Варна, с която на осн. чл. 51, ал.1, т.2 и ал.2 и чл. 54, ал.1 и ал.4 от ЗКИР е одобрено изменение на кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място], община Аксаково, изразяващо се: в нанасяне на ПИ с [идентификатор] в границите на УПИ ІІ-236, кв.18 по действащия регулационен план на населеното място и в съответствие с документите за собственост; промяна в границите на ПИ с [идентификатор] – собственост на К. А. П., ПИ с [идентификатор] – собственост на П. И. К., К. Г. К. и П. Т. К. и ПИ с [идентификатор] – за второстепенна улица, собственост на община Аксаково, при която площта на първия имот се увеличава от 929 кв.м. на 1105 кв.м.; площта на втория имот се намалява от 1373 кв.м. на 1161 кв.м. и площта на третия имот се увеличава от 1815 кв.м. на 1851 кв.м., съгласно скица-проект № 15-1083881/24.10.2024г. За да постанови този резултат, съдът е приел, че оспорената заповед е издадена от компетентния административен орган, в установената писмена форма и при липса на съществени процесуални нарушения, но в противоречие с материалния закон. Формирани са доводи, въз основа на заключения на СТЕ, че изменението на КККР с промяна на границата между новопроектирания [ПИ], от една страна и [ПИ] и [ПИ], от друга страна, е свързана с промяна в площта на ПИ, което сочи на спор за материално право между собствениците им, при който спор и на основание чл.54, ал.2 ЗКИР органът е следвало да откаже да одобри изменението на КККР на гр. Варна, до решаването му по съдебен ред. При извършената проверка по реда на чл. 218 АПК, касационният съд намира, че решението е недопустимо в частта, с която заповедта е отменена по отношение промяна в границите на поземлен [имот номер] - за второстепенна улица. Безспорно е по делото, че горният имот е собственост на Община Аксаково според данните в КР, а и жалбоподателите пред първостепенния съд - П. и К. К. не претендират и не доказват право на собственост по отношение на него. Следователно, в тази част оспорването е било недопустимо, поради липса на активна процесуална легитимация за жалбоподателите Късови по реда на т. 13, § 1 от ДР на ЗКИР във връзка с чл. 54, ал. 6 ЗКИР. С оглед на изложеното и правомощията на настоящата инстанция по чл. чл. 218, ал. 2 АПК, обжалваното решение следва да бъде обезсилено в тази част по реда на чл. 221, ал. 3 АПК, като недопустимо, а производството по делото в същата част – да се прекрати. В останалата част, обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Въз основа на установените релевантни по спора факти и обстоятелства, съдът е извел обосновани правни изводи, които се споделят от настоящата инстанция. При постановяването му не са допуснати нарушения, представляващи касационни основания по смисъла на чл. 209, т. 3 АПК, които да налагат отмяната му. Правилен е изводът в оспореното решение за незаконосъобразност на процесната заповед в частта, с която е одобрено нанасяне на ПИ с [идентификатор], свързано с промяна в границите на ПИ с [идентификатор] – собственост на К. А. П. и ПИ с [идентификатор] – собственост на П. И. К., К. Г. К. и П. Т. К., поради противоречие с материалноправната норма на чл.54, ал.2 ЗКИР. Изменението на КККР, одобрено с обжалвания административен акт е по реда на чл. 51, ал. 1, т. 2 ЗКИР, според която разпоредба КК и КР се поддържат в актуално състояние, като се изменят при установяване на непълноти или грешки. Съгласно чл. 54, ал. 1 ЗКИР, непълнотата или грешката се допълва или поправя от службите по геодезия, картография и кадастър въз основа на писмени доказателства и проект за изменение на КККР на недвижимите имоти, а според ал.2 на чл.54 ЗКИР, когато непълнотата или грешката е свързана със спор за материално право, тя се отстранява след решаване на спора по съдебен ред. Именно с наличието на спор за материално право съдът е обосновал незаконосъобразността на издадената заповед в посочената й част. При правилно установена фактическа обстановка, е приложен правилно материалният закон. От съвкупният анализ на доказателствата по делото, вкл. на СТЕ, е установено, че издадената по заявление на К. А. П., заповед предвижда нанасяне на нов [ПИ] и промяна на границите и площта на ПИ с идентификатори [номера], от което следва, че посочените два ПИ са засегнати от одобреното изменение на КККР, а собствениците им имат качеството на заинтересовани лица по см. на §1, т.13 ДР ЗКИР. Противно на поддържаната от касатора теза, констатациите на вещите лица по горното обстоятелство са еднозначни и безпротиворечиви, а с данните от кадастралния регистър и с приложен нотариален акт № 9, том ІІІ, рег. № 2783, н.д. № 229/2024г., жалбоподателите пред административния съд доказват право на собственост върху [ПИ]. Правата, удостоверени с приложения документ, който е валиден от външна страна, са констатирани от органа, който е уведомил собствениците на имота за образуваното административно производство и същите са подала възражение срещу изготвения проект за изменение на КККР. Както се посочи, заявеното от касационния жалбоподател изменение на КККР предвижда промяна в границите между процесните имоти, вследствие на което се намалява площта на имота на ответниците в настоящото производство. А след като се отнема площ, то очевидно е налице спор за материално право, в какъвто смисъл са изложените в съдебното решение изводи. Обстоятелството, дали е налице съответствие, респ. дали има идентичност между отразените в КККР поземлени имоти с урегулираните поземлени имоти по действащия регулационен план, вкл. уредени ли са сметките по регулация за двата процесни имота, не касае производството по чл. 54, ал. 1, 2, и 4 ЗКИР, каквото е производството, образувано по заявлението на К. П.. Горното следва от данните в обяснителната записка към проекта, а и от произнасянето от административния орган с процесната заповед, издадена на основание чл. 54, ал.1 ЗКИР. Визираните обстоятелства, биха били от съществено значение в специалната хипотеза на изменение на КККР по §5 от ПЗР на ЗКИР, каквато безспорно не е приложена в настоящия случай. От друга страна, щом е налице каквато и да е индиция за спор за материално право относно имотите, предмет на поисканото изменение /а в случая е налице изрично възражение/, както органът, така и съдът са длъжни да се съобразят с разпоредбата на чл. 54, ал. 2, изр. 1 ЗКИР и да отложат отстраняването на непълнотата или грешката в кадастъра, след решаването на спора по съдебен ред от общия съд, т. е. след приключване на отделно исково производство с влязло в сила решение между страните, имащо сила на пресъдено нещо за тях. Формираните в този смисъл изводи в оспореното решение са обосновани и правилни. Следва да се посочи, че в хипотезата на спор за материално право, извън материалната компетентност на органа е произнасянето по въпроса относно обхвата на вещното право на собственост според легитимиращите засегнатите лица документи за собственост, а наведените от касатора доводи в обратен смисъл са неоснователни. В случая, нотариалният акт на П. и К. К., макар констативен и издаден през 2024 г., т.е. след одобряване на първоначалната КККР на населеното място, е представен с депозираното възражение в хода на административното производство, инициирано от заявителя К. П., поради което органът е следвало да зачете доказателствената му сила, а преценката относно основанието и обхвата на удостовереното с него право на собственост следва да извърши съда, в исково състезателно производство между спорещите страни. Както правилно е посочено в обжалваното решение, без значение за констатациите за наличие на спор за собственост е дали вече е инициирано такова производство, тъй като съществуването на такъв спор е отрицателно материалноправно условие на волеизявление по чл. 51, ал. 1, т. 2 ЗКИР за отстраняване на грешка или непълнота в кадастъра, до разрешаването му по съдебен ред – по арг. от чл. 54, ал. 2, изр. 1 ЗКИР. При тези изводи, като е приел незаконосъобразност на оспорената заповед в частта относно одобреното изменение на КККР съставляващо промяна в границите на [ПИ] и [ПИ] и е отменил същата, съдът е постановил правилно решение. Не са налице сочените касационни основания и съдебният акт в посочената допустима част, следва да бъде оставен в сила. Предвид изхода по делото, касаторът няма право на разноски. Съдът присъжда в полза на ответника П. Т. К. разноски в размер на 435,00 евро за адвокатско възнаграждение, заплатено за защитата в настоящото производство, дължими от касационния жалбоподател. Останалите ответници не са доказали направени разноски. Водим от горното и на основание чл. 221, ал. 2, пр. 1 и ал.3 АПК, Върховният административен съд, Второ отделение,