Решение № 16006 от 3.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7304/2013 г.

Решение № 16006 от 3.12.2013 г. на ВАС по адм. д. № 7304/2013 г., I о., докладчик съдията Благовеста Липчева Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/ във вр. с чл. 160, ал. 6 от Данъчно-осигурителния процесуален кодекс /ДОПК/. Образувано е по касационна жалба на Директора на Дирекция "Обжалване и данъчно-осигурителна практика" - гр. Пловдив, срещу Решение № 546 от 11.03.2013 г., постановено по адм. дело № 876/2012 г. по описа на Административен съд - Пловдив, с което е отменен Ревизионен акт /РА/ № 241103530/28.11.2011 г., издаден от ст. инспектор по приходите при ТД на НАП - Пловдив, потвърден с Решение № 217/24.02.2012 г. на Директора на Дирекция "Обжалване и управление на изпълнението" - гр. Пловдив, в частта, с която на "Димакс-62" ЕООД не е признато право на приспадане на данъчен кредит в размер на 39 172,80 лв., ведно с прилежащите лихви. Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила, необоснованост и противоречие с материалния закон, съставляващи отменителни основания по чл. 209, т. 3 от АПК. Твърди, че събраните доказателства не установяват реалното извършване на доставките на пшеница, обективирани в издадените от "Делев" ЕООД фактури. Счита, че не е доказана кадровата, материалната и техническа обезпеченост на доставчика, а цитираното от съда Решение на СЕС по съединени дела С-80/11 и С- 142/11 е неприложимо. В тези насоки излага подробни аргументи в жалбата и моли съда да отмени атакуваното решение и вместо него постанови друго, по съществото на спора, с което да отхвърли жалбата срещу оспорения РА, ведно с присъждане на юрисконсултско възнаграждение. Ответникът по касационната жалба - "Димакс-62" ЕООД, гр. Стара Загора, не изразява становище по нейната основателност. Прокурорът от Върховна административна прокуратура дава мотивирано заключение за основателност на касационната жалба. Върховният административен съд, тричленен състав на първо отделение, след като прецени валидността и допустимостта на решението в изпълнение на изискването на чл. 218 от АПК, както и наведените в жалбата касационни основания, за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е депозирана срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от активнопроцесуално легитимирано лице, при наличие на правен интерес и в рамките на законоустановения 14-дневен преклузивен срок, поради което е допустима и подлежи на разглеждане по същество. Предмет на производството пред Административен съд - Пловдив е законосъобразността и обосноваността на РА № 241103530/28.11.2011 г., издаден от инспектор по приходите при ТД на НАП - гр. Пловдив, в частта, потвърдена с Решение № 217/24.02.2012 г. на Директора на Дирекция "ОУИ" /сега "ОДОП"/ - гр. Пловдив, с която на "Димакс-62" ЕООД е отказано признаване на право на приспадане на данъчен кредит за данъчни периоди м. 10 и м. 11.2010 г. в размер на 39 172,80 лв. по 11 бр. фактури, издадени от "Делев" ЕООД, с предмет на доставките общо 627 680кг. пшеница и са начислени следващите се лихви за забава. За да обоснове преценката си за незаконосъобразност, решаващият състав е приел, че обжалваният РА е издаден от компетентен орган, в законоустановената форма, при липса на съществени процесуални нарушения, но е необоснован и противоречи на материалния закон. Този краен правен извод е формиран въз основа на следните фактически констатации: Страните по сделките са регистрирани по реда на ЗДДС лица, като през процесните данъчни периоди доставчикът е издал 11 бр. фактури, съотвестващи на изискванията на чл. 114 от ЗДДС. Въз основа на изводите на вещото лице по проведената ССчЕ, заключението по която е кредитирано като обективно и компетентно дадено, е прието, че счетоводството на получателя е редовно водено, по фактурите е извършено плащане в брой и са издадени фискални бонове от регистрирано фискално устройство. Посочено е, че плащанията са счетоводно отразени от доставчика по дебита на сметка 501 и кредита на сметка 411, но извод за редовност на неговото счетоводство не следва поради неспазване на принципа за текущо начисляване. Към всяка една фактура в хода на ревизионното производство са представени договори за покупко - продажба на пшеница, приемо - предавателни протоколи, декларации от търговец на зърно за произход и добра земеделска практика, товарителници, пътни листи и фактури от предходен доставчик. Преценено е, че транспортирането на стоката е осъществено от получателя със собствен транспорт и за негова сметка, при налични счетоводни данни за разход за дизелово гориво по представените пътни листове. Обсъдени са още и счетоводните записвания при доставчика към началото на м. 10.2010 г. и в края на м. 11.2010 г. по съответната партида, отразяваща като налични 536 550 кг. пшеница при липса на постъпления и разходи през изследвания период. Съобразени са и представените приемо- предавателни протоколи за изкупуване от "Делев" ЕООД на общо 319 600 кг. пшеница в периода м. 07. - м. 11. 2010 г., които не са отразени по дебита на сметка 304. При тази фактическа установеност и след съпоставка на контроверсните твърдения на страните, съдът е приел, че спорът между тях се концентрира върху въпроса притежавал ли е доставчикът материална, кадрова и техническа обезпеченост за предаването на пшеницата, респективно - ангажираните доказателства установяват ли главно и пълно реалното извършване на доставките. След съвкупен анализ на събраните доказателства, решаващият състав е достигнал до извода, че е установено транспортирането и предаването от доставчика на получателя на определената по своя род вещ - предмет на доставките, поради което само по себе си непредставянето на част от изисканите от органа по приходите доказателства от доставчика не може да обоснове заключение, че сделките не са реално извършени. В подкрепа на тази теза съдът е изложил подробни аргументи, базирани на посочената практика на СЕС и ЕСПЧ, в резултат на което е приел, че действителното извършване на доставките като факти от обективната действителност е установено по делото и не е налице основанието по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС, за да се откаже признаване на правото на приспадане на данъчен кредит по тях. Настоящият състав намира, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Неоснователна е тезата на касатора, че изводите на съда са основани единствено на цитираното Решение на СЕС по съединени дела С- 80/11 и С- 142/11 г., тълкуванията по което не отменят необходимостта националният съдия да извърши преценка и да формира конкретен фактически извод за реалното извършване на спорната доставка. В съотвествие с това свое процесуално задължение, решаващият състав е осъществил подробен и всеобхватен анализ на ангажираните доказателства съобразно доказателствената им сила, в резултат на който правилно е установил релевантните за спора факти и обстоятелства. Изведените въз основа на тях фактически и правни изводи са логични, обосновани и съответстващи на материалния закон, който обуславя възникването на регламентираното в чл. 68, ал. 2 от ЗДДС субективно публично право на приспадане на данъчен кредит на данъчно задълженото лице от кумулативното осъществяване на елементите от регламентирания в ЗДДС сложен фактически състав. Същият, наред с притежаването на данъчния документ по чл. 71, т. 1 от ЗДДС изисква и установяването на реално получаване на стоките или услугите по облагаемата доставка. По аргумент от чл. 6, ал. 1 от ЗДДС за целите на закона моментът на настъпване на данъчното събитие не се покрива с възникването на облигационното правоотношението между страните, а с изпълнението на поетото по него задължение за прехвърляне на правото на собственост. Съгласно чл. 24, ал. 2 от ЗЗД, при родово определени вещи, собствеността се прехвърля с определянето им по съгласие на страните, а при липса на такова - с предаването им. В случая, от събраните по делото доказателства е установена разполагаемостта на доставчика със стоката, предаването й на получателя и транспортирането й от ревизираното лице до притежавания от него мелничен комплекс, поради което настоящият състав споделя извода на първоинстанционния съд, че при установеност на кадровата обезпеченост на получателя сама по себе си неустановеността на същата при доставчика не обосновава заключението на органа по приходите, че спорните доставки не са реално извършени. Като е приел обратното и е преценил, че не е налице основанието по чл. 70, ал. 5 от ЗДДС за непризнаване на правото на приспадане на данъчен кредит по издадените 11 бр. фактури и в резултат на това е отменил оспорения РА, решаващият състав е постановил решение, което не страда от релевираните касационни пороци и като правилно следва да бъде оставено в сила. Така мотивиран и на основание чл. 221, ал. 2 от АПК, Върховният административен съд, състав на Първо отделение