Решение № 16 от 21.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 661/2009 г.

Решение № 16 от 21.01.2010 г. на ВКС по н. д. № 661/2009 г., I н. о., НК, докладчик съдията Ружена Керанова Производство по делото е образувано на основание чл. 424, ал. 1 от НПК по искане на осъдената М. Г. Т. за отмяна по реда за възобновяване на наказателните дела на влязлото в сила въззивно решение № 517 от 30.01.2009 г., постановено по ВНОХД № 922/08 г. от Софийски апелативен съд, с което е изменена частично осъдителната присъда № 32 от 27.11.2007 г. по НОХД № 2591/07 г. на Софийски градски съд. В искането се твърди, че осъдената Т. е "разбрала обстоятелства, неизвестни на сегашния етап на разглеждане на делото": изявления на друг лишен от свобода на когото са станали известни данни, свързани с нейното участие в престъплението, въздействие върху подсъдимата, осъществен от ближни на съучастник в престъплението, с цел тя да поеме отговорността. Претендира се още, че са налице неправомерни поведения на защитника й, както и явна несправедливост на наказанието. Искането се поддържа от осъдената М. Т. и от процесуален представител, назначен при условията на чл. 94, ал. 3 от НПК. Прокурорът от Върховната касационна прокуратура счита искането за неоснователно. Процесуалният представител на частния обвинител и граждански ищец И. А. М. поддържа становище за неоснователност на искането. Върховният касационен съд, първо наказателно отделение, като обсъди доводите на страните и извърши проверка по изложените в искането оплаквания, установи следното: С първоинстанционната присъда е ангажирана наказателната отговорност на подсъдимата Т. за това, че на 18.09.2005 г. в съучастие като съизвършител с Т. Т., Е. Б., М. Р., М. Н., и А. П. умишлено умъртвили А. М., като деянието е извършено с особена жестокост и по особено мъчителен начин за пострадалия и с користна цел - престъпление по чл. 116, ал. 1, т. 6 и т. 7 във вр. с чл. 115 във вр. с чл. 20, ал. 2 от НК. Определеното наказание е тринадесет години лишаване от свобода, наложено на основание чл. 373, ал. 2 във вр. с чл. 55, ал. 1, т. 1 от НК. Цитираното въззивно решение е постановено и по жалба на осъдената Т., като със същото присъдата е изменена частично и подсъдимите са били оправдани деянието да е извършено и с "користна цел" - квалифициращо обстоятелство по чл. 116, ал. 1, т. 7 от НК. В голямата си част доводите, изложени в искането, очевидно насочват към други основания за възобновяване, тъй като неистинските доказателства, респективно неизвестните обстоятелства и/или доказателства, са такива, предвидени по чл. 422, ал. 1, т. 1 и т. 3 от НПК. В тези случаи искането за възобновяване на наказателното дело по чл. 422, ал. 1, т. 1-3 от НПК може да се направи от окръжния, съответно от военния прокурор - чл. 420, ал. 1 от НПК. Тоест, осъденото лице не може да иска директно от ВКС възобновяване на делото по тези основания, поради специфичния им характер, обвързан и с начина на установяването им - чрез разследване или влязла в сила присъда. Неоснователни са твърденията, че осъдената Т. е била лишена от възможността да подаде жалба пред ВКС, тъй като защитникът, лично избран от нея (виж адвокатско пълномощно - л. 178, т. 2 от досието на досъдебното производство), не я е уведомил за това. По делото присъстват данни, от които се установява, че осъдената е получила съобщение за въззивното решение, ведно с препис от същото на 10.02.2009 г. (такова съобщение е получил и процесуалният представител), в което съобщение изрично е указана възможността за обжалване на съдебния акт в 15-дневен срок пред ВКС. Иначе казано, осъдената Т. е била информирана, както за съдържанието на решението и резултата от въззивното обжалване, така и за възможността този акт да бъде обжалван пред касационната инстанция. Причината, поради която осъдената Т. не е подала касационна жалба, не може да се търси в липсата на информираност, защото съдебният орган е направил необходимото за това. Воденето на защитата, в това число и подаване на жалби срещу актове на съда, е предмет на уреждане главно между защитата и обвиненото лице. Що се отнася до доводите, съдържащи се в искането, за явна несправедливост на наложеното наказание, то същите са неоснователни. Производството пред първата инстанция е протекло по реда на глава двадесет и седма в процедурата по чл. 371, т. 2 от НПК, предопределило налагане на наказание при условията на чл. 55 от НК. При определяне конкретния размер на наказанието, което следва да изтърпи осъдената в параметрите на смекчената наказателна отговорност, въззивният съд правилно е отчел всички фактори, значими за индивидуализацията му. С основание е поставен акцент върху дейната роля на осъдената Т. в общата причинителска деятелност. Отношението към деянието, заявено от осъдената Т., след извършването му пред свидетелите М. М. и Т. Л., също разкрива негативна характеристика на личността й, а твърденията за съдействието, оказано от осъдената на органите на досъдебното производство и то като свидетел, е силно преувеличено. В предвид на горните съображения Върховният касационен съд, първо наказателно отделение,