Решение № 5226 от 1.6.2022 г. на ВАС, VII о.

23 от административния договор предвижда, че бенефициерът е длъжен да изпълни поетите ангажименти съобразно сключения договор и с оглед изпълнение на предвидените в проекта цели, а съгласно чл. 3.24 от същия договор, бенефициерът изпълнява договора с грижата на добър стопанин, при спазване на принципите на икономичност, ефикасност, ефективност, публичност и прозрачност, в съответствие с най-добрите практики в съответната област и с настоящия договор. В съответствие с чл. 26, ал. 1 ЗУСЕСИФ ръководителят на управляващия орган на програмата, съответно на водещата програма утвърждава за всяка процедура насоки и/или друг документ, определящи условията за кандидатстване и условията за изпълнение на одобрените проекти. Документите трябва да са съобразени и с изискванията на чл. 59, ал. 2. Визираната в точка 10 нередност, за която е допустимо да се определи финансова корекция, е друга нередност, която съставлява нарушение на правото на Съюза или на българското право, извършено чрез действие или бездействие от бенефициера, което има или би имало за последица нанасянето на вреда на средствата от Европейските структурни и инвестиционни фондове. Така формулирана нередността е всъщност единствено дефиницията за нередност. Без тази разпоредба да е обвързана с точно установено нарушение на правото на Съюза или на националното право разпоредбата е неприложима, защото в този си вид тя би позволила на органа да субсумира под нейния фактически състав всяко едно деяние, действие или бездействие, което реши, че е нарушение на правото на Съюза или на националното право. Това би било в противоречие с изискванията за предвидимост и правна сигурност. В своята практика Съдът на Европейския съюз изрично сочи изискването "правната уредба да бъде ясна и точна, така че правните субекти да могат да се запознаят по недвусмислен начин със своите права и задължения и да действат съобразно с тях" решение от 3 юни 2008, Intertanko, С-308/06, EU: C: 2008: 312, точка 69. Както и че това изискване "се налага с особена строгост, когато се касае за акт, който може да съдържа финансови последици, за да се даде възможност на заинтересованите лица да се запознаят с точност с обхвата на задълженията, наложени им от него" - решение от 22 януари 1994 г., Opel Austria v Council, Т-115/94, EU: T: 1997: 3, точка 124 и цитираната там практика, приложима mutatis mutandis. С оглед на горното дотогава, докогато законодателят не е обвързал нередността по точка 10 с конкретно нарушение то не би могло да бъде годно правно основание за определяне на финансова корекция. Поради това и приетото от административният орган осъществяване на нередността по точка 10 е неправилно, постановено в нарушение на материалния закон. В случая дори не се твърди нарушение на правото на Съюза или националното право, а единствено на сключения административен договор. Както беше посочено, чл. 3.24 от административния договор е свързан с задължение на бенефициера да спазва принципите на икономичност, ефикасност, ефективност, които от своя страна са свързани със спазване на принципа на добро финансово управление. Ако органът твърди нарушение на някой от тези принципи, то това би било основание за определяне на финансова корекция по чл. 70, ал. 1, т. 3 ЗУСЕСИФ, като следва да бъде подробно обосновано кои фактически основания се квалифицират като нарушение на съответния принцип. За пълнота следва да бъде отбелязано, че страна в съдебното производство е ръководителят на УО на ОПРЧР и без значение е длъжността на лицето, което е определено за ръководител на управляващия орган. С оглед на изложеното твърденията на касатора за неправилност на обжалваното съдебно решение в тази му част са неоснователни и съдебното решение следва да бъде оставено в сила като краен резултат. Доводите на касатора срещу съдебното решение в частта му, с която е осъден да заплати по сметка на Административен съд - Пазарджик сумата от 478,40 лева, представляваща невнесена държавна такса, са основателни по следните съображения: На първо място неправилно е осъден административният орган да плати съответната сума, вместо юридическото лице, в чиято структура е органът. На следващо място, в съответствие с чл. 27, ал. 6 ЗУСЕСИФ "Калъч груп" ЕООД, в качеството си на оспорващ акт, издаден на основание чл. 73 ЗУСЕСИФ, е задълженото за държавната такса лице. Безспорно е, с оглед на материалния интерес, предмет на оспорения акт, че размерът на тази такса е 478,40 лв. Безспорно е също, че дължимата държавна такса не е внесена от дружеството с подаването на жалбата, както и че първоинстанционният съд не е установил тази нередовност на жалбата и не е указал на жалбоподателя да я отстрани. Спорът по делото е за правомощието на съда да осъди за дължимата и неплатена държавна такса със съдебното решение и с оглед изхода от съдебния спор. Държавната такса по съдебни дела е установено със закон чл. 4, б. а) от Закона за държавните такси (ЗДТ) във вр. с чл. 27, ал. 6 ЗУСЕСИФ, финансово плащане към бюджета на съдебната власт, събирано от съда във връзка с извършвана от него дейност. Задължението за плащане на таксата е дължимо преди извършване на съответната дейност от съда освен ако със закон не е предвидено друго чл. 3 ЗДТ във вр. с чл. 151, т. 3 АПК. Тъй като изискването за платена държавна такса е условие за редовност на жалбата, с която е сезиран съдът, то задължение на сезиращия е да внесе своевременно дължимата държавна такса. Само тогава, когато към жалбата, с която съдът е сезиран, не е приложен документ за платена държавна такса, когато такава се дължи, съдът, с оглед на чл. 158, ал. 1 АПК е длъжен да остави същата без движение и да укаже на оспорващия да отстрани нередовността. Но пропускът на съда да остави без движение жалба, за която няма доказателства за платена дължима държавна такса, не води нито до погасяване на задължението за нейното плащане, нито до възможност за нея да бъде осъдена другата страна по спора. Това следва както от задължението на съда да следи за редовността на жалбата в течение на производството чл. 158, ал. 3 АПК, така и от самия характер на задължението за държавна такса, което е задължение за финансово плащане към държавата на субекта, който сезира съда с искане за извършване на действие, за което се дължи по закон държавна такса. Именно защото характерът на това задължение е публичноправен съдът, комуто правната норма е възложила да гарантира изпълнението на задължението, може с нарочен свой акт да освободи съответния субект от заплащане, при наличие на установените в закона предпоставки, може да откаже да извърши дадено процесуално действие, за което не е внесена държавна такса, може да прекрати съдебното производство, когато продължаването му е обусловено от внасянето на такава, но може и да постанови принудителното й събиране. Тъй като е публичноправно задължение за финансово плащане, с извършване от съда на действието, за което се дължи такса, задължението е и ликвидно, и изискуемо и ако не е погасено по давност съдът, като субект на когото законът е възложил задължението за контрол за неговото изпълнение, е оправомощен да издаде съответния акт, с който да задължи неплатилото таксата лице за нейното плащане. Видно от горното в случая първоинстанционният съд е допуснал да разгледа жалба, за която не е внесена в срок дължимата държавна такса. До приключване на устните състезания по делото тази такса не е платена и съответно жалбоподателят не е претендирал нейното присъждане. Отговорността за разноски по делото е облигационно правоотношение, което е регламентирано в процесуалния закон. Материалноправната отговорност за разноски е деликтна, безвиновна и обхваща само действително направените от насрещната страна разноски за производството. Реализирането й е възможно само в рамките на висящ процес и освобождаване от нея не може да има. Поради този характер на отговорността за разноски невнесената държавна такса не може да бъде събрана от страната, за която изходът от спора е неблагоприятен. Дотогава, докогато държавната такса не е внесена от жалбоподателя тя не се явява негови действително направени разноски по смисъла на чл. 143, ал. 1 АПК, поради което отговорността на другата страна не може да бъде ангажирана. Тази отговорност не може да бъде ангажирана и поради факта, че съдебното производство е приключило. По изложените съображения решението в тази му част следва да бъде отменено и вместо него постановено ново, с което да се осъди Калъч груп ЕООД да заплати по сметка на Административен съд Пазарджик дължимата държавна такса в размер на 478,40 лв. С оглед на изхода от спора, направеното от ответника искане и на основание чл. 143, ал. 1 АПК, съдът следва да осъди Министерството на труда и социалната политика - юридическото лице, в чиято структура е органът-касатор, да заплати на ответника направените пред касационната инстанция разноски. Възражението на касатора за прекомерност на платеното от ответника адвокатско възнаграждение е неоснователно. От една страна възражението е бланкетно, като дори не се твърди липса на фактическа и правна сложност, а съдът не дължи служебно произнасяне по този въпрос. От друга страна делото е с фактическа и правна сложност. Същите, видно от доказателствата по делото са в размер на 3600 лева платено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие.