Решение № 11377 от 1.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3318/2019 г.

Решение № 11377 от 1.09.2020 г. на ВАС по адм. д. № 3318/2019 г., III о., докладчик съдията Иван Раденков Производството е по реда на чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК). Образувано е по две касационни жалби срещу решение № 553 от 29.01.2019 г., постановено по адм. д. № 5125/2018 г. по описа на Административен съд - С.–град. С обжалваното решение е осъдено Министерство на вътрешните работи (МВР), гр. С., да заплати на И. И. обезщетение в размер на 7 500,00 лева за претърпени имуществени вреди, за периода от 19.11.2015 г. до 25.04.2016 г., от незаконосъобразно бездействие на административния орган в системата на МВР (състоящо се в невъзстановяване на работа), ведно със законната лихва върху обезщетението от предявяване на исковата молба - 13.06.2016 г. до окончателното изплащане на сумата. Наред с това, съдът е отхвърлил предявения от Иванов иск за присъждане на обезщетение за претърпени имуществени вреди за сумата над 7 500 лв. до пълния претендиран размер от 11 315,23 лв. и съответните лихви. Със същото решение МВР е осъдено да заплати на И. И. сумата от 937 лв., представляваща разноски по делото, съразмерно на уважената част от иска. Касационният жалбоподател - Министерство на вътрешните работи, гр. С., чрез процесуален представител оспорва решението в частта, с която е осъден да заплати обезщетение за причинени на ищеца имуществени вреди и сторените разноски. Наведени са доводи за неправилно приложение на материалния закон – касационно основание по чл. 209, т. 3 от АПК. Иска се отмяна на решението в обжалваната му част и постановяване на друго по съществото на спора, с което искът да бъде отхвърлен изцяло. Ответникът по първата касационна жалба - И. И., чрез процесуален представител, счита същата за неоснователна. Касационният жалбоподател - И. И., чрез процесуален представител, обжалва решението в отхвърлителната му част. Твърди, че направените от съда изводи относно размера на обезщетението и периода за който е присъдено, не съответстват на данните по делото. Неправилно съдът е определил, че обезщетението се дължи от момента на подаване на документи за достъп до класифицирана информация - 19.11.2015 г., каквато се е изисквала за заемане на длъжността му. Бездействието на административния орган е продължило от подаване на заявление за започване на работа - 08.09.2015 г., до момента на възстановяване 25.04.2016 г. Сочи, че претенцията за обезщетение за имуществени вреди е в размер на неполученото трудово възнаграждение за период повече от седем месеца, през което време, макар да е изпълнил изискванията на чл. 232 от ЗМВР, не е бил допуснат до работа. Иска отмяна на решението в обжалваната му част и уважаване на исковата претенция изцяло. Претендира разноски за касационната инстанция. Ответникът по втората касационна жалба – МВР, не взема становище. Представителят на Върховната административна прокуратура дава мотивирано заключение на основателност на касационната жалба на И. И. и неоснователност на касационната жалба на МВР. Върховният административен съд, състав на трето отделение, преценява касационните жалби като допустими, подадени от надлежни страни, в рамките на 14-дневния срок за касационно обжалване. По основателността им приема следното: Административният съд е сезиран с иск с правно основание чл. 1, ал. 1 от Закона за отговорността на държавата и общините за вреди (ЗОДОВ), с който ищецът е претендирал от МВР изплащане на обезщетение в размер на 11 315,23 лв., за причинени имуществени вреди, изразяващи се в недопускане до изпълнение на служебните задължения за период от седем месеца - от 08.09.2015 г. до 25.04.2016 г. Претендираната сумата, представляваща общата стойност на неизплатените на ищеца заплати за периода, през който не е възстановен, е уточнена въз основа на приетата и неоспорена по делото съдебно-счетоводна експертиза. От фактическа страна по делото е установено, че с решение № 74/22.07.2014 г. по адм. дело № С-50/2013 г. по описа на Върховния административен съд е отменена заповед № К-13879/23.12.2011 г. на Министъра на вътрешните работи, с която на основание чл. 224, ал. 2, т. 4, чл. 227, ал. 1, т. 10 от ЗМВР, във вр. с чл. 230, ал. 2, т. 4 от ППЗМВР на И. И. е наложено дисциплинарно наказание "уволнение" и е прекратено служебното му правоотношение. Цитираното решение е оставено в сила с решение № 43/02.09.2015 г. по адм. дело № С-73/2014 г. по описа на Върховния административен съд. На 08.09.2015 г. Иванов подал писмено заявление до директора на СДВР и до министъра на вътрешните работи да бъде възстановен на заеманата преди прекратяване на служебното му правоотношение длъжност, като впоследствие отново през октомври, ноември 2015 г. е подавал напомнителни писма за възстановяване на заеманата преди прекратяването длъжност. На 01.10.2015 г. на Иванов е предложена равностойна длъжност, за която се изисквало разрешен достъп до класифицирана информация по реда на Закона за защита на класифицираната информация. На 30.10.2015 г. И. И. е получил покана за подаване на документи за достъп до класифицирана информация, на 19.11.2015 г. е поискал издаване на разрешение за достъп до класифицирана информация, по което е извършено проучване, а на 21.01.2016 г. му е издаден отказ за достъп до класифицирана информация от директора на СДВР. Отказът е обжалван и отменен междувременно. Със заповедта, връчена на Иванов на 25.04.2016 г., същият е преназначен и встъпил в длъжност - полицейски инспектор V степен в група "Териториална полиция" - Надежда, сектор "Охранителна полиция" към 02 РУ при СДВР, с определено основно месечно възнаграждение. При така установеното административният съд е приел от правна страна, че искът е частично основателен и доказан. За да постанови този резултат съдът на първо място е приел, че искът е насочен срещу надлежен ответник – МВР. Приел е, че е налице бездействие на органа по назначаване, за периода от подаване на документи за проучване за достъп до класифицирана информация - 19.11.2015 г. до възстановяването на Иванов на работа на 25.04.2016 г. Като е съобразил периода на незаконосъобразното бездействие, съдът е уважил иска на Иванов за сумата в размер на 7 500 лв., представляващи имуществени вреди, претърпяни от неполучаване на заплатата на длъжността, на която е следвало да бъде възстановен. Решението е частично неправилно. Първоинстанционият съд правилно е възприел фактическата обстановка, че е налице бездействие от страна на министъра на вътрешните работи, в случая орган по назначаване. На 08.09.2015 г. Иванов подава заявление, в законоустановения срок по чл. 232 от ЗМВР за възстановяване на работа. Съдът неправилно е определил началния момент на бездействието на административния орган. Ищецът е лице търсещо обезщетение за имуществени вреди, причинени в резултат на бездействие от страна на органа по назначаване, продължило от момента на подаване на заявление за започване на работа - 08.09.2015 г., до момента на възстановяване 25.04.2016 г. Евентуалното неполучаване или отнемане на достъп е условие за преназначаване на друга длъжност, но органът по назначаването следва да е изпълнил задълженията си да възстанови служителя на работа. Претенцията за обезщетение за имуществени вреди следва да е размера на неполученото трудово възнаграждение за времето, в което служителят не е бил допуснат до работа. Според приетата и неоспорена по делото съдебно-счетоводна експертиза размерът на дължимото трудово възнаграждение за периода от 08.09.2015 г. до 25.04.2016 г. възлиза на 11 315,23 лв. В случая е предявен иск по чл. 204, ал. 4 от АПК за заплащане на обезщетение за претърпени имуществени вреди, вследствие на незаконосъобразно бездействие на административния орган. Съгласно чл. 4 от ЗОДОВ дължимото обезщетение е за всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Преки са вредите, които са нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. Първоинстанционният съд правилно е достигнал до извод, че са налице всички елементи от състава на обективната и безвиновна отговорност по ЗОДОВ, за да се ангажира отговорността на МВР по иска, с който се претендира обезщетение. В случая е налице причинена вреда, която да подлежи на обезщетяване по реда на ЗОДОВ. С оглед гореизложеното, касационната жалба на МВР е неоснователна, а касационна жалба на И. И. е основателна. По изложените съображения решението в отхвърителната му част следва да бъде отменено и вместо него бъде постановено друго, с което МВР бъде осъдено да заплати на И. И. сумата от 3815.23 лв., представляваща разликата между присъденото обезщетение в размер на 7500.00 лв. и пълния размер на претендираното обезщетение от 11.315.23 лева. Предвид изхода на спора и уважаване изцяло претенцията на ищеца, за първоинстанционното производство следва да се присъдят и останалите претендирани разноски, в размер на 478 лв. При наличието на доказателства за направени по делото от касатора Иванов разноски, пред настоящата инстанция в размер на 605 лв., ответната страна – МВР следва да бъде осъдена да да заплати разноски общо в размер на 1083.00 лева. Воден от горното и на основание чл. 221, ал. 2, във вр. с чл. 222, ал. 1 от АПК, Върховният административен съд, състав на трето отделение