Решение № 123 от 19.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1441/2016 г.

Решение № 123 от 19.01.2017 г. на ВКС по гр. д. № 1441/2016 г., II г. о., ГК, докладчик председателят Емануела Балевска Производството е по чл. 290 - 293 ГПК. К. И. Х. и З. Х. Х. обжалват с обща касационна жалба и искат да се отмени въззивно Решение Nо III- 141 от 03.12.2015 г. по гр. възз. д. Nо 1561/2015 г. на ОС- Бургас. Поддържат, че решението е неправилно, като постановено в нарушение на процесуалните правила и материалния закон, както и релевират довод за недопустимост на обжалваното решение, поради обстоятелството, че съдът не се е произнесъл по цялото заявено искане, в рамката на предмета на спора. Касационното обжалване е допуснато по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за допустимостта решаващия съд да се произнесе изцяло относно неоснователността на иска за собственост, когато в мотивите приема, че спорни са само 30 кв. м. от цялата площ от 570 кв. м. и не е поискано изменение на иска; за допустимостта предмет на иска за собственост да бъде реална част от недвижим имот и следва ли същата да отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен парцел и следва ли съдът в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС да извърши косвен контрол за материална законосъобразност на административен акт, когато в производството по издаването му е страна само един от съсобствениците . В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е подаден писмен отговор от ответниците по касация, с който се сочи недопустимост на касационното обжалване с оглед цената на иска, довод, който се поддържа от защитата в откритото съдебно заседание, наред с доводи за неоснователност на касационната жалба по същество. Състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия, след преценка на изложените с касационната жалба основания за касация и в правомощията по чл. 291 ГПК и чл. 293 ГПК, намира: С обжалваното решение, окръжният съд в правомощията на въззивна инстанция по чл. 258 и сл. ГПК е потвърдил Решение Nо 94 oт 06. 07. 2015 г. по гр. д. Nо 769/2013 г. на РС-Айтос по отхвърлените искове на К. И. Х. и З. Х. Х. от [населено място] по чл. 124, ал. 1 ГПК за собственост на застроено дворно място от 570 кв. м., представляващо ПИ Nо 173 по неодобрения кадастрален план на [населено място], [община] и по чл. 109 ЗС за осъждане на ответниците А. М. А. и З. Ш. А. да преустановят действията си по възпрепятстване правото на собственост на ПИ Nо 173 и отказ от подмяна на стара пропаднала ограда от телена мрежа и колове, разделяща го с ПИ Nо 261 -собственост на ответниците. По въпросите, обусловили допускане на касационното обжалване С мотивите към т. 9 на ТР 4/2013 г., прието на 18.06.2014 г. на ОСГТК на ВКС, се прие, че "обективните предели на силата на пресъдено нещо, когато правото е отречено, обхваща установяване, че правото никога не е съществувало или че е съществувало от момента на неговото възникване, но се е прекратило или погасило към момента на приключване на съдебното дирене". На базата на тези мотиви, съставляващи задължителна съдебна практика, следва да се отговори положително на въпроса за необходимостта решаващият съд да се произнесе изцяло относно основателността или неоснователността на иска за собственост, в предметната рамка, в която е заявен дори когато установи, че спорна е само част от терена на ПИ. Допустимо е предмет на иска за собственост да бъде реална част от недвижим имот дори и когато тази част не отговаря на изискванията на ЗУТ за самостоятелен парцел. Този извод се базира не само на изложените правни съображения по цитираната съдебна практика/ отчасти относима към спора /, но на мотивите към т. 4 на ТР 8/2014 г., прието на 23.02.2016 г. на ОСГК на ВКС, с които се приема, че "иск за собственост на реална част от недвижим имот, когато тази част е неправилно заснета в кадастралния план или кадастралната карта като част от съседен имот или изобщо не е заснет като самостоятелен имот, е допустим". При спор за собственост, дори когато същият е породен за част от терена и е обусловен от поведението, изънпроцесуално и процесуално, на ответника, искът е допустим, като с оглед на конкретните данни че е поискано положителното установяване на имота в рамките не на спорните 30 кв. м., а на целия обем права, признати по титула за собственост на ищеца, то отговорът на съда за съществуването на правото следва да е именно в рамката за заявения обем права. Еднозначен отговор на въпроса дали съдът в производството по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС може да извърши косвен контрол за материална законосъобразност на административен акт, не може да бъде даден, тъй като зависи от много конкретни / по всяко едно от делата / фактически обстоятелства. Разпоредбата на чл. 17, ал. 2 ГПК е категорична относно възможността за възможността съдът да се произнесе инцидентно, при определените в закона обстоятелства, относно законосъобразността на административния акт, когато такъв, т. е. гражданско-правните последици се противопоставят на страна по делото. По основателността на касационната жалба С оглед на изложените мотиви следва да се приеме, че обжалваното въззивно решение е процесуално допустим съдебен акт, но незаконосъобразен -постановен в нарушение на съществени процесуални правила, касаещи предметната рамка на спора и необоснован. Съдебното исково производство е инициирано по заявените обективно и субективно съединени искове на К. И. Х. и З. Х. Х. срещу А. М. А. и З. Ш. А. на основание чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 109 ЗС, с които от съда е поискано да се признае със силата на пресъдено нещо, че ищците "са собственици на дворно място от 570 кв. м. с. С., [община], отделени с ограда, и на къща, изградена по време на брака, гараж и търговски обект", както и да бъдат задължени ответниците дадат преустановят действията си, препятстващи правото на собственост на ищците по силата на отказа да дадат съгласие за изграждане на нова ограда между двата имота, отделяща имот пл. No 173 от имот пл. No 261. По иска по чл. 124, ал. 1 ГПК с постановения диспозитив на обжалваното въззивно решение изцяло се отрича правото на собственост на ищците К. И. Х. и З. Х. Х., при констатацията в мотивната част на съдебния акт, че основният спор за собствеността на около 30 кв. м. дворното място като част от претендираната собственост в исковата молба на площ от 570 кв. м. и дали те принадлежат към имот пл. No 173, собственост на ищците, е постановен необоснован съдебен акт, който 1./ е в противоречие с самите фактически и правни изводи на съда, както и е в нарушение на принципа, заложен в чл. 235, ал. 2 ГПК, че съдебното решение се основава на приетите за установени обстоятелства и 2./ не дава точен / още по-малко обоснован / отговор за наличието или не на спорното субективно материално право -в случая правото на собственост на ищците в заявения обем. Налице е основание за отмяна на обжалваното въззивно решение по см. на чл. 281, т. 3 ГПК. От фактическа страна няма спор, че двата имота пл. No 173 и имот пл. No 261 са образувани от един общ недвижим имот, собственост на общия на страните наследодател Х. М./ дядо/, притежавал имот от около 920 кв. м., от които е "отделил и подарил" през 1964 г. 570 кв. м., а в останалите 350 кв. м / според исковата молба / е останало да живее семейството на дядото и родителите на ищеца. С констативен НА 173/1998 г., издадено на основание обстоятелствена проверка по чл. 483 ГПК (отм.) К. И. Х. е признат за собственик по давностно владение на недвижим имот - дворно място от 570 к. м. в [населено място], Б. област без утвърден регулационен план, ведно с полумасивна жилищна сграда при граници: улица, М. М., М. И., О. И., идентичен с имот пл. No 173. С констативен НА 40/1998 г. на основание чл. 483, ал. 2 ГПК (отм.) е М. И. Х., брат на ищеца / е признат за собственик на дворно място от 350 кв. м. и паянтова сграда при граници- К. И. Х., Х. М. Ч., път и М. А., идентичен с имот пл. Nо 261. Ответниците по иска, като частни правоприемници на Н. М. И./ син на М. Х. / се легитимират като собственици по договор за покупко-продажба на недвижим имот по НА 65/2009 г. - дворно място с площ от 350 к. м. [населено място], [община], което село няма регулационен и ПУП, съставляващ неурегулиран имот пл. No 261, ведно с построена паянтова жилищна сграда от 64 кв. м., при граници: улица, К. И. Х., М. Ч. и М. А., с придружаваща скица, установяваща, че имота графично съдържа 350 кв. м. Изслушаната съдебно техническа експертиза от в. л. В. М./ л. 108/, поставена от ищците е дала категорично заключение, че поземления имот пл. No 173, който се владее от ищците е с площ от 564 кв. м., като за граница между двата имота, собственост на страните по делото е взета съществуваща трайна ограда от бетонни колове и телена мрежа, а предвид на трайните насаждения / асми, уточнени в съдебно заседание като "лозово ниско насаждение"/ в основата на оградата, с видима възраст над 10 години, вещото лице прави извод, че оградата е трайно установена и следва да се счита и за имотна граница. Границите на имот пл. No 173 са материализирани с бетонни колове и телена мрежа и така е нанесена в недобрения план на [населено място] от 1987 г. Изслушаната съдебно-техническа експертиза от в. л. И. Б./ л. 149/, дава заключение по искане на ответниците и по поставени от тях задачи, че [населено място] има само един изработен неприет кадастрален план от 1987 г. и в този оригинален план, изчертан върху картон, е имот пл. No 173 е с площ от 900 кв. м., като е последствие е разделен на две. В разписния лист към плана са отразени имената на собственици, номерата на нотариалните актове - НА 173/1998 г./ за северната част на имота и НА 40/1998 г.- за южната част, И тази експертиза е установила на място, че разделянето на общия имот на двата самостоятелни имота е осъществено чрез ограда от бетонни колове и телена мрежа . Документите касаещи изготвянето на ПУП, обособяването на УПИ за всеки от имотите пл. No 173 и пл. No 261, а за последния и ПУП-ПЧЗ, не променят изложените до тук факти. От правна страна следва да се приеме за безспорно, че всяка една от страните по спора се легитимира за собственик на ПИ, съответно отразен в кадастралния план като имот с конкретен планоснимачен номер, на базата на който в изготвения ПУП на населеното място е отреден съответно УПИ. Няма основания да не се признае правото на ищците на собственост на имот пл. No 173 с посочените граници, като основен индивидуализиращ белег на поземления имот. Точната квадратура на имота няма отношение към собствеността, доколкото няма спор за граница. В настоящия случай спорните кв. м., в резултат на предприети действия на ответниците по изготвяне на ПУП-ПЧЗ и с графично отразени 350 кв. м. площ на новия УПИ, не са самостоятелен, отделен предмет на спор, тъй като в данните по делото не се сочат на обстоятелства, при които първоначално изградената имотна граница, отделяща предоставената през 1968 г. част от големия имот на общия наследодател, да е местена респ. на друго основание да е присъединявана някаква част към обособения терен. Ето защо искът на К. И. Х. и З. Х. Х. по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване правото на собственост на имот пл. No 173, ведно с постройките в него, в граници по НА 173/1998 г., издаден на основание обстоятелствена проверка по чл. 483 ГПК (отм.): улица, М. М./ респ. неговите частни правоприемници/, М. И., О. И., при данните по делото за площ от 564 кв. м. и трайно установена съществуваща граница от юг с имот пл. No 261 от бетонни колове и телена мрежа, следва да бъде уважен. Доводите на ответниците, че са закупили имот с площ от 350 кв. м. по НА 65/2009 г., съставляващ неурегулиран имот пл. No 261, ведно с построена паянтова жилищна сграда от 64 кв. м., при граници: улица, К. И. Х., М. Ч. и М. А., с придружаваща скица, установяваща, че имота графично съдържа 350 кв. м. и ангажираните от тях писмени доказателства, свързани с заснемането на техния имот налагат извод, че релевираните възражения относно точното ситуиране на границата между имот No 173 и имот пл. No 261, по своето естество касаят оспорване обема на собственост на ищците. В настоящото производство от гл. т. на правото на собственост на ищците оспорването не е доказано по вече изложените съображения- обособената част като имот пл. No 173 няма изменения от границите, при които е отделена от общия имот, а точната квадратура не е основен индивидуализиращ белег. В конкретния случай, при липсата на категорични доказателства за квадратурата на общия имот, при индицията по експертизата на в. л. И. Б. /л. 149/, че "за [населено място] има само един изработен неприет кадастрален план от 1987 г. и в този оригинален план, изчертан върху картон, имот пл. No 173 е с площ от 900 кв. м., в последствие разделен на две ", не може да бъде направен категоричен извод, че след отделянето на площта за имот пл. No 173, е останала площ от 350 кв. м., на базата на които е обособен имот пл. No 261. Предприетите административни процедури, свързани с изработването на ПУП-ПЧЗ, даденото разрешение за застрояване на 350 кв. м. не съставляват необорими доказателства, които да опровергават собствеността на ищците в претендирания обем от 564 кв. м. с оглед на изложеното настоящият състав на ВКС намира, е след отмяна на въззивното решение, следва да се постанови нов, с което положителния установителен иска за собственост по чл. 124, ал. 1 ГПК следва да бъде уважен. С обжалваното решение, предявеният иск по чл. по чл. 109 ЗС е разгледан по същество като е прието, че липсват доказателства, които да сочат, че ответниците извършват действия с които препятстват ищците да упражняват правото си на собственост. Решението на въззивния съд по така заявения иск е постановено в нарушение на закона. Касае се до обективно съединявана на положителен установителен иск за собственост и иска по чл. 109 ЗС за защита правото на собственост в резултат на конкретно посоченото поведението на ответника по делото. Неправилността на въззивното решение е израз на грубото нарушение на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК. В случая с мотивите на въззивното решение се приема, че няма спор относно собствеността на имот пл. No 173, тъй като спорът засяга само отчасти терена около границата на двата имота, но въпреки това е постановен диспозитив, отричащ правото на собственост, както и такъв отричащ всякакви действия по нарушаване на "отреченото с решението" право на собственост. Ето защо настоящият състав на ВКС намира, че въззивното решение като неправилно- необосновано и постановено в нарушение на процесуалните правила и по отношение на иска по чл. 109 ЗС следва да се отмени и делото върне за ново разглеждане в тази част от етапа на устни състезания, за постановяване на съдебен акт изцяло съобразен и с решението по чл. 124, ал. 1 ГПК. По направеното искане за разноски: Искането на ищците, касатори в настоящото производство, за присъждане на разноски по делото е направено своевременно и е ЧАСТИЧНО основателно предвид изхода на спора по чл. 124, ал. 1 ГПК. Като приема, че платените суми за адвокатска защита в инстанциите касае реализирана защита по два двата обективно съединени иска- по чл. 124, ал. 1 ГПК и по чл. 109 ЗС, и само по отношение на единия от тях следва да се присъдят разноските, тъй като искът по чл. 109 ЗС следва да бъде разгледан отново във въззивната инстанция, намира че искането следва да се уважи по представените писмени документи общо за сумата 1699.62 лв., формирана от разноските за първа инстанция в размер на 1100 лв., разноски за въззивна инстанция от 534.80 лв. и разноски за касационната инстанция 64.82 лв . Дължимите разноски за адвокатска защита до пълния размер, касаещи иска по чл. 109 ЗС следва да се присъдят при условието на чл. 294, ал. 2 ГПК. По изложените съображения и на основание чл. 293, ал. 1 и 2 ГПК и чл. 81 ГПК, състав на ВКС- второ отделение на гражданската колегия