Решение № 51 от 19.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 693/2009 г.

Решение № 51 от 19.02.2010 г. на ВКС по н. д. № 693/2009 г., III н. о., НК, докладчик съдията Красимир Харалампиев Производството е образувано по касационна жалба от защитника на подсъдимия С. М. С. против решение № 167 от 24.09.2009 г. по внохд № 150/2009 г. по описа на Великотърновски апелативен съд. В нея като основания за проверка на въззивното решение са посочени касационните основания по чл. 348, ал. 1, т. т. 1 и 2 и 3 от НПК, в аспекта на неизпълнени в пълнота задължения от въззивната инстанция по чл. 339, ал. 2 от НПК. Решението на въззивната инстанция е постановено при нарушения по чл. 14 и чл. 107, ал. 2, 3 и 5 от НПК, което е довело съда до неправилни изводи от фактическо и правно естество. Функция от допуснатите процесуални нарушения е последвалото неправилно приложение на закона с осъждането на подсъдимия за деяние, при недоказана негова вина за допуснато нарушение на правилата за движение по пътищата по ЗДвП. В резултат на това, незаконосъобразно е ангажирана наказателната и гражданската му отговорност по чл. 45 от ЗЗД. В съответствие с оплакванията се прави искане за отмяна на решението и оправдаване на подсъдимия, като уважените граждански искове се отхвърлят като неоснователни. Пред касационната инстанция подсъдимият и защитникът му поддържат касационната жалба по изложените в нея съображения и с довода, че е налице случайно деяние по чл. 15 НК. Повереникът на частния обвинител и граждански ищец изразява становище за неоснователност на жалбата на касатора. Представителят на Върховната касационна прокуратура дава заключение, че обжалваният съдебен акт е правилен и законосъобразен, като при постановяването му не са допуснати нарушения на материалния и процесуалния закон. Затова, като неоснователна, жалбата на касатора следва да се остави без уважение. Върховният касационен съд, за да се произнесе, взе предвид следното: С присъда № 12 от 23.01.2009 г. по нохд № 606/2008 г. по описа на Плевенски окръжен съд подсъдимият С. М. С. е признат за виновен в това, че на 31.07.2008 г. в с. Б., обл. Плевенска, при управление на МПС - л. а. м. "Ситроен" С - 15Д, с рег. № Р* нарушил правилата за движение- чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 20, ал. 2 и чл. 116 от ЗДвП и по непредпазливост причинил смъртта на Й. Н. Р. от същото село, като след деянието направил всичко, зависещо от него за оказване помощ на пострадалата, поради което и на основание чл. 343а, ал. 1, б. "б" във вр. чл. 343, ал. 1, б. "в" и чл. 54 НК е осъден на една година и два месеца лишаване от свобода. На основание чл. 343г вр. чл. 37, т. 7 от НК, подсъдимият е лишен от право да управлява МПС за срок от две години. На основание чл. 66, ал. 1 от НК изпълнението на наказанието Улишаване от свобода" е отложено за изпитателен срок от три години. С присъдата С. М. С. е осъден да заплати на С. А. Н. четиридесет хиляди лева представляващи обезщетение за причинените й от деянието неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 31.07.2008 г. до окончателното изплащане на сумата, като за разликата до петдесет хиляди лева, предявеният иск е отхвърлен като неоснователен. По реда на чл. 189, ал. 3 НПК, съдът се е произнесъл по дължимата на държавата такса върху уважения иск и по направените деловодни разноски, които присъдил в тежест на подсъдимия. С. е осъден да заплати на ищцата С. А. Н. сумата от две хиляди и петстотин лева представляваща направени от нея разноски по делото за правна помощ. С обжалваното решение Великотърновският апелативен съд е потвърдил присъдата. К. прецени доводите на страните и доказателствата по делото, проверявайки присъдата в пределите на чл. 347 НПК, Върховният касационен съд намира, че касационната жалба е неоснователна. В съответствие с процесуалните изисквания на чл. 339, ал. 2 от НПК, при потвърждаване на първоинстанционната присъда въззивната инстанция е посочила основанията, поради които не е приела доводите, изложени в подкрепа на въззивната жалба на подсъдимия. Въззивната инстанция е извършила внимателна проверка на всички събрани доказателства, каквато се изисква от чл. 107, ал. 3 НПК, а изводите относно фактите и обстоятелствата, включени в предмета на доказване, са изложени във въззивното решение по начина, указан в процесуалния закон. За да не уважи направените пред него възражения е приел, че първоинстанционният съд е извършил точен анализ на доказателствата по делото и изложил съображения съгласно чл. 305, ал. 3 от НПК. В този смисъл, изграденото вътрешно убеждение на съда, намерило проявление в постановения съдебен акт, предмет на касационната проверка се основава на обективното, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото, съобразно изискванията на чл. 14 от НПК. Доводът за незаконосъобразност се явява неоснователен, тъй като въз основа на приетите фактически положения въззивната инстанция е изложила подробни съображения и правни изводи, с които е отхвърлила защитната версия на подсъдимия за наличието на хипотезата на чл. 15 от НК и законосъобразно е квалифицирала извършеното от него деяние като престъпление по чл. 343а, ал. 1, б. "б" във вр. чл. 343, ал. 1, б. "в" от НК. В хода на проведеното на 20.01.2009 г. от първата инстанция съдебно следствие са били изслушани както единичната АТЕ изготвена от експерта П. С. Г., така и експертите по назначената повторна тройна автотехническа експертиза в състав-инж. Величко К. П., инж. П инж. П, които депозирали заключението си на досъдебното производство в отговор на поставените им задачи имащи отношение към предмета по чл. 102 от НПК. Представените две заключения са били предмет на обсъждане и анализ от съда в мотивите на присъдата. Съобразно тройната автотехническа експертиза, при установената скорост за движение на управлявания от подсъдимия автомобил от 50км/час, опасната зона за спиране на същия е тридесет и три метра. Отстоянието на автомобила от мястото на удара към момента на навлизане на пострадалата на платното за движение е 54 метра, като видимостта на подсъдимия по посоката му на движение към мястото на пътно-транспортното произшествие е бил над сто метра, т. е. от техническа гледна точка ударът между участниците в движението е бил предотвратим. На базата на заключението на тази експертиза (заключението на единичната експертиза съдът не е възприел, като изложил за това съображения на л. 5 от мотивите към присъдата) и при съпоставката на посочените в нея величини и параметри първоинстанционният състав е приел, че подсъдимият е имал обективната възможност да възприеме като опасност за движението пешеходката и е могъл своевременно да предприеме мерки според предписанието на чл. 20, ал. 2, изр. 2 от ЗДвП -..."Водачите са длъжни да намалят скоростта и в случай на необходимост да спрат, когато възникне опасност за движението". В случая подсъдимият не извършил действия в съответствие с това си задължение, а се опитал да заобиколи от ляво пострадалата, при което последвало съприкосновение между пешеходката и управляваното от него МПС. При установените фактически положения, подкрепени от писмените и гласните доказателства по делото и от заключението на тройната съдебно-автотехническа експертиза, съдът е стигнал до правилните и законосъобразни изводи относно допуснатите от С. нарушения на правилата за движение по ЗДвП като водач на МПС, за настъпилия вредоносен резултат, както и за съществуващата между тях причинно-следствена връзка. Така направените изводи за виновно допуснатите от подсъдимия нарушения на правилата на движение по чл. 5, ал. 2, т. 1, чл. 116 и чл. 20, ал. 2 от ЗДвП посочени и в мотивите на обжалваното въззивно решение, за настъпилите по непредпазливост общественоопасни последици и за съществуващата между тях причинно-следствена връзка не противоречат на правилата на формалната логика и не се разминават с данните от кредитираните по делото доказателства и доказателствени средства. При определяне размера на присъденото на гражданската ищца обезщетение за причинените й неимуществени вреди, основано на чл. 45 от ЗЗД, първоинстанционният съд е съобразил неправомерното навлизане на пострадалата на пътното платно на неопределено за това място, като по този начин е способствала за настъпване на вредоносния резултат. При това положение, макар и да е бил крайно пестелив в мотивите си, съдът е отчел съпричиняването от с. на пострадалата и е определил обезщетението в съответствие с разпоредбата на чл. 51, ал. 2 от ЗЗД. В присъдения размер това обезщетение отговаря на принципа за справедливост, не противоречи на установената практика на съдилищата и се споделя от настоящия касационен състав. Ето защо, не са налице релевираните в касационната жалба основания за отмяна (изменяване) на атакувания съдебен акт, който като правилен и законосъобразен, следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 354, ал. 1, т. 1 от НПК, Върховният касационен съд на РБ, III н. о.