Решение № 15911 от 21.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14548/2016 г.

Решение № 15911 от 21.12.2017 г. на ВАС по адм. д. № 14548/2016 г., VII о., докладчик съдията Весела Андонова Производството е по чл. 208 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс /АПК/. Образувано е по касационна жалба на Б. Б. П. от гр. П. срещу Решение № 103 от 10.11.2016 г. по адм. дело № 105/2016 г. по описа на Административен съд Л., с което е отхвърлена жалбата му срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка № 16-0906-000115/17.03.2016 г. по чл. 171, т. 1, б. "в" от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) на Началник сектор "Пътна полиция" при Областна дирекция на Министерство на вътрешните работи - Л. Твърди се материална незаконосъобразност на съдебният акт - касационно основание по чл. 209, т. 3 АПК. Иска се отмяната му. Ответната страна - Началникът на сектор "Пътна полиция" - ОДМВР - Л. не взема становище по касационната жалба. Представителят на Върховна административна прокуратура дава заключение за неоснователност на касационната жалба. Върховният административен съд, седмо отделение, като се запозна с обжалваното съдебно решение, съобрази доводите и възраженията на страните и обсъди наведените касационни основания и тези по чл. 218, ал. 2 АПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното: Касационната жалба е процесуално допустима, като подадена в срока по чл. 211 от АПК, от надлежна страна, имаща право и интерес от оспорването и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. Разгледана по същество, касационната жалба е неоснователна. За да обоснове крайния резултат от спора, първоинстанционният съд е приел, че заповедта е издадена от материално и териториално компетентен орган съгласно чл. 172, ал. 1 ЗДвП и Заповед № 8120з-48/16.01.2015 г. на Министъра на вътрешните работи и Заповед № 295з-99/23.01.2015 Г. на Директора на ОДМВР - Л.. Същата е в съответствие с установената от закона форма съгласно чл. 146, т. 2, във вр. с чл. 59 АПК - съдържа наименование на органа, който я е издал, наименование на акта, адресат на акта, фактически и правни основания за издаване на ИАА, които с оглед предмета на заповедта за налагане на ПАМ не следва да бъдат по-подробни, като съдържа и разпоредителна част, а също и реквизити по чл. 59, ал. 2, т. 7 и т. 8 АПК. АС Л. е приел, че оспорената заповед съдържа достатъчно мотиви с оглед приложимата материалноправна норма на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, а именно: "лицето е очевидно неграмотно, не може да чете, пише буква по буква под диктовка на пътничката в автомобила. На въпроса "какво е значението на ПЗ Б-1" /посочване на пътния знак/, лицето отговори, че е "забранено паркирането и че "трябва да намалява". При посочен ПЗ Б-3 отговори, че "трябва да кара бавно и да внимава" и други, посочени в докладна записка рег. № 906р-2584/17.03.2016 г. на мл. инспектор. ". По отношение на изискването на чл. 146, т. 3 АПК, АС Л. приема, че не всяко нарушение на административнопроизводствените правила води до отмяна, а единствено съществено такова. По делото, видно от приложената първоначално административна преписка, не се установява съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Отделно първата инстанция служебно е събрала доказателства, като е изискана и е представено допълнение към административната преписка, като са разпитани в о. с. з. на 07.09.2016 г. и двама свидетели очевидци на посочените в АУАН административни нарушения - актосъставителят и свидетелят по акта. Няма спор, а и се установява от всички писмени и гласни доказателства, че оспорената в настоящото производство заповед за прилагане на ПАМ № 16-0906-000115/17.03.2016 г. по чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП на Началник сектор "Пътна полиция" към ОДМВР- Л. е издадена след АУАН от 17.03.2016 г. по повод констатираните със същия административни нарушения. Видно от правното основание за издаване на заповедта - чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, временно е отнето свидетелството за управление до успешно полагане на проверочен изпит. В мотивите на обжалваната в настоящото производство заповед изрично се сочи в какво конкретно се изразява "незнанието", а в АУАН и в наказателното постановление, които както беше посочено по-горе, са неразделна част от административната преписка, в който смисъл и съгласно константната практика на съдилищата относно мотивите на административния акт, които могат да се излагат и отделно в административната преписка, са посочени конкретните административни нарушения, за които съдът следва да прецени дали отговарят на изискването за "немаловажност" на нарушението на правилата за движение. Чрез анализ на приложимата норма, АС Л. е приел, че юридическите факти, включени в хипотезата на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, са два: немаловажно нарушение, извършено поради незнание, като изискването на закона е кумулативното им наличие. Субективните причини, които оспорващият сочи като извинителни в жалбата си, че е бил силно притеснен - "блокирал", първоинстанционният съд е определил като ирелевантни. Релевантно по делото, което се установява от всички събрани доказателства /писмени и гласни/, които са непротиворечиви по между си, подробни и ясни, поради което съдът кредитира наличие на "незнание" по смисъла на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП. При това положение съдът е приел за установено, че на 17.03.2016 г. около 14,52 ч. оспорващият е бил спрян за проверка, която е била по метода на "широкообхватния контрол" на второкласен път № 35-км. 44,750, до бензиностанция "Г.-Н." в посока гр. П., като е управлявал л. а. "О. З." с рег. № РВВ-138 - шведска регистрация, собственост на Б. Д., гр. А., като и четирите гуми на автомобила са с шипове. Отделно водачът не е изпълнил задължението си по чл. 190, ал. 3 ЗДвП за заплащане на глоба по фиш серия "С" бл. № 184850/04.06.2015 г. При предявяване на акта за административно нарушение актосъставителят констатирал, че вероятно Б. П. е неграмотен, което предположение може да се направи и от самото изписване на буквите от нарушителя в АУАН. Поради това свидетелят показал на жалбоподателя няколко пътни знака от сборник ЗДвП и ППЗДвП, без да крие надписите под самите знаци, давайки му възможност дори да ги прочете, в случай, че не може да ги разпознае, като проверяваният не познал, вкл. не прочел, нито един от показаните му на снимка пътни знаци. В тази връзка и отчитайки, че първият елемент от фактическия състав на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП "незнание", не се оспорва от самия жалбоподател, потвърждава се от твърденията му в жалбата и се установява от всички доказателства по делото, съдът е обосновал решаващия си извод, че незнанието на закона /непознаване на нито един от показаните пътни знаци/ не освобождава от отговорност, като същото "незнание" след като бъде надлежно установено, е основание на лицето да бъде приложена ПАМ, която ще предотврати възможността поради незнание водачът да извърши и други нарушения на правилата за движение, което е необходимо с оглед изпълнение целта на закона - опазване на живота и здравето на участниците в движението. Съдът е констатирал и наличието на втората предпоставка на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП "немаловажно нарушение", като намира, че и двете констатирани в АУАН административни нарушения - на чл. 9, ал. 1 ЗДвП и на чл. 157, ал. 8 ЗДвП - не са маловажни по аргумент от § 6, т. 32 от ДР на ЗДвП. Особено съществено е нарушението на чл. 9, ал. 1 ЗДвП, изразяващо се в управление на МПС по отворени за обществено ползване пътища с гуми с шипове, което освен, че би могло да повреди самия път /с което да създаде предпоставки за други ПТП/, така би могло да причини и пътнотранспортно произшествие. Въз основа на събраните по делото доказателства, съдът е обосновал извод за законосъобразност на приложената ПАМ, поради което е отхвърлил подадената жалба. Решението е правилно. По делото не е налице спор между страните във връзка с установените от първоинстанционния съд факти, а само по тяхната квалификация. По делото е безспорно, че актът, в който са отразени фактите, послужили като основание за издаване на оспорената заповед, е редовно съставен. Нито касаторът оспорва факта на редовността, нито по делото има каквито и да било доказателства за нередовност на акта. Законодателят, с изричната разпоредба на чл. 189, ал. 2 ЗДвП, е създал оборима презумпция за доказаност на фактите и обстоятелствата, включени в акта. В случая актът за установяване на административно нарушение е доказателствено средство - източник на сведения за подлежащите на доказване факти. Това доказателствено средство е изрично предвидено в закон. Изрично предвидена в закона е и възможността свидетел по акта да бъде служебно лице, чиито показания съдът правилно и обосновано е възприел и кредитирал с оглед данните по делото. Съдът е спазил правилото за разпределение на доказателствената тежест - чл. 170, ал. 1 АПК, тъй като именно административният орган е доказал, чрез допустимите доказателствени средства, правно и доказателствено релевантните факти. Правилно, с оглед на това съдът възложил на касатора доказателствената тежест да обори доказаните по надлежния ред (чрез допустимо доказателствено средство) факти и обстоятелства от значение за случая. Що се отнася до твърдението на касатора, че контролните органи нямали право да установяват незнанието на правилата за движение, респ. неграмотността не представлява основание за отнемане на СУМПС, то както правилно посочил в мотивите си съдът, съставителят на акта, упълномощено съгласно чл. 165, ал. 1 ЗДвП лице, има право да контролира спазването на правилата на движение от всички участници в движението - т. 1 на същия член. Съдържанието на това негово правомощие неминуемо изисква преценка и за знанието на правилата за движение, тъй като последните в много от случаите са обозначени символно или както е в случая са законово определени - чл. 21, ал. 1 ЗДвП. Ако се изключи това правомощие на контролните органи от тяхната компетентност, както твърди касаторът, би значело контролните органи, като констатират извършване на нарушение да не предприемат подходящи превантивни мерки за предотвратяване на бъдещи нарушения, което е в противоречие със задължението им по чл. 165, ал. 1, т. 7 ЗДвП и целта на закона. Нещо повече - проверката, което осъществява изпълнителният директор на ИААА при МТС на РБ е проверка на знанията и уменията на участниците, съобразно изискванията на ЗДвП, към момента на полагане на изпита за правоспособност. Това не освобождава шофьорите от задължението да знаят и познават впоследствие осъществяваните законодателни промени, с оглед обществената необходимост, тъй като в подобна хипотеза тяхното участие в движението би поставило останалите участници в постоянна опасност. Именно в тази връзка компетентните органи имат право да осъществяват последващи проверки при наличие на предпоставки за това, каквато проверка е осъществена и в настоящия казус. Успоредно с това следва да се отбележи, че неграмотността сама по себе си не е законово основание за отнемане на СУМПС. Н. може да е причина за незнанието, като елемент от състава на чл. 171, т. 1 б. "в" ЗДвП. За изхода от спора обаче значим е безспорният факт на непознаване на правилата за движение по пътищата и в частност - пътните знаци и императивната забрана по чл. 9, ал. 1 ЗДвП. Дали това се дължи на неграмотност, "блокиране", "амнезия" и прочее, за съдът и за закона е напълно ирелевантно. На следващо място, правилно АС Л. е приел процесната заповед за мотивирана в съответствие с чл. 59, ал. 2 АПК. Противно на твърденията на касатора фактическите и правни основания за прилагане на мярката са изрично посочени в самия акт и съдържат описание както на по-горе изложените от АС Л. факти, така и на приложената норма на чл. 171, т., 1 б. "в" ЗДвП, към която се съотнасят. С оглед възражението на касатора, че съставеният му АУАН № 153479/17.03.2016 г. предвижда санкция в размер на 20 лв., поради което нарушението е маловажно, респ. липсва вторият елемент от нормата на чл. 171, т. 1, б. "в" ЗДвП, настоящият състав счита същото за неоснователно. По отношение на немаловажността е налице законов критерий, чрез който съдът може да извърши преценка за законосъобразността на извода на органа. Законодателят, в § 6, т. 32 ЗДвП, е дал легално определение на понятието "маловажно" нарушение, а именно: маловажно е "нарушението, което, макар и с незначителни отклонения от нормативно предписаното поведение на участника в движението, при друга пътна обстановка би могло да доведе до настъпване на пътнотранспортно произшествие". Per argumentum a contrario нарушение, което не отговаря на изискванията за маловажност е немаловажно. Видно от посочената разпоредба стойността на глобата, която е определена за конкретното нарушение, е неотносима към посочената преценка. При разглеждане на делото не са допуснати нарушения на съдопроизводствените правила, нито с оглед движението му, нито с оглед доказателствено-установителната дейност на съда, нито такива ограничили упражняването на процесуални права на страните и опорочили крайния съдебен акт, като АС Л. е изпълнил служебно вменените му от АПК процесуални задължения. В този смисъл първоинстанционният съдебен акт е материално законосъобразен и като такъв следва да се остави в сила. По изложените съображения и на основание чл. 221, ал. 2, предл. първо АПК, Върховният административен съд, седмо отделение